Убийство в Оксфорд

четиринадесет

На следващата сутрин Тери отиде в местния магазин и направи копия на писмата под зоркия поглед на собственичката — госпожа Евънс. Постави изрезките обратно на копирната машина, което означаваше, че трябва да останат така. Макар че госпожа Евънс се опитваше да разбере какво прави, Тери успя да я разсее, като ѝ поръча сложна комбинация от стоки, от които в действителност нямаше нужда. Вероятно репутацията ѝ на необуздана лесбийка беше обиколила целия Осни като опустошителен огън. Последното нещо, което ѝ трябваше сега, беше да ѝ лепнат и допълнение към етикета — необуздана лесбийка с вкус към порнографията.

— Можете да свалите съобщението от стъклото — каза Тери, като посочи бележката на прозореца за котката.

— Намерихте ли собственика?

Тери кимна. Беше почти истина, а и сега не беше моментът да се впуска в детайли. Госпожа Евънс скръсти ръце и каза сериозно:

— Толкова много обичах моята стара писана, но откакто с Дон започнахме да опитваме за дете, ми е позволено само да я галя.

— Защо? — попита любопитно Тери.

— Защото, как се нарича? Токсичен еди-какво си. Може да пометнеш.

Тери се сети за какво става въпрос.

— Токсоплазмоза?

— Точно така. Особено е опасно за хора с моята кръвна група. Докторът каза, че много хора не го осъзнават.

— Мамка му — Тери се сети за нещо.

— Извинявай. Да не би да си…?

— Не, не съм. Но познавам една жена, която е и искаше едно от котенцата. По-добре да проверя. Май е по-добре за всеки случай да оставиш бележката за още една седмица.

— Тогава трябва да ми платиш още една лира.

Щом се прибра, Тери се обади на жената, която искаше котето. Това е вярно — тя никога не бе имала котка преди и никога не беше чувала за токсоплазмоза.

— Мисля, че зависи от кръвната група — поясни Тери.

— Моята е А отрицателна. Мислите ли, че това би могло да е проблем.

— Не съм сигурна. Но предполагам, че е по-добре да попитате вашата акушерка. И ако има някакъв проблем, мога да ви запазя котето, докато родите.

— Може ли Поли да идва да го вижда?

— Разбира се.

Малкото момиче беше идвало няколко пъти с приятели да им покаже котето. Не правеха бели, но Тери не бе свикнала да има деца около себе си и щом си тръгнеха, изпитваше облекчение. Затова се чувстваше малко виновна и се замисли дали не се превръща в свадлива стара мома.

На двете оцелели котета им бяха поникнали остри зъби и след като унищожиха кашона, в който живееха, вече се осмеляваха да се отдалечават и от леговището си. Бяха съсипали куп неща: памучните конци от кутията ѝ за шиене, точилката, чифт обувки. Тя сложи стара кутия от папки, за да им служи за отпадъците, но котенцата сдъвкаха и нея. Тери постепенно се примири с мисълта, че временното отглеждане на котетата се беше превърнало в постоянно. Те станаха неразделна част от къщата.

Знаеше, че нежеланието ѝ да ги задържи беше по-скоро на психологическа основа. От пет години насам беше без корени, местеше се от къща в къща, както преместваше банковите си сметки и променяше живота си, когато се наложеше. Опита и брака. Когато той не потръгна, тя изпробва и съвсем различна връзка, връзката на жена с жена. Измъкна се от връзката си с Мо по начин, който би могъл да се нарече безсърдечен. Направи това, което трябваше, но не беше действала предпазливо, така че да не се разчуе наоколо. Усмихна се огорчено.

Отиде и извади голямата котка от кутията, сложи я в скута си и започна замислено да я гали.

— Писи Галор — каза ѝ тя. — Ще ти дам ново име. Отсега нататък ще се казваш Гинес. Защото имаш бели уши и приличаш точно на Гинес. А ти — посочи тя второто коте — ще бъдеш Халфпинт.

Както беше казал любимият ѝ поет, даването на имена на котки беше нещо сериозно.

Телефонът звънна. Беше Алисън.

— Говорих с Ан Байрес — каза тя. — Ще се радва да види писмата.

