Убийство в Оксфорд

пет

Тери спря на площадката на стълбите пред вратата на преподавателя си, първо, защото беше на последния етаж и искаше да си поеме дъх, и второ, защото искаше да послуша Бах, който се чуваше зад вратата. Още като студентка, веднъж бе подразнила Редж, че е превзетост да имаш клавесин в стаята. Той я беше погледнал учудено, а после ѝ каза:

— Пиано нямаше да мога да кача по стълбите.

После продължи да ѝ свири знаменитата кръчмарска версия на „Купонът на мама Браун“, макар че на нежните звънтящи струни на клавесина тя звучеше по-скоро като Бах. Такъв си беше Редж — горд, че произлиза от работническата класа; той очевидно не осъзнаваше, че животът му сред възвишената атмосфера на университета го причисляваше към работническата класа по-слабо даже и от самия Папа. Тери помнеше колко обиден беше, когато разбра, че му бяха измислили прякора „Кралицата“.

Тя почука. Свиренето спря и той каза „Влез!“ така, какао го беше казвал всяка седмица през трите години, когато изкачваше стълбите, за да дойде на консултация.

— Скъпа Тери!

Редж. Те се прегърнаха. Дори стаята миришеше по същия начин, помисли Тери, силен аромат на нагрети от слънцето кожени столове и шери. И Редж бе същият: нисък, около петдесетгодишен енергичен мъж. Единствената разлика, която тя откри, беше, че вместо тесните дънки, които той носеше под официалната тога, сега бе облечен в спортни панталони, за да не стягат малкия му корем.

— Моля, заповядай — той ѝ посочи едно от кожените кресла. Преди да седне в другото, той отметна полите на тогата си с познатия ѝ жест, който повече от миризмата и клавесина я върна в студентските ѝ години. — Разкажи ми всичко.

Тя го направи. Редж беше отличен слушател, защото беше слушал доста студенти да му четат есетата си. Както насърчаваше студенти като Тери да преследват най-радикалните си феминистки теории, така не можеше да зареже традицията да се четат есетата на глас. Той беше много чаровен. Ежегодно преспиваше с две или три от най-интелигентните и красиви студентки. Тери подозираше, че една от причините, поради която той настояваше тя да се върне, беше, че никога не успя да я прелъсти. Не се обиждаше от отказите ѝ, а тя не прие нито едно от предложенията му. Струваше ѝ се, че постъпва възпитано, макар че много от студентите биха го счели за непростима обида срещу длъжността му.

Тя му разказа набързо за раздялата си с Дейвид. Редж не каза нищо. Тя подозираше, че той никога не е очаквал бракът ѝ да бъде успешен. Като премълча за Мо, понеже той се ползваше с лошата слава на клюкар, а тя искаше част от нейния живот да си остане лично неин, Тери завърши разказа си с покупката на къщата на остров Осни и посещението на котката.

Той повдигна учудено вежди.

— Значи ти си купила университетската къща? Трябваше да се сетя от безумните описания, които се носят, на твоята личност.

— Цената беше изгодна. И наистина е хубава къща.

— Да, винаги е била популярна сред студентите. Някои от тях бяха твърдо против продажбата ѝ, като се има предвид с колко малко къщи разполага университетът. Сигурно им е било обяснено, че това се налага от гледна точка на безопасността им, а не от това, че цените на къщите ще паднат следващите няколко години. — Той скептично се усмихна.

— Познаваше ли мъртвия студент, Редж?

— Хю Скот ли? Естествено. Беше един от моите второкурсници.

— Какъв беше? — полюбопитства тя.

Редж се навъси.

— Златно момче. Надарен млад ум с целия живот пред него.

— Редж!

Редж се изкиска.

Не сме ли жестоки? Всъщност той беше един от онези меланхолични Хенриновци, които бяха приемани, защото бяха добре образовани. Изключително красив, разбира се не душевно, макар че едва ли го осъзнаваше. Пишеше ужасно стихове, но беше явно, че съдбата му е отредила престижна диплома и работа в търговска банка. Всъщност ми напомняше скучния ти бивш съпруг.

Тери се опита да добие неодобрително изражение, но в действителност беше огромно облекчение поне веднъж да не говори сериозно на тази тема. Той пак се изкиска.

— Трябва да отида в полицията рече тя.

— И защо трябва да го правиш?

