Уитни моя любов

10.

Уитни отвори прозореца и вдъхна дълбоко свежия утринен въздух. Копнееше да види Пол, но всеки път, когато изпиташе желание да се метне на коня и да препусне към дома му, отхвърляше тази възможност. По-добре беше да посети Емили.

Излезе и тръгна към конюшните. Там я очакваше приятна изненада — всички отделения за коне бяха заети. На вратата на всяко стоеше метална табелка с името на животното. Уитни спря пред последното отделение, прочете името на прекрасната кобила, потупа я по шията и рече:

— Ти трябва да си Слава. Какво хубаво име имаш!

— Все още разговаряме с конете, а? — чу се зад гърба й.

Уитни се обърна и зърна Томас — главния коняр на баща си. Томас я познаваше от дете и беше свидетел на някои от най-позорните й изблици на гняв. Той беше приятел, с когото споделяше разочарованията и нещастията си.

— Не мога да повярвам, че конюшнята е пълна! — възкликна Уитни, след като двамата се поздравиха. — За Бога, какво правите с толкова коне?!

— Най-вече ги тренираме. Но чакай, имам нещо за теб!

Уитни последва стареца в отдалечения ъгъл на помещението, където двама яки мъжаги се опитваха да овладеят един превъзходен черен жребец.

— Опасният вихър! — гордо обяви Томас. — Трябва да ви кажа, че напълно заслужава името си.

Уитни си представи как мускулите на гърба на расовия жребец се стягат под краката й.

— Обязден ли е? — попита.

— Да, но в повечето случаи ездачите му пострадват. Това е най-своенравното животно на света. Тъкмо решиш, че вече се е поддал на волята ти, когато той препусне и прави всичко възможно да те хвърли от гърба си… Ела, ще ти покажа нещо друго.

Двамата се отправиха към един светлокафяв млад жребец с бяло около глезените.

— Хан? — развълнувано прошепна Уитни. Преди Томас да успее да потвърди, конят наведе глава и завря муцуна в бедрото на девойката, там, където преди време държеше запасите си от лакомства, с които да награждава любимото си малко жребче.

— Ах, ти, лакомнико! — засмя се Уитни и се обърна към коняря: — Как е Хан сега? Беше твърде малък за яздене, когато заминах за Франция.

— Защо не го изведеш навън и сама не провериш дали двамата ще си допаднете?

Тя нямаше нужда от допълнително подканяне. Щом се озова с коня навън, грациозно се настани на седлото за странично яздене, насочи Хан към голямата порта и извика:

— Не съм в много добра форма. Ако Хан се върне без мен, да знаете, че съм някъде по пътя, водещ към бащината къща на лейди Арчибалд.

Емили чу чаткането на копита по алеята пред къщата и повдигна завесата на прозореца.

— Уитни! — радостно извика тя и се втурна да посрещне старата си приятелка. — О, Уитни, чакай хубавичко да те огледам!

Тя хвана Уитни за ръце и отстъпи назад.

— Станала си голяма красавица!

— Ти си тази, която изглежда прекрасно — възрази Уитни, любувайки се на светлокестенявата коса на приятелката си, нагласена в прическа по последната мода.

— Така е, защото съм щастлива, а не защото съм хубава — отвърна Емили.

Хванати за ръце, те влязоха във всекидневната. Един висок слаб мъж, наближаващ тридесетте, с руса коса и кафяви очи ги посрещна усмихнат.

— Уитни, да ти представя моя съпруг… — започна задъхана от вълнение Емили.

— Майкъл Арчибалд — прекъсна я мъжът й, преди да е започнала да изрежда многобройните му титли.

Майкъл постоя известно време при двете приятелки, после се извини любезно и ги остави насаме, за да могат да се наприказват.

— Пол беше тук тази сутрин — каза Емили, когато след двучасово гостуване Уитни реши да си върви. — Отби се да обсъди някакъв делови въпрос с баща ми. Аз… — Тя млъкна и виновно се усмихна. — Ами… Помислих си, че не би навредило, ако внимателно подхвърля една-две добри думи за теб. Всъщност повторих пред Пол някои от нещата, които господин Дьовил каза за теб. За популярността, на която си се радвала в Париж. Въпреки че не съм съвсем сигурна, дали господин Дьовил ти направи добра услуга със своите възторжени приказки пред Маргарет Меритън. Направо я срази, изброявайки многобройните ти завоевания, и сега тя те мрази повече от всякога.

— Защо?