— Нали и ти ще дойдеш?

— Разбира се, ако настояваш. Ще мина да те взема с колата.

— Ще трябва ли да ги даваме? — попита Алисън, когато Тери ѝ подаде листите.

— Това са копия. Задържах оригиналите на сигурно място, ако разлеем кафе върху тези. Сигурно в писмата няма да има нищо физическо, като отпечатъци от пръсти например. Върху тях се изсипаха много боклуци от ремонта, преди да разбера, че може да са важни.

Алисън я закара в северната част на Оксфорд. Тя спря пред хубава къща стил „Едуард“, която се намираше до игрището на едно начално училище. Високо и поразително красиво момиче, около петнадесетгодишно, им отвори вратата.

— Идвате при мама, нали?

После ги заведе до кабинета на майка си.

Голяма маслена картина на голо тяло висеше над работещия компютър. Стените не се виждаха от книги, а през отворените прозорци се чуваха викове от играещите навън деца. Тери би искала нейният работен кабинет да изглежда точно така.

Ан Байрес беше очарователен професор, дребна жена на около четиридесет, със смолисточерна коса, която беше започнала да побелява.

— Приятно ми е да се запознаем — каза тя и се здрависа с Тери. — Седнете, моля. Ако искате кафе, можем да накараме Джесика да ни направи.

— Направете си го сами, гледам сериала „Съседи“ — извика момичето от горния етаж.

Ан се усмихна.

— Повярвайте ми, хората със сексуални отклонения са нищо в сравнение с тийнейджърите — каза тя весело. — Какво да ви приготвя?

Тери изяви желание да направи кафето, докато Ан четеше писмата. Ан я заведе на долния етаж. Той беше партерен, на равнището на градината, а кухнята обхващаше целия долен етаж, като в очи се набиваше огромната маса. Научни трудове и научни списания по психология бяха пръснати навсякъде, смесени със „Смаш хитс“ и „Скай магазин“. На гърба на вратата висеше огромен плакат на поп идол, гол до кръста и с разчорлена коса. Когато се върна с готовото кафе, Ан довършваше последното писмо, което четеше съсредоточено. Остави листа настрани, а очите ѝ все още бяха замислени.

— Интересна малка колекция. Е, какво искате да ме попитате?

Тери си пое дълбоко въздух.

— Основно искаме да знаем какво ще ни кажете за човека, който ги е написал. Например, можете ли да ни кажете кои части от писмото са истински и кои — измислици? И дали са писани от мъж, или от жена? Аз смятам, че такива писма обикновено се пишат от мъже, независимо че се подписват с женско име.

— Вие да не сте психоложка?

— Не. Правя докторат за детективската литература в университета „Сейнт Мери“.

— Добре. Ще говоря на достъпен език. Както винаги, подчертавам, не мога да кажа нищо със сигурност. Мога само да ви изложа предположенията си.

Алисън кимна, защото беше очаквала този отговор.

— Най-напред искам да знаете, че това е нещо по-различно от обикновените ми занимания. Публикувала съм трудове за сексуалните фантазии на хората, но те бяха фантазии на мои пациенти. Причината, поради която ви го казвам, е, че една и съща фантазия, описана от двама различни човека, може да означава напълно различни неща. Например доказано е, че изнасилвачи и серийни убийци фантазират най-вече за доминиране и власт. Но фантазии като тези не сочат непременно, че човекът, който фантазира, е сексуален убиец. Всъщност могат да показват обратното: тихите, кротки и меки хора също си фантазират за власт, защото това е психологическа нужда, която те не удовлетворяват в ежедневния си живот. Разликата между двамата, според психолозите, е в интеграцията. За сексуалния маниак фантазиите не са изцяло довършени, тъй че те са неудовлетворени, докато не се удовлетворят в реалния живот. Следите ли мисълта ми?

Тери кимна.

— Чудя се, можем ли да разберем от самата фантазия дали авторът е цялостна личност?

Професор Байрес я погледна със съмнение.

— Понякога. Ако поради някаква причина фантазията явно е оставена неразрешена или изглежда вманиачена, може да ни разкрие незавършена личност. Но това не е сигурно.