Тя му разказа за канибализма на котката и изгарянията, които може би бяха от поялник.

— Нека ти дам един съвет — този път беше сериозен. — Университетът е решил да стои в сянка по случая.

Имаше предпазлив разврат и ободряващо вземане на наркотици, но нищо прекалено според нормите по това време.

— Какво общо имат „Катамитите“ е това?

— Знаеш ги какви са журналистите. Добре би им дошла една история за университетски клуб. Привилегирована младеж с повече пари, отколкото здрав разум, нещо от сорта. Като се има предвид и завещанието на младия Скот.

— Мислиш, че някой ще намери връзка само защото се наричат „Катамити“? Стига, Редж. Никой никога не е и помислял, че „Катамитите“ са били очарователни гейове — даже обратното, доколкото си спомням. Това е просто начин за студентите да epater le bourgeois2.

— Направѝ това, което считаш за правилно — отбеляза кротко Редж.

Тя въздъхна.

— Трябва да се справя с това. Следобед ще отида до полицията.

— Признай си — замислено попита той, — не е ли иронично да говориш с полицията за убийство?

— Ти така и не одобри темата на дипломната ми работа.

Редж изпухтя.

— Не бива да мислиш така. Хубаво е да имаш експерт в своята област, когато в университета бъде обявен новият председател на катедра.

— Председател на катедра. В Оксфорд? Шегуваш се.

Криминалният роман беше моден тогава. Студентите считаха, че вече достатъчно е писано за „Ролята на природата в произведенията на Уърдсуърт“, но сред по-старите академици той още се считаше за повърхностен жанр, за да заслужава критически анализ. На студентите, като Тери, които искаха темата на доктората им да бъде детективският роман, дипломните ръководители гледаха подозрително.

Редж зацъка с език.

— От небето ли падаш? Аз мислех, че навън в реалния свят хората поне вестници четат. В момента много се пише за Оксфорд. Като започнем с предложението за председател на катедрата по криминалистика, спонсорирано от Д-р Чонг.

— Чонг? Да не е кореец?

Редж кимна.

— Електронен милионер, но ако съдим по покачването с три пункта на ценните книжа днес, може вече да е милиардер. Освен това е голям любител на криминалните романи.

— Чувала съм за него, но не знаех, че е доктор.

— По едно щастливо съвпадение, Тери, почетната докторска степен е присъдена преди две години на Ким Чонг от нашия университет — той се усмихна. — Отмъкнахме го под носа на другите. Само Единбург бяха пред нас, но им видяхме сметката. Всичко това се обяснява с факта, че Ким Чонг е завършил като магистър университета „Сейнт Мери“. Може и да е съвпадение. Бил е приет преди седем години.

Тери се опита да си спомни. По нейно време имаше един или двама азиатци, но те не говореха английски добре и с характерната за възрастта си надменност, тя не им обръщаше внимание.

— Новото място за професор ще бъде ли към „Сейнт Мери“? — попита тя.

— Не е задължително, макар че много бихме искали. Той вече плати дълга си към нас с една хубава музикална зала. А Мак Гилкрайст прави опити да издейства мястото за университета „Магдалена“.

— Мак Гилкрайст ли? Ходих на семинарите му. Още ли е марксист?

Редж кимна.

— При това краен. Разправят, че предлагал на студентите си безалкохолна бира вместо шери.

Тери не разбра дали се шегува.

— Няма ли екстремизмът да бъде проблем за доктор Чонг?

Редж пое дълбоко въздух.

— Тери, нима не знаеш нищо за политиката на Корея икономическите ѝ връзки с новата пазарна икономика на комунистически Китай?

Тери поклати глава отрицателно.

— Е, сега няма да ти ги разяснявам. Целта е да се разчуе, че университетът „Сейнт Мери“ се занимава с авторите на криминални романи. И затова искам те да са темата на твоите лекции. Ще се занимаеш, разбира се, само с мъртвите не сме изоставили критериите си. — Литературата, изучавана в Оксфорд, трябваше да е писана преди 1960, за да бъде включена в учебната програма. Университетът смяташе един писател за гений само ако беше мъртъв.

— Ще изнеса няколко лекции, макар че ще бъде по-добре, ако публикуваш нещо. Помолих Мак Гилкрайст да подготви списък на задължителната литература — той ѝ подаде един плик. Всичко много напомняше на инструктиране на тайни агенти. И тя осъзна, че на Редж му харесваше толкова именно заради това.