— Защо винаги те е мразела ли? Предполагам, защото беше най-богатата сред нас. Сега обаче тя е обсебена от мисълта да привлече вниманието на новия съсед, така че искрено се надявам за разнообразие злобата й да е отстъпила място на любезността. — Уитни изненадано погледна приятелката си и Емили обясни: — Става дума за господин Уестланд, вашия нов съсед. Вчера Елизабет сподели с мен, че Маргарет го смята за своя неприкосновена собственост.

— Как е Елизабет? — попита Уитни. В мига, в който името на съперницата й за сърцето и ръката на Пол беше споменато, тя съвсем забрави за Маргарет.

— Все така красива и сладка. Трябва да знаеш, че Пол я придружава навсякъде.

Уитни продължаваше да мисли за Елизабет по пътя към дома. Госпожица Аштън беше всичко онова, което тя самата мечтаеше да бъде руса, дребничка, нежна, с маниери на дама.

Смушка коня и препусна. Панделката, придържаща буйната й коса, се разхлаби и падна. Кестенявите къдриците се развяха зад гърба й. За няколко минути хълмът беше прекосен и Уитни насочи Хан към северните граници на имението на баща си. Наблизо беше потокът. Щеше да спре за малко до него, за да се освежи, и после веднага се прибираше.

Тя слезе от коня и го привърза към близкото дърво, потупа го по гърба и вдъхна тръпчивия аромат на късните летни цветя. Приближи до потока, свали жакета си, събу високите ботуши за езда и чорапите си. Хвана краищата на полите си, повдигна ги и нагази във водата.

Нямаше представа, че някой я наблюдава. Клейтън с усмивка следеше всяко нейно движение. Колебаеше се дали да издаде присъствието си или не, но когато изисканата дама, красяща салоните на Париж, се събу и влезе в потока, той тихо се засмя, бързо взе решение и пришпори коня си.

Уитни наистина не се застоя дълго в потока. Усещането, което изпита, беше съвсем различно от онова, което си спомняше. Водата беше по-студена, а дъното беше покрито с хлъзгави ръбести камъни. Тя излезе на брега и се излегна по корем на тревата, подпряла брадичка с ръка и махайки с крака във въздуха, докато чакаше да изсъхнат, за да се обуе. Опита се да си представи как ще протече срещата й с Пол същата вечер. Внезапно нещо прошумоля в храсталака и привлече вниманието й.

Съзря върховете на скъпи ботуши за езда от мека кафява кожа, излъскани до блясък. Тя се смрази от ужас, после се претърколи и седна, притисна колене към гърдите си и се опита да прикрие голите си глезени с мокрите краища на полата си.

Мъжът излезе напред, приближи се до дървото, облегна се на него и скръсти ръце на гърдите си.

— Риба ли ловите? — попита иронично той, а погледът му се плъзна по тялото й така, сякаш я разсъбличаше.

— А вие шпионирате ли ме? — хладно отвърна Уитни. Той не отвърна, само развеселено продължи да я гледа.

Беше висок и много добре сложен мъж. Челюстите му бяха решителни, носът — прав. Лекият вятър си играеше с гъстата му, тъмнокафява коса. Сивите очи под тъмните вежди я гледаха с открит интерес. Гладко обръснатото му лице беше изключително красиво, това не можеше да се отрече, но в погледа му имаше някаква арогантност, някаква агресивност, които съвсем не й бяха по вкуса.

— Опитвах се да прекарам няколко минути сама, господин…

— Уестланд — поклони се леко той и очите му се впиха в закръглените й гърди, очертаващи се под бялата блуза. Уитни скръсти ръце и той се усмихна многозначително.

— Господин Уестланд! — избухна тя. — Изглежда, чувството ви за ориентация е също толкова лошо, както и маниерите ви!

— За какво е всичко това, мадам? — изсмя се той.

— Защото сте пресекли границите на чуждо имение — отвърна Уитни. Изглежда, обаче господин Уестланд нямаше никакво намерение да се извини и тя си каза, че може би тя щеше да бъде принудена да се махне оттук. Прехапа устни, поглеждайки към чорапите и обувките си.

— Мога ли да ви помогна? — предложи Клейтън, пристъпи към нея и й подаде ръка да стане.

— Да, със сигурност бихте могли да ми помогнете — отвърна момичето с преднамерено хладна и иронична усмивка. — Мятайте се на коня си и дим да ви няма!

В очите му блесна опасно пламъче, но той си остана все така усмихнат, с протегната към девойката ръка.