— Същността на този, който е написал писмата, е малко по-сложна. Убедена съм, че много от писмата в тези списания, изпратени от така наречените „жени“ са писани от мъже, но това не е, защото хубавите момичета нямат сексуални фантазии. Това е заради читателския кръг на определено списание. Ако то е дело на мъж, това значи, че обектът на фантазията е много важен за него, толкова е важен, или толкова забранен, че се налага той да се приближи до него индиректно чрез заместител. Затова на въображението му е необходимо да види фантазията през нечии чужди очи, което я прави по-приемлива.

— В литературата това се нарича временно преустановяване поради липса на вяра — каза Тери.

Ан кимна и продължи:

— Що се отнася до въпроса кое е истина и кое измислица, това не е от съществено значение за един психолог. Фантазията може да се основава на истинско събитие, ако докосна нещо важно в сексуалните нужди на личността, но и измислената фантазия може да е много по-важна от истинските ѝ преживявания. Трябва да разберете, че фантазиите не са лъжи. Наречете ги личностни митове, ако искате; психодрама, която подсъзнанието пише. Откъде идват те е една загадка.

— Но ние си фантазираме онова, което подсъзнателно искаме — предположи Тери.

— Не винаги. Ако ми позволите, ще кажа, че това е предположение на лаик. Голяма част от фантазията е свързана с позволението. Фантазиите често са свързани с нарушаването на някакво табу и ние трябва да си разрешим да го направим. Вземи например жената, която си фантазирала, че е изнасилена. Това не значи, че тя иска да бъде изнасилена. В реалния живот тя ще се травматизира от такова преживяване. Това би могло да означава, че тя иска секс, но не иска да си го признае. Създава си насилник, който я кара да прави секс и конфликтът е разрешен. Това че във всичките тези писма се говори за насилие…

— Чакайте малко — прекъсна я Тери. — Не мога да разбера. Какво насилие? В тях не се говори за насилие.

— Не, но погледнете как събитията се нареждат така, че вкарват автора в сексуална сцена. След като я хващат с превишена скорост, тя трябва да избегне глобата. После на рецепцията я объркват, че е съпруга на другия мъж. След това Хю е заклещен под кревата. Всичко това са стратегии за позволение — не го исках, но нямах избор.

— Разбирам. Продължете.

— Исках да кажа, че ако вземем предвид статистиката, тези фантазии вероятно са написани от жена. Мъжете по принцип нямат проблем да споделят желанията си.

Тери прие изводите.

— Да разбирам ли, че Карла — жената — ги е написала?

Ан Байрес се усмихна.

— Не, само твърдя, че е статистически възможно. Освен това, както вече казах, може да са написани и от нетипичен мъж — мъж, който е изключително затруднен да признае желанията си.

— Тери имаше интересна идея относно писмата — каза Алисън, като кимна на приятелката си.

— Така ли? И каква е тя?

Тери подреди мислите си и обясни накратко своята теория, че Хю Скот е бил скрит хомосексуалист.

— Хм. Това е остроумно, но не ми изглежда вероятно. Все пак тълкуването на текст е твоя специалност, а не моя.

— Поделянето на една жена от двама мъже, според мен, е знак за латентна хомосексуалност — поясни Тери.

Професорката поклати нетърпеливо глава.

— Боя се, че това е още един начин на лаика да види нещата така. Думата „латентен“ не говори нищо на психолога. Ние го разбираме по-скоро като някакво състезание. В нашия свят мъжете се състезават с бащите си за любовта на техните майки, съревновават се с най-добрите си приятели за най-желаните жени. Да разделиш жена с друг мъж е все едно, че се отказваш от състезанието. По същия начин футболът обединява състезателни стимули, което би могло иначе да бъде опасно. Да споделиш твоята жена е начин да позволиш на по-силен мъжкар да я вземе временно без някаква вреда. И ако това е фантазия, ти можеш да си вземеш от тортата и да я изядеш. — Тя разбърка купчината с писма. Вземи сцената на четиримата в хотела. Тя е описана като съревнование, в което първичните мъже накрая побеждават. Както и да е, макар че той е победил, има един трогателен момент, когато всеки целува собствения си партньор, докато прави любов с чуждия. — За Тери беше странно, че обсъждат порно текст, а не роман от деветнадесети век.