— От Мак Гилкрайст ли е? — попита тя, докато вземаше плика. — Твърде великодушно от негова страна.

— Разбира се. Вече не си в търговията, Тери. Тук всички работим само за една кауза — стремежа към знания, красота и добродетели.

Това, към което Редж се стремеше, бяха парите, а не красотата, помисли си Тери, но не го каза на глас.

— Като заговорихме за академици — тя вече ставаше да си тръгва, — познаваш ли Брайън Идън?

— Да. Той е жив пример за промените в университета. Невероятно брилянтен ум, още млад. Имаше време да чака за академичните си отличия, но тези дни отминаха, щом го настигна признанието. Изглежда добре и по телевизията.

Има много предложения от американските университети, но засега е лоялен към нас.

— Тази вечер съм у тях на парти. Той ми е съсед.

— Ще бъде забавно. Макар че, доколкото знам, той също иска да остане в сянка за известно време.

— Защо? — попита тя, но Редж не каза нищо повече.

Посочи ѝ площадката на стълбището, където един студент чакаше да бъде приет. Беше млад и притеснен, с тъмна коса и бледа кожа.

— Тери, познаваш ли Едуард? — запита я Редж.

— Не мисля.

Момчето се здрависа с нея и заби поглед в земята.

— Едуард ще се запише във втори курс. Ти ще му преподаваш, така че донякъде и двамата сте нови.

Младият мъж се смути още повече и се изчерви. Тери му се усмихна насърчително и го остави на Редж.

Тя излезе бавно от университета, като забеляза новата музикална зала, за която ѝ спомена Редж. Университетът „Сейнт Мери“ не беше най-фотогеничният в Оксфорд. Той имаше малък параклис, някогашна енорийска църква, обграден от няколко сгради от различни епохи, като пръстени по кората на дъб. Най-напред вътрешният четириъгълен двор, опасан от викториански стълби, облицовани с тухли. Там бяха стаите на Редж. Зад тях, почти флуоресцентни в сравнение с предишните, се издигаха общежитията от червени тухли. В тях живееха студентите от първи курс. Общежитията също бяха обградени от стъклени и метални конструкции, построени през последните години. Низ от арки и празни пространства водеха от един стил към друг, придавайки им порутен вид. Някои от дарителите се бяха опитали да разведрят обстановката с тухлени фонтани, но по-буйните студенти им намериха ново предназначение и това принуди университетската управа да ги запълни с пръст. Там откъдето преди бликаше вода и падаше на талази, сега имаше само плевели и треви. По времето на Тери беше обичайно да срещнеш шумни групи от американски туристи, убедени, че университетите в Оксфорд бяха с островърхи сгради и тихи градини. Те влизаха с камерите си в двора и след миг ги сваляха, невярващи на очите си. После си тръгваха.

Тери спря в преддверието да провери дали има вече пощенска кутия, където да получава пощата си. Бяха ѝ дали, но беше празна. Какво още трябваше да свърши? Много неща: къщата, работата по доктората ѝ, да постави бележка на магазина за котката, да прегледа списъка, който ѝ даде Редж. Тъй като беше наблизо, реши да се запише в библиотеката. Там трябваше да положиш отживялата клетва да не палиш огън в нея, нещо като средновековно „пушенето забранено“. Но по-добре да отиде първо в полицията. Тя енергично се отправи към полицейското управление „Сейнт Олдгейт“.

Детективът Ричард Джъдлър не изглеждаше доволен. Той водеше едно разследване за убийство, стигнало до задънена улица, беше си разтегнал мускул на врата в играта на ръгби предния ден, като състезател в отбора на полицията, а сержантът от приемната току-що му бе звъннал за някаква жена, дошла да съобщи, че котката ѝ била свидетел на убийство. Само това му липсваше — половин час с някоя умопобъркана старица, която смята котката си за Шерлок Холмс. Той затвори с досада телефона и погледна набързо през стъклената врата на офиса към бюрата отвън да избере кой да поеме разговора вместо него, но за съжаление нямаше никой, освен една млада полицайка — детектив, която работеше над купчина доклади за отпечатъци от пръсти.

— Детектив Хюз, елате с мен — каза той, докато си обличаше якето.