— Хванете ръката ми.

Уитни се направи, че не го забелязва, и се изправи. Беше невъзможно да се обуе, без да излага на показ краката пред този човек, затова нахлузи ботушите на бос крак и прибра сгънатите на топка чорапи в джоба на жакета си. Бързо приближи до Хан и се метна на седлото.

— За мен беше удоволствие да ви срещна отново, госпожице Стоун — високо се изсмя Клейтън. — Малка дива котка — добави развеселено.

Тя препусна в галоп. Не можеше да повярва, че господин Уестланд е съседът, за който баща й се изказваше с във възторг. Направи гримаса, като си спомни, че и той беше поканен на тържеството. Та този човек беше изключително невъзпитан, груб, нагъл и арогантен! Как беше възможно баща й да го харесва?!

Тези мисли не я напуснаха и когато се върна у дома, влезе в дневната и седна до леля си.

— Няма да познаеш кого срещнах днес! — възкликна Уитни. Канеше се да сподели с лейди Ан за необичайната среща, но в този миг в стаята влезе икономът.

— Лейди Амелия Юбанк иска да ви види, госпожице Стоун — съобщи тържествено старецът.

— Мен ли? Защо? — подскочи изненадано Уитни.

— Въведи лейди Юбанк в розовия салон — нареди лейди Ан на иконома, без да откъсва очи от изпадналата в паника девойка, която безпомощно се оглеждаше наоколо, търсейки място, където би могла да се скрие. — Защо, за Бога, си толкова притеснена, скъпа?

— Ти просто не я познаваш, лельо Ан! Когато бях малка, тя непрекъснато ми крещеше, щом ме видеше да си гриза ноктите!

— Е, поне е била загрижена за теб, след като е искала да се отучиш от този вреден навик, което не бих казала за никой друг тука.

— Но това обикновено ставаше, докато бяхме в църквата! — отчаяно проплака Уитни.

Ан се усмихна:

— Признавам, че е малко глуха, но за сметка на това — много приказлива. Но когато преди четири години дойдохме с чичо ти да те вземем, лейди Юбанк беше единствената дама, която каза добри неща за теб. Заяви, че си изпълнена с енергия и кураж. Освен това не бива да забравяме, че думата й се чува из околността.

— Защото всички се страхуват от нея — въздъхна момичето.

Когато лейди Ан и Уитни влязоха в розовия салон, вдовицата Юбанк вече беше там и разглеждаше един порцеланов фазан. На лицето й беше изписано неодобрение от тази очевидна безвкусица.

— Този кич сигурно е избран от баща ти — рече тя, обръщайки се към Уитни. — Майка ти никога не би позволила подобно нещо да загрозява камината й.

Възрастната дама вдигна монокъла към очите си и критично огледа момичето от главата до петите.

— Е, госпожице, какво ще ми кажете за себе си? — властно попита тя.

Уитни си наложи да не мисли за детските си страхове и любезно каза:

— За мен е удоволствие да ви видя отново след толкова време, милейди.

— Глупости! — повиши глас вдовицата. — Още ли си гризеш ноктите?

— Не.

— Много добре. Имаш чудесно тяло и красиво лице. Сега да поговорим за целта на визитата ми. Все още ли искаш имаш Севарин?

— К-какво?!

— Млада госпожице, аз съм тази, която не чува добре. ? Искаш ли да спечелиш Севарин или не?

За няколко кратки мига през ума на Уитни преминаха десетки отговори, но тя отхвърли всички до един. Погледна умолително към леля си, но лейди Ан само сви безпомощно рамене и се усмихна. Накрая девойката скръсти ръце и погледна мъчителката си право в очите:

— Да. Стига да мога.

— Ха! Така си и мислех! — доволно възкликна вдовицата и продължи, присвивайки очи: — Не обичаш преструвките и изчервяванията, нали? Защото ако е така, по-добре ще е да се върнеш обратно във Франция. Госпожица Елизабет прилага тази тактика от години и все още не е хванала Севарин в мрежите си. Послушай ме, този младеж има нужда от съперничество! Той е толкова самоуверен и наистина вярва, че може да има всяка жена, която си поиска! — Възрастната дама се обърна към лейди Ан: — В продължение на петнадесет години слушах как досадните ми съседи чертаят с черни краски бъдещето на вашата племенница, мадам, но аз винаги съм смятала това за глупости. Сега обаче нямам търпение да видя как тази дамичка ще отмъкне Пол Севарин изпод носа на останалите кандидатки.