— Между другото, това писмо е абсолютно класическо от този тип — продължи професор Байрес, като го потупваше с фините си пръсти. — Преди всичко погледнете колко много позволителни елементи има. Убеждаването колко хубав е бил интимният им живот. Предположението, че сексът с друга двойка не само няма да застраши брака им, но дори ще го освежи. Освен това инициатори са другата двойка, които са описани като авантюристи. И така отговорността пада върху тази двойка, а не върху автора.

После идва и проблемът с объркването на идентичността, който вече споменах. Например грешката на човека от рецепцията относно връзките между партньорите. Предполага се, че щом управлява хотела, мини-обществото, в което те се намират, той символизира цялото общество, той им дава позволението си. Но забележете как разказвачът описва ситуацията, независимо че в началото на писмото си е фантазирал точно за нея. Всъщност той е последният от четиримата, който приема идеята за секс с чужди партньори. Видите ли, тя е добро момиче, а добрите момичета не вършат такива неща. Но след като веднъж са ѝ дали разрешение, погледнете как ударението се измества от нея и пада върху мъжа ѝ. „Брайън щеше да спре… но Мери го държеше здраво…! Започнах да си играя с него, като с гигантско червило — това винаги кара Брайън да полудее от удоволствие… Когато погледнах, видях, че мъжът ми…“ и т.н., и т.н. Състезанието е започнало, но виж какво става с мотива за позволението. Доброто момиче, което се е дърпало, сега поема цялата инициатива. „Тази игра се играе от двама… Бихме другите с няколко секунди… Мери и аз направихме стриптийз на мъжа ѝ… Върнахме се обратно в леглото…“ И какво прави сега Брайън? Той се мотае наоколо да приготвя питиета, като нервен домакин. Дори когато всички започват да правят секс, Брайън е отдолу, пасивен, докато Мери е отгоре му.

— Какво заключение правиш от всичко това? — попита Тери.

— Писмото би могло да е написано както от мъж, така и от жена. Но след прочита на втората част е по-логично авторът да е мъж. Първо той иска да се убеди, че жена му наистина ще участва в сценария, който той описва. После трябва да се убеди, че състезанието е по нейна инициатива, а не по негова, защото нарушаването на табута е твърде опасно за него. Тя е тази, която му позволява.

— Когато казваш „жена му“ — каза бавно Тери, — значи искаш да кажеш, че Брайън е написал това писмо? Мислех си, че е Хю, едно друго момче.

Ан изглеждаше замислена.

— Трудно е да се каже. Аз мисля, че вероятно е написано от „Брайън“. Макар че това може да не е истинският Брайън, а някой, който просто се идентифицира с него за целта на фантазията.

— И състезанието, както го наричате, завършва наравно — каза Тери. — Това означава ли, че бихте го определили като неразрешена фантазия?

— Обявено е, че завършва наравно. Как беше изречението? „Честен равен резултат“, точно така, но както казах във всеки друг смисъл героят на Брайън е победител. В последната сцена ние виждаме сбръчканата мъжественост на другия мъж. Що се отнася до подсъзнанието на Брайън, той излиза най-добрият. Приготвя се да си тръгне с жена си и всичко е под контрол. В края на писмото е зает да договаря бъдещи срещи.

Тери помисли за миг.

— Объркана съм — призна тя. — Намерих тези писма в стая, която е принадлежала на един студент. Мисля, че той е имал връзка с жената, която му е била съседка. Тя се казва Карла и наистина има съпруг на име Брайън, затова предположих, че той е написал тези писма, като начин да се похвали със своето завоевание. Възможно ли е това?

— Възможно е. Той може да е чувствал страхопочитание към съпруга ѝ и се е нуждаел да напише фантазия за жената, която са си поделили доброволно. Но трябва да призная, че едва ли е така.

Тери се облегна напред.

— След като предполагате, че писмата са написани от един и същи човек, и той е мъж, какво заключение можете да направите за него?