— Сър? — дотърча енергично Джейн Хюз, доволна, че се изтръгва за миг от монотонната си работа.

— Не се въодушевявай. Това е само интервю. В стая седем. Става въпрос за жена, чиято котка била свидетел на убийство. Дано не са я отвлекли извънземните, преди да дойде тук — добави той под носа си.

Само след пет минути отношението на Джъдлър беше различно. Жената не беше стара, а млада и привлекателна. Джони Хюз си помисли, че щом се наложеше, инспекторът по-добре от останалите ѝ колеги мъже игнорираше фактора пол. Той попълваше формуляра и я попита за името и адреса.

— Тери Уилямс, Уест Стрийт 57, Осни — отговори тя.

Джъдлър присви очи.

— 57 ли казахте?

— Точно така — отговори Тери и се опита да издържи погледа му.

— Откога живеете там?

— От тази неделя.

— Знаете ли, че разследваме мистериозно убийство, което е станало в тази къща?

— Да, знам.

Той я погледна многозначително.

— Ако това ви успокоява — добави той, — опитът е показал, че убийство рядко бива извършвано повторно на същото място.

— Благодаря — каза Тери. — Малко съм нервна. — Тя му каза, че изгарянията по котката може да са от поялника, с който е убит студентът.

— Това се връзва с показанията на една от съседките, сър — прекъсна я Джейн, докато ровеше из документите — Шийла Гибсън. Единственото, което тя чула след края на партито, била борбата между котки около три часа след полунощ. Ако това не е била борба между котки, а воят на обгорената китка, можем да предположим, че е станало преди самото убийство. Така по-точно ще научим и неговия час.

— Госпожо Уилямс, информацията ви беше изключително полезна — каза Джъдлър, като остави химикала настрана.

Тери се съмняваше.

— Може би е така за часа на убийството. Но аз дойдох заради Женския център. Запознах се с жената, която го ръководи, и чух за онова писмо — тя направи пауза.

— Имате ли друга информация за нас, госпожо Уилямс?

— Не, нямам повече информация. Става дума… Извинете, но мисля, че не си направихте правилни заключения от това, което ви казах.

Полицаите я погледнаха озадачено.

— Споменах ви, че котката изяде няколко от малките си — продължи тя. — Аз не съм специалист, но смятам, че имаме работа с жена. Ако според вашата теория студентът е бил убит, защото е мъж, тогава това се обезсмисля. Защо убиецът ще измъчва женска котка, след като убива мъже?

Настъпи мълчание, докато Джъдлър осмисли това, което тя му каза.

— Трябва да се помисли сериозно по този въпрос — каза той накрая.

— Може ли да видя писмото?

— Да го видите? Не е възможно. Това е доказателство в разследването на убийство. Благодарим ви, но…

— Аз ще го пазя, инспекторе, аз съм човек на науката. Изучавам литературни произведения. Може би сте забелязали, че действията на убиеца са много сходни с пиесата на Марлоу за смъртта на Едуард Втори. Писмото сигурно има някаква връзка с пиесата. Глупаво е да изпуснете възможността да го види един експерт.

Джъдлър кимна на Джейн, която отвори папката и извади фотокопие. Оригиналът беше на лист хартия за писма, на който бяха отпечатани няколко реда. Тери го прочете на глас:

И долния край на страницата, точно както ѝ беше казала Лизи, имаше надпис, че хартията се продава в помощ на Оксфордския женски фонд.

— Е? — попита той.

Тя поклати глава.

— Съжалявам.

След като се представи за експерт, сега се чувстваше като пълна глупачка.

— Какво очакваше? — попита я любопитно инспекторът.

Тя вдигна рамене.

— Не знам. Имах чувството, че сте на погрешна следа относно Женския център — тя отново го прочете. — Кои са сестрите, които не знаят пощада?

— Ако го знаехме, щяхме да сме наясно какво търсим. Мислехме, че е някоя студентска група — има хиляди клубове и организации, но няма с такова име. Не е и държавна организация, защото я няма в полицейския компютър. Предполагаме, че авторът на писмото го е измислил импулсивно. Маниаците обичат да се преструват, че принадлежат към някои група. Това им внушава чувство за власт.

— Хю Скот е бил член на клуба „Катамитите“ — добави Гери и се почувства виновна — Редж я беше предупредил да не го раздрънква наляво и надясно, но се изненада, когато Джъдлър повдигна рамене и каза:

— Знаем. Но това е един клуб, където хората предимно пият.