Отново огледа Уитни през монокъла си и изведнъж рязко кимна:

— Не ме изпращайте, госпожице!

Момичето смаяно гледаше към вратата, от която току-що беше излязла достолепната вдовица, после тръсна глава, обърна се към леля си и отбеляза:

— Мисля, че е малко смахната.

— Аз пък мисля, че е хитра като лисица — отвърна лейди Ан с лека усмивка. — И смятам, че ще бъде разумно от твоя страна да приемеш съвета й.

Уитни седеше пред огледалото на тоалетната масичка и като в транс наблюдаваше как сръчните ръце на Клариса изкусно оформят тежката й коса в красиви къдрици, после ги захващат с диамантен клипс — последната, изключително скъпа и екстравагантна покупка, която беше направила в навечерието на заминаването си от Париж. Лекият нощен ветрец подухваше завесите на отворения прозорец и когато погледна към голите си до лактите ръце, госпожица Стоун установи, че е настръхнала. По всичко личеше, че нощта ще е студена, което я устройваше, понеже беше решила да облече плътна рокля от кадифе.

Отвън вече се чуваше шум от пристигащи карети и приглушените смехове на гостите. Дали не й се присмиваха, спомняйки си старите й грехове? Не беше ли това смехът на Маргарет Меритън или на някое от останалите момичета, пред които многократно се беше излагала?

Не забеляза кога Клариса е приключила с тоалета й и безшумно е излязла от стаята. Потръпна от студ и напрежение. Никога в живота си не беше се чувствала толкова нервна и уплашена, толкова несигурна в себе си. През всичките четири години, прекарани във Франция, тя се беше подготвяла за тази вечер.

Пристъпи към прозореца. Чудеше се как ли щеше да е облечена Елизабет? Роклята й със сигурност щеше да е в някой от любимите пастелни цветове. Разтвори леко тежките завеси и се загледа в пристигащите една след друга карети. Изглежда, баща й беше поканил цялата околност. И, разбира се, всички бяха приели охотно поканата му. Нямаха търпение да я видят, да я следят през цялата вечер, надявайки се да открият някакъв знак, че колкото и да се е променила в Париж, тя пак си е останала същото невъзпитано момиче.

Ан спря на прага на стаята. Племенницата й беше застанала в профил. Изглеждаше нереално красива с тези фини черти, дълги извити мигли и нежна като магнолия кожа. Махагоновите й къдрици падаха тежко по гърба, а в тъмните кичури проблясваха скъпи диаманти. Роклята й беше от масленозелено кадифе, падащо на меки гънки около изваяното тяло. Линията беше максимално изчистена, но именно тази простота разкриваше цялата красота и женственост на фигурата на племенницата й.

Уитни не забелязваше леля си. Погледът й беше вперен навън, към стълбището, където преди миг беше спряла поредната карета. Отвътре излезе висок рус мъж и подаде ръка на дребничка светлокоса дама. Пол беше тук. И беше пристигнал с Елизабет. Тя рязко се извърна от прозореца и за малко да се блъсне в леля си.

— Зашеметяваща си! — прошепна лейди Ан.

— Наистина ли я харесваш? Имам предвид роклята? — Гласът на Уитни прозвуча напрегнато.

Дали я харесвам? — засмя се леля й. — Скъпа, става дума за теб! Ти си прекрасна и елегантна!

Лейди Ан разтвори шепи и показа на Уитни едно изключително красиво изумрудено колие.

— Тази сутрин баща ти ме попита какъв е цветът на роклята ти и после ми даде това със заръката да ти го предам. Навремето принадлежеше на майка ти — добави с въздишка тя и закопча колието около изящната шия на девойката. — Чудесно! Хайде, скъпа, време е за твоя втори официален дебют!

Изведнъж Уитни почувства колко много й се иска Никълъс Дьовил да беше тук, до нея, за да й помага и да я подкрепя.

Баща й я очакваше нетърпеливо до стълбите. Щом Уитни се появи пред него, той се втренчи в нея с възторжено удивление. Това възвърна донякъде самочувствието й.