Ан погледна към прозореца и потъна в дълбок размисъл. Звукът на телевизора от втория етаж заглъхна и вратата се затвори.

— Той има сериозна връзка — каза тя най-накрая. — Оттук и логичната тема за подялбата на партньора. Но по същата причина това не е връзка, която го удовлетворява сексуално. Той открито е от мъжки пол и е несигурен в своята мъжественост. Вероятно е женкар или поне флиртува непрекъснато. Има силна нужда от внимание. Той се съревновава безмилостно. Вероятно е манипулатор и играе остроумни игри. Той е особняк, който има необходимостта и вероятно способността да кара другите да вършат онова, което иска. Със силна склонност към ексхибиционизъм. Това е ясно от факта, че е публикувал писмата, но се подразбира и от начина, по който той си фантазира за обществени места и групови ситуации. Идеализира жените — оттук и силното чувство, че се нуждае от разрешението на партньора, за да се отдаде на фантазиите си. Сигурно е доста привлекателен и се харесва на жените, но още се държи по детски, когато се намира около тях, с цел да привлече вниманието им. И дълбоко в себе си е сексуално много притеснен. Това притеснение е добре прикрито с ентусиазма и идеализма му.

— Възможно ли е да е бисексуален? Възможно ли е оттам да идва неговото безпокойство?

— Не съм сигурна. Трябва да помисля.

— Ами ако не е мъж, а жена? Ако писмата са написани от Карла?

Ан поклати глава.

— Не. Не мисля. Освен, ако нещо ми се изплъзва. „Брайън е — каза си Тери. — Не е Хю, нито Карла, а е Брайън. Брайън е написал писмата и Хю ги е намерил.“ — Тя се зачуди дали ще намери ямбични пентаметри, ако прочете отново писмата.

Една мисъл внезапно я прониза.

— Може ли да видя писмото с четиримата за момент? — попита тя. Ан ѝ подаде фотокопието и Тери го прегледа набързо.

— Разбира се — изрече задъхано.

— Какво?

— Когато го прочетох за пръв път, имаше нещо, което ме притесняваше, но не можех да разбера какво. Сега разбрах. „Той вкара огромния си пенис в моята недокосната вагина“. Това е стих от Кийтс, е, не точно с огромния пенис, естествено. Но това е първият ред от „Ода за гръцката урна“ — „Ти, млада, недокосната невясто на покоя.“

— Съжалявам, но не те разбирам — каза професор Байрес.

— Аз също — обади се Алисън.

— Не се безпокойте, това е дълга история. Но всичко придобива някакъв смисъл. Моля, продължавайте. Какво ще кажете за последното писмо?

— А, да. Това, в което тя прелъстява младия съсед. Прани ми впечатление, че е много по-различно от останалите.

— Защо?

— Няма го елементът на позволението. Това е любопитно. „Трябва да призная, че бях поласкана от вниманието му и реших да го вкарам в леглото си.“ След всичките протести, които отправя в предишните писма, тук тя директно решава да прави секс. Единственият човек, който иска някакво позволение, е младият мъж, заклещен под кревата.

— Какво би казала за това? — попита Алисън.

— Не съм сигурна, ако трябва да бъда честна. Странно с… Не знам, безлично е. Другите писма са добре конструирани като начин на разказване. Е, това е в твоята област, не и моята. Докато това изглежда по-функционално.

— Така е — съгласи се Тери. — Това е единственото без никаква истинска характеристика.

— Би ли могло да бъдат двама различни автори? — попита Алисън.

— Или същият автор, който го е написал по-късно — добави Тери.

— Възможно е — допусна Ан. — Но има и нещо друго… Имам предвид враждебността. Това намирам тук. Който и да го е написал, крие в себе си много ярост и гняв.

Тери почувства как космите на ръцете ѝ настръхват.

— Младият мъж, описан в писмото, е бил убит. Полицията не е сигурна, но вероятно мотивът е на сексуална основа. Убит е с поялник в ануса.

— Разбирам. Убийството в Осни.