Тя пак се вгледа в думите, за да разбере какво можеха да означават.

— Чакайте. Думите може и да означават нещо. Може ли да ми дадете химикал и лист хартия?

Джейн ѝ подаде и Тери започна да преписва думите.

— Вижте — каза тя, когато свърши. — Ако разделим редовете, се получава следното — Тя им показа написаното.

— Е? — попита я Джъдлър.

— Толкова прилича на бял стих. Това са десетстъпни стихове с ямбични пентаметри.

— Не ви разбирам — призна инспекторът.

— Белият стих е литературна форма в поезията, сър — обясни Джейн Хюз — няма рима, но има постоянен ритъм.

— Какво си учила в университета? — попита я Тери.

Тя направи гримаса.

— Предимно полицейски учебници. И съм завършила Хендън, а не университет. Изучавала съм и Шекспир, но за кратко. Обаче за ямбичните пентаметри ще се наложи да ми припомниш.

Тери взе химикала.

— Ритъмът в поезията се измерва в стъпки. Те са различни за различните видове ритми — ямбът е къс-дълъг, следователно ритъмът му звучи горе-долу така: дъ-дъм, дъ-дъм, дъ-дъм, дъ-дъм. Трохеят звучи точно обратното: дъм-дъ, дъм-дъ, дъм-дъ. Анапестът е дъ-дъ-дъм. Той е най-лесен за запомняне, защото звучи като конски копита. Асириецът пристигна като вълк в кошарата. А кохортите му блестяха в пурпур и злато. Спондеят е две дълги срички: дъм-дъм.

— Разбирам — каза Джъдлър.

— Ако ритъмът е ямбичен, това означава, че стъпките са къса-дълга. Пентаметърът показва колко стъпки има в реда, тоест пет. Гледай — тя направи обяснителни бележки върху стиха, който беше преписала. Буквата „й“ означава къса стъпка, а линията означава дълга стъпка. Тя му подаде листа.

— Това е класически бял стих. Другите редове не са така симетрични, но приличат много повече на бял стих, отколкото на обикновена реч.

— Марлоу в ямб ли е писал? — попита я Джъдлър, докато ѝ подаваше обратно листа.

— Да, мисля, че да. Макар че до нашия век всеки втори поет е писал в този ритъм.

— Така че нашият убиец или поне информатор може би е мъртъв поет. Това стеснява обсега — забеляза Джъдлър.

Тери изненадано го погледна. Не очакваше ирония от полицай.

— Или някой, който изучава мъртвите поети, инспекторе. Например някой, който е научен работник и в чиято глави тези ритми непрекъснато се въртят, докато той несъзнателно ги използва, когато пише.

Сега се изненада Джъдлър.

— Разбирам — каза той тихо. Тери почувства, че го харесал. Тя харесваше мъже, които бяха достатъчно смели да си признаят, когато грешат.

Джейн Хюз наруши мълчанието.

— Значи разполагаме с писмо, написано от учен на харти за писма на женския център. Може би търсим жена-учен.

— Едва ли — каза Тери. — Писмото е написано от някой, който е искал да заподозрете, че Женският център има нещо общо с това. Някой антифеминист. Сигурно доста мъже се чувстват застрашени, особено във вековния бастион, какъвто е университетът, където върховната власт е в ръцете на мъжете. Това писмо едва ли има нещо общо с убийството. Някой просто се опитва да им вгорчи живота. Смятам, че си по-близо до истината в предположението си за Марлоу някаква хомосексуална връзка.

— Възможно е — призна Джъдлър, — с изключение на едно нещо.

— Какво?

— Когато намерихме тялото на Скот, думата изнасилвач беше написана на стената с червило. Което може би разкрива защо е бил убит по тоя начин. Насилствено проникване за насилствено проникване.

Тери не каза нищо.

— Авторът на писмото не е могъл да знае това, освен ако не го е написал някой от екипа ми. Ние не го дадохме на следствието, което беше започнало, след като писмото пристигна. Що се отнася до хомосексуалността, направихме проверка, но Хю Скот е бил доста ентусиазиран хетеросексуален. — Той разгледа лицето ѝ. — Благодаря ви, че дойдохте, госпожо Уилямс, но мисля, че е по-добре да оставите детективската работа на нас.