Балната зала беше пълна с хора. Когато господин Стоун се появи под ръка с дъщеря си и направи знак на музикантите да започнат да свирят, гостите изведнъж замлъкнаха. Всички погледи се отправиха към младата домакиня. Уитни извика на помощ спомена за Ники Дьовил. Представи си, че е до нея, че се навежда към ухото й и прошепва: „Те са само едни провинциалисти, скъпа моя. Горе главата!“

Тълпата се отдръпна, за да направи път на млад червенокос мъж, който с бърза стъпка приближаваше към Уитни. Питър Редфърн… Когато бяха деца, той непрекъснато й се присмиваше и я тормозеше, но също така беше и един от малкото й приятели. Макар да беше само на двадесет и пет години, косата му беше започнала да оредява, но беше запазил момчешкото си изражение.

— Мили Боже! — възкликна с нескрито възхищение Питър в мига, в който застана пред старата си приятелка. — Наистина си ти, малка пакостнице! Какво е станало с луничките ти?

Уитни едва успя да запази спокойствие при този не особено ласкав поздрав. Положи длан в протегнатата му ръка.

— А ти какво си направил с косата си, Питър?

Той избухна в смях и мълчанието, надвиснало над залата, се разпръсна като с магическа пръчка. Разговорите отново започнаха, всички се опитваха да се доближат до Уитни и да я поздравят с добре дошла.

Напрежението й беше огромно, но въпреки това тя удържа да не се обърне назад и да не потърси с поглед Пол. Продължаваше да дава механично отговори на въпросите, с които я засипваха. Париж й беше харесал. Чичо й лорд Едуард Гилбърт се чувствал добре. Да, с най-голямо удоволствие би присъствала на този или онзи прием…

Питър не се отделяше от нея. Докато разговаряше с жената на аптекаря, до слуха й достигна гласът на Маргарет Меритън:

— Чух, че се е изложила пред отбраното парижко общество — злобно се смееше тя — и че повече не са я допуснали във висшите кръгове.

— Време е да се изправиш лице в лице с госпожица Маргарет, Уитни — прошепна Питър. — Не можеш вечно да я отбягваш. Между другото, тя е тук с някого, когото ти още не познаваш.

Уитни неохотно се обърна към най-голямата си неприятелка.

Маргарет Меритън собственически беше положила ръка в ръката на Клейтън Уестланд. Тази сутрин Уитни си мислеше, че нищо не би било в състояние да я накара да намрази Клейтън Уестланд повече, отколкото го мразеше, но като го видя с Маргарет, почувства, че омразата й се превръща в ненавист.

— Всички сме ужасно разочаровани, че не успя да си намериш съпруг във Франция, Уитни — лицемерно въздъхна Маргарет.

Уитни я изгледа с хладно презрение.

— Всеки път, когато отвориш уста, очаквам да чуя някоя голяма глупост, Маргарет.

Тя понечи да тръгне към Емили, но Питър я спря с думите:

— Уитни, позволи ми да ти представя господин Уестланд. Наел е Ходжис Плейс и също като теб се е завърнал от Франция наскоро.

Значи така. След като въпросният господин е бил във Франция, най-вероятно той е бил източникът на злобните лъжи, които излизаха от устата на Маргарет.

— Харесва ли ви животът в провинцията, господин Уестланд? — запита с преднамерено отегчение и безразличие тя.

— Повечето от хората, с които се запознах тук, са много любезни — многозначително отвърна той.

— Сигурна съм, че е така. Надявам се, че поне един от вашите нови приятели ще бъде достатъчно любезен да ви покаже докъде се простират границите на имението ви, за да не ви се случва втори път да изпадате в неудобното положение да навлизате в нашата собственост, както сторихте тази сутрин.

Всички изненадано замлъкнаха. Уестланд стана сериозен:

— Госпожице Стоун, изглежда, сме имали нещастието да се срещнем при не особено добри обстоятелства, но ако ме удостоите с честта да танцувам с вас…

Уитни не чу останалото, защото в този миг до ухото й достигна до болка познатият плътен и топъл глас:

— Моля за извинение, господа, но ми бяха казали, че Уитни Стоун ще присъства на приема тази вечер, а аз не мога да я позная.

Една ръка докосна лакътя й и пулсът й се ускори. Пол бавно я обърна с лице към себе си.

Тя вдигна очи и срещна неговите — бяха най-сините очи, които беше виждала. Протегна ръце към него и той ги взе в своите. През изминалите години беше репетирала стотици пъти как ще го погледне, когато се срещнат отново, колко умни и забавни неща ще му каже, но сега, когато любимото лице беше пред нея, тя намери сили само да изрече:

— Здравей, Пол.

Пол се усмихна и пъхна ръката й под лакътя си.

— Танцувай с мен — простичко каза.