— Възможно ли е, мъжът, който е написал това… — тя млъкна, щом си даде сметка за важността на това, което щеше да каже. — Възможно ли е съпругът — мъжът, който казвате, че е написал писмата — да е толкова враждебно настроен, че да изнасили и убие друг мъж? Като вземем и несигурността му от другите писма? Възможно ли е той да е човекът, когото полицията търси?

— Не е редно да обсъждам това.

— Моля ви — примоли се Тери.

— Възможно е. Разбира се, че е възможно.

— И не забравяйте, че писмата са написани за публикация — каза Тери. Тя беше станала и се разхождаше нервно из стаята. — Вие самата казахте, че контекстът има значение! Той е знаел, че никога няма да публикуват нещата, които наистина си е фантазирал.

— Още веднъж ви повтарям, че не е редно да го обсъждаме — каза Ан Байрес нервно. — Не съм сигурна дали полицията би…

— Вие казахте преди малко — прекъсна я Тери, — че всичко е свързано с интеграцията на личността. Доколко фантазиите на хората са част от личността им? Доколко са интегрирани тези фантазии?

Ан Байрес разпери ръце.

— Не мога да кажа от такъв кратък материал — тя замълча. — Съществува вид фантазия, за която не съм ви говорила. При нея имаме някои видове разстройство на личността, особено под прикритие.

— Да?

— На това най-дълбоко ниво фантазиите не са само за секс. Те могат да бъдат за желание невидимото да стане видимо. Разбирате ли какво имам предвид? Фантазия, която не е просто сведение за сексуално събитие, истинско или въображаемо, но самото събитие, така че фантазията се превръща във вид ритуал, церемония на подсъзнанието.

— Боя се, че вече нищо не схващам — призна Алисън.

— Тогава нека го кажа по друг начин. Повечето фантазии съществуват, за да стимулират самия фантазьор. Това е единствената им цел: каквото научаваме за техния създател, ние го научаваме само защото е невъзможно да се направи каквото и да било, без да се разкрие нещо от личността. Но фантазията може да има и друга роля. Тя може да е като човек, страдащ от безсъние, който се разхожда напред-назад, или като шизофреник, галещ вманиачено едно и също парче плат, нещо натрапчиво и неконтролируемо, психологическият еквивалент на „да си начешеш крастата“. Ако бъде прикрепен към определен предмет, можем да го наречем фетиш.

— В японската драма — каза Тери — някой, който умира от голяма страст, като в любовна трагедия, е осъден да се върне и да преживее последните си часове отново и отново, докато страстта изчезне.

Ан кимна.

— Или както при лейди Макбет, когато вманиачено преживява убийството на Дънкан. Това е видът фантазия, за която говоря. Но не е нужно да е за нещо толкова зловещо като убийство. Може да е нещо, което на външен вид е напълно нормално — тя погледна към листите около краката си. — Или нещо, което би могло да бъде публикувано на заглавната страница на списание.

— Казвате, че тези писма могат да бъдат доказателство за разстроен ум?

— Не. Не, те не са доказателство на нищо — тя се подвоуми. — Казвам само, че биха могли да бъдат написани от някой с такъв ум. Това е просто една възможност.

— Защо? Какво ви кара да мислите така?

— Те засягат различни неща. Но ако погледнете на тях като цяло, всичките се отнасят за едно и също. Трепетът на груповата оргия, карането с превишена скорост и предотвратяването на скоростта от полицията, впримчването на момчето от съседната къща — във всички тях става въпрос за прегрешение и сексът, който следва, е едновременно наказание и награда за смелостта.

Тери отметна нетърпеливо косата си.

— Какво означава това?

— Не знам. Боя се, че това е неизследвана територия. Или по-скоро неизследвана от психологията. Хората мислят върху това от векове — тя кимна на Тери. — Защо художникът се връща на определена тема отново и отново? Защо поетът пише за една и съща любовна история през целия си живот? Разстройството на личността и съзидателният ум са двете точки на един и същ образ.

В съседната стая сериалът „Съседи“ беше към края си. Тери се заслуша в непрекъснатата лесно запомняща се мелодия, докато надписите течаха, преди телевизорът да бъде внезапно угасен. Тя се сети за мъжа, който живееше до нейната къща, който може би беше — или не — изнасилван и убиец, и потрепери.