Ръката му се плъзна около талията й. Уитни тръпнеше от вълнение. Знаеше, че е настъпил моментът, в който трябва да се превърне отново в смела млада дама както в Париж, но усещанията й я объркваха. Сякаш отново беше на петнадесет години и времето, прекарано във Франция, не съществуваше. Искаше й се да извика: „Обичам те. Винаги съм те обичала. Искаш ли ме сега? Променила ли съм се достатъчно, за да ме пожелаеш?“

— Липсвах ли ти? — прекъсна Пол мислите й.

В главата й звъннаха предупредителни сигнали. Гласът му звучеше опасно интимно. Тя се усмихна многозначително и отвърна:

— Липсваше ми страшно много! — Нарочно наблегна на последните думи, за да създаде впечатление за преувеличение.

— Колко страшно много? — настоя той, а усмивката му стана още по-широка.

— Бях неутешима — пошегува се тя. Беше й известно, че Емили му е разказала за широката популярност, която си беше спечелила в Париж. — Всъщност за малко да умра от скръб по теб.

— Лъжкиня! — засмя се той, а ръката му още по-плътно обви талията й. — Тази сутрин чух нещо съвсем различно от това, което ми казваш. Вярно ли е или не, че си заявила на някакъв френски благородник, че ако титлата му те била впечатлила толкова силно, колкото и неговата самонадеяност, тогава сериозно би се почувствала изкушена да приемеш предложението му?

Уитни леко кимна, едва сдържайки смеха си.

— Вярно е.

— А може ли да попитам какво точно е било предложението му?

— Не, не може.

— Да му обявя ли дуел?

Уитни се почувства на върха на щастието. Пол флиртуваше с нея! Наистина флиртуваше!

— Как е Елизабет? — попита тя и моментално съжали за думите си.

На устните на Пол плъзна самодоволна усмивка.

— Ще я намеря и ще я доведе при теб. Така ще имаш възможност сама да разбереш — предложи той, а погледът му говореше, че чудесно я разбира.

Опитваше се да се съвземе от срама, който сама си беше навлякла, когато внезапно осъзна, че той я води към Клейтън Уестланд и групичката около него. Едва сега си спомни, че му беше обърнала гръб и без да отговори на поканата му за танц, беше последвала Пол.

— Извинявам се, че ви отмъкнах госпожица Стоун в мига, в който възнамерявахте да я поканите на танц, Клейтън — каза Пол.

Заради предишната си грубост тя не можеше да откаже новата покана за танц от ненавистния й съсед. Но противно на очакванията й Клейтън не я покани. Напротив, остави я да се черви под ехидните погледи на останалите. И когато накрая неудобството й беше пълно, той с отегчение й подаде ръка и се поклони:

— Госпожице Стоун.

— Не, благодаря — студено отвърна тя. — Нямам желание да танцувам, господин Уестланд.

Извърна се рязко и решително се отправи към най-отдалечения край на залата, където леля Ан беше оформила свой кръг от събеседници. Пет минути по-късно баща й я доближи и с тих, но нетърпящ възражение тон рече:

— Има един човек, с когото искам да се запознаеш.

Въпреки твърдите нотки в гласа му Уитни беше сигурна, че тази вечер баща й се гордее с нея. Последва го, но със закъснение разбра къде всъщност я води.

Клейтън Уестланд беше зает да води шеговит разговор с Емили и съпруга й. Маргарет Меритън, разбира се, продължаваше да виси на ръката му.

— Татко, моля те! — прошепна разтревожено Уитни и отстъпи назад. — Не го харесвам!

— Не се дръж като глупачка — раздразнено отвърна Стоун, хвана я за ръката и я повлече нататък.

— Ето я — уведоми той Клейтън, а после се обърна към дъщеря си и й нареди, сякаш беше деветгодишно момиченце: — Поклони се и поздрави любезно нашия приятел и съсед, господин Клейтън Уестланд.

— Вече се запознахме — сухо изрече той.

— Запознахме се — едва чуто повтори Уитни. Страните й пламнаха под подигравателния поглед на Уестланд. Ако посмееше да я засегне или да я изложи пред баща й, щеше да го убие! За пръв път, откакто се помнеше, баща й я виждаше в благоприятна светлина, ставаше свидетел на факта, че обществото я приема, и се чувстваше горд от това.

— Е, добре. Добре. — Мартин Стоун погледна с очакване към Клейтън, после към Уитни. — Тогава защо вие двамата не потанцувате? Нали затова е музиката…

Внезапно тя осъзна, че причината, поради която двамата с Клейтън няма да танцуват, е, че господинът не би я поканил вече дори някой да допреше пистолет до челото му. Уитни умолително го погледна, после направи знак към дансинга. Тя безмълвно го канеше! Какво унижение.

Клейтън иронично вдигна вежди. За момент й се стори, че той ще пренебрегне поканата й, но мъжът само сви безразлично рамене и тръгна към танцуващите двойки, оставяйки я да го следва.

Ах, как го мразеше! Омразата й се усилваше с всяка направена стъпка. Погледът й пронизваше гърба му, а когато Клейтън се обърна и я погледна, тя с ужас установи, че той всъщност се смееше. Надсмиваше се над унизителното положение, в което се беше оказала! Уитни пристъпи напред, а после неочаквано направи крачка вдясно. Беше твърдо решена да го остави сам сред танцьорите.

Ръката му бързо се стрелна и улови лакътя й.

— Да не си посмяла! — тихо рече той и се засмя, после я обърна така, че да застане с лице към него.

— Беше изключително любезно от ваша страна да ме поканите на танц — саркастично отбеляза Уитни.

— Нима не искахте точно това? — с престорена невинност изрече Клейтън и без да дочака отговор, бързо добави: — Ако знаех, че предпочитате вие да отправяте поканите за танц, не бих си губил времето с предните два опита.

— От всички груби, невъзпитани… — Усети втренчения поглед на баща си и се усмихна лъчезарно на кавалера си, но в мига, в който очите на Стоун се отместиха в друга посока, тя продължи с омраза: — Неподлежащи на описание, противни…

Раменете на Клейтън Уестланд се разтресоха от смях и Уитни се задави от гняв.

— Продължавай! — подкани я той. — Не съм се забавлявал така, откакто бях момче. Да видим сега, докъде беше стигнала? Аз съм „неподлежащ на описание“, „противен“…

— Изключително нахален — просъска тя, а после добави: — Не сте никакъв джентълмен!

— Това ме поставя в много трудна ситуация — подигравателно рече Клейтън. — Защото не ми оставяте друга алтернатива, освен да отбележа, че вашето поведение спрямо мен тази вечер не би могло да се нарече поведение на истинска дама!

— Усмихнете се, моля ви! Баща ми гледа към нас. — Устните й се разтегнаха в пресилена усмивка.

Клейтън незабавно се подчини. Белите му зъби блеснаха, а очите му се спряха върху съблазнителните устни на красивата му партньорка.

Значението на погледа му не убягна на Уитни. Тя направи опит да се откопчи от здравата му прегръдка.

— Господин Уестланд, мисля, че този неприятен разговор продължава повече от необходимото!

Ръцете му я хванаха още по-здраво.

— Нямам намерение с вас да ставаме за посмешище тази вечер, малка моя — предупреди я той и я завъртя в такт с музиката. — Каква приятна вечер, нали? — Наведе се към ухото й и заговорнически прошепна: — Баща ви отново ни наблюдава.

— Вечерта наистина беше приятна — троснато отвърна Уитни и зачака острия му отговор. Но когато той нищо не каза, тя объркано вдигна поглед към него. Почувства се глупаво. Вярно, беше се държал нахално при потока, но като имаше предвид нещата, които му беше наприказвала тази вечер, тя не беше по-добра от него.

— Мисля, че сега е ваш ред да ми отвърнете грубо — каза след малко тя. — Или съм загубила играта?

Той се усмихна одобрително при тази така неочаквана промяна в поведението й и меко рече:

— Май сме наравно.

Сивите му очи, лекотата, с която я водеше във валса, й напомняха нещо. Опита се да се сети.

— Господин Уестланд, не сме ли се срещали и преди?

— Много неприятно щях да се почувствам, ако се бяхме срещнали и вие сте ме забравили след срещата ни.

— Сигурна съм, че ако съм ви срещала, щях да си спомня за вас — учтиво отвърна тя и реши да отхвърли подозрението, което я мъчеше.

Пол удържа обещанието си и не след дълго доведе Елизабет при Уитни. Госпожица Аштън приличаше на красива, крехка порцеланова кукла. Светлосинята й рокля така добре подхождаше на розовите й страни и златистите къдрици, а в гласа й имаше искрена симпатия, когато рече:

— Не мога да повярвам, че това наистина си ти, Уитни!

Наистина, в тези думи прозираше намек за предишната Уитни, но тя беше уверена, че Елизабет нямаше намерение да я обиди.

Клейтън покани Елизабет за следващия танц и Уитни изпита тайната надежда, че сега, когато Пол е без дама, ще я покани отново. Вместо това той смръщи вежди и рязко каза:

— Питам се дали е прието за нормално в Париж мъж и жена, които току-що са били представени един на друг, да се гледат в очите, докато танцуват?!

Уитни ахна от изненада.

— Аз… Аз… Не съм гледала господин Уестланд в очите. Просто ми се стори, че го познавам отнякъде, а в същото време ми изглеждаше напълно непознат. Не ти ли се е случвало подобно нещо?

— Случи ми се. Тази вечер. Мислех, че си някоя, която познавам. Сега вече се съмнявам в това.

Той се обърна и остави Уитни да гледа след него. Беше време, когато след подобен разговор тя щеше да се втурне след него, да го уверява, че той е мъжът, когото иска, че е единствен, че Клейтън Уестланд не означава нищо за нея. Но сега не беше едно време. Сега тя беше по-голяма, по зряла, по-мъдра. Усмихна се и тръгна в противоположната посока.

Пол повече не се доближи до нея, но тя прекара вечерта приятно. Танцува с всички господа, които я канеха. Ако трябваше да избира между един Пол, който беше изпълнен с увереност, че стига да поиска, тя ще бъде негова, и Пол, обзет от ревност и разкъсван от съмнения, тя с положителност предпочиташе втория. Лейди Юбанк беше права. Съперничеството с други мъже беше онова, от което младият Севарин имаше нужда.

Когато се събуди на следващия ден, наближаваше обяд. Отхвърли завивките и бързо скочи от леглото. Беше сигурна, че Пол ще й направи посещение.

Той обаче не се появи. За сметка на това се изредиха много от младите джентълмени, които беше очаровала предната вечер, и тя прекара следобеда в опити да изглежда весела и да бъде забавна, обаче с напредване на времето настроението й се понижи.

Вечерта си легна с твърдото убеждение, че на следващия ден той със сигурност ще я посети. Само че надеждите й отново останаха излъгани. Следващият ден дойде, но от Пол Севарин нямаше и следа.

Видя го едва на третия ден след бала, и то случайно. Двете с Емили се връщаха от селото и приятелката й я попита:

— Знаеш ли, че в деня след бала господин Уестланд е бил повикан в Лондон?

— Баща ми спомена нещо такова — отвърна разсеяно Уитни, мислите й бяха заети изцяло с Пол. — Доколкото знам, очакват го да се върне утре. Защо?

— Защото майката на Маргарет казала на моята, че дъщеря й брои часовете до завръщането му. Очевидно вниманието й е изцяло обсебено от този мъж и… — Емили млъкна и се взря надолу по пътя. — Ако не ме лъжат очите, твоята мечта е на път да се осъществи.

Пол се появи с коня си пред тях. Уитни дори нямаше време да приглади косата и да оправи полите си. Той учтиво поздрави Уитни и после насочи цялото си внимание към Емили, обсипвайки я с ласкателства и комплименти, докато накрая тя трябваше да му напомни през смях, че вече е омъжена.

Уитни яздеше отстрани и слушаше разговора им.

— Ще бъдеш ли на бала, който лейди Юбанк организира утре? — чу го да казва за втори път и извърна очи към него.

Едва сега разбра, че въпросът му е отправен към нея. Кимна, а сърцето й ускори ритъма си.

— Чудесно. Значи, ще се видим там.

Пол шибна коня си и се отдалечи от дамите. Емили замислено го проследи с поглед и отбеляза:

— Не съм имала по-особено преживяване Уитни, не ти ли се струва странно, че Пол Севарин така упорито отбягваше да разговаря с теб?

— Съвсем не ми се вижда странно — въздъхна приятелката й. — Нима си забравила, че Пол Севарин винаги ме е пренебрегвал?

— Не съм забравила — през смях отвърна тя. — Но никога досега не се е случвало да не ти обръща внимание, а в същото време погледът му да не се откъсва от тебе. Същото беше и на твоя бал — гледаше те винаги когато погледът ти беше встрани от него.

— Наистина ли? Сигурна ли си, Емили?

— Разбира се, че съм сигурна, глупаче! Наблюдавах него, наблюдавах и теб.

— О, Емили! — Уитни се засмя. — Как ми се иска да не трябваше да се връщаш в Лондон следващата седмица! Когато ти си заминеш, кой ще ми казва нещата, които така ми се иска да чуя?!