Уитни моя любов

18.

Когато на следващата сутрин пристигна при конюшните, Клейтън вече беше там. Очакваше я до дървената ограда, а Томас беше до него. Очевидно старият коняр му разказваше нещо весело, защото херцогът се заливаше от смях.

Не отвърна на поздрава му, нито го погледна, когато Клейтън кимна с глава към Хан и каза:

— Конят ти е готов.

Двамата поеха в тръс. Ездата оказа благотворно влияние върху Уитни. Чувстваше, че жизнеността й се връща след двудневното униние, което беше изцедило силите й.

Навлязоха в гората. Клейтън спря коня си до потока, скочи на земята и й помогна да слезе от Хан.

— Ездата ти се отразява добре — отбеляза той, оглеждайки зачервените й страни.

Опитваше се да разчупи леда. Мълчаливостта не беше сред добродетелите й, но въпреки това Уитни не можеше да превъзмогне нежеланието си да обсъжда каквото и да е с този лицемерен злодей.

— Наистина се чувствам по-добре — измърмори накрая тя. — Обожавам да яздя.

— Аз пък обожавам да те гледам как яздиш — галантно отвърна Клейтън. — Без съмнение ти си най-изкусната ездачка, която някога съм виждал.

— Благодаря — отвърна Уитни.

Погледът й тревожно съзря старото дърво, с което бяха свързани най-мъчителните й спомени. Там, точно на онова място, където клоните хвърляха плътната си сянка, тя беше лежала в прегръдките на херцога в деня на пикника. А Клейтън се беше насочил именно натам и вече постилаше сакото си върху тревата.

— Ако не възразяваш, предпочитам да остана права — бързо рече тя.

Пристъпи напред и се облегна на дебелия ствол.

Клейтън кимна, но не отмести поглед от нея.

За пръв път тя осъзна, че този човек е нейният бъдещ съпруг! Но не за дълго, побърза да се успокои тя. Само докато Пол се върнеше. Тогава с негова помощ щеше да осъществи плана си и да се отърве от натрапника. Засега трябваше да стиска зъби и да внимава да не пропусне и най-малката възможност да го уязви и да го отблъсне.

Погледът на Клейтън я изнервяше. Трябваше да каже нещо, за да наруши напрегнатото мълчание, иначе щеше да избухне.

— Защо не язди този кон, когато се състезава с мен? Много по-бърз е.

Клейтън погледна към конете. Изглежда, темата, която Уитни избра, му беше приятна.

— Твоят черен жребец беше изтощен, след като го яздих в деня на пикника. Предпочетох другия кон, защото беше силен и издръжлив като Опасния вихър и исках да ти дам равни шансове в надпреварата. Ако бях излязъл срещу теб с жребеца, който яздя днес, резултатът щеше да бъде предрешен. Ако пък се бях появил с някой по-слаб кон, ти нямаше да изпиташ удоволствие от победата.

— Напротив, щях да се радвам! — засмя се тя. — Бях готова на всичко, само и само да те победя в онова надбягване и щях да се състезавам дори да беше дошъл яхнал коза!

Клейтън развеселено поклати глава:

— Не си спомням през трите години, откакто те познавам, да е имало случай да не ме разсмееш!

Уитни присви очи:

— Три години? Нима е възможно? Преди три години беше моето представяне в обществото.

— Когато те видях за пръв път, ти беше заедно с леля си в един магазин за шапки. Продавачката се опитваше да ти пробута една смешна шапка, украсена с изкуствени плодове, с уверенията, че само да си я сложиш на главата и да се появиш с нея в парка, всички джентълмени ще паднат в краката ти.

— Не си спомням за този случай — колебливо рече Уитни. — Купих ли шапката?

— Не. Отвърна й съвсем сериозно, че ако джентълмените започнат да падат в краката ти, то ще бъде, защото ще се опитват да избягнат рояка пчели, които ще кръжат наоколо, привлечени от подноса с плодове на главата ти.

— Напълно в мой стил е да й отговоря така — призна тя. — Тогава ли… В този ден ли реши, че искаш… ъ-ъ-ъ… да ме опознаеш по-добре?

— Разбира се, че не — подразни я той. — Това, което изпитах тогава, беше облекчение, че продавачката, а не аз, трябваше да понесе пронизващия поглед на зелените ти очи.

— А ти какво си правел в магазин за шапки? — Веднага съжали за въпроса си. Как можа! Какво можеше да прави Клейтън там, освен да придружава тогавашната си любовница?

— По изражението на лицето ти съдя, че вече си стигнала до правилния отговор — отвърна той без следа от смущение.

Потискайки раздразнението си от мисълта за другата жена, Уитни попита:

— Срещали ли сме се отново след това? Искам да кажа — преди бала с маски.

— От време на време те виждах в парка. После, година по-късно имах възможността да те наблюдавам по-отблизо на бала в дома на Дюпре.

— Сам ли беше на този бал? — Въпросът отново неволно изскочи от устата й и Уитни сви юмруци, обзета от отвращение към самата себе си.

— Не — призна той. — Но доколкото си спомням, ти също не беше сама. По-точно казано — беше заобиколена от обожатели. Прекалено много. — Клейтън се засмя, когато тя го стрелна с гневен поглед. — Няма защо да ме гледаш така! Ти беше на същото мнение. По-късно същата вечер те чух да казваш на едно от онези контета, което се прехласваше по аромата, който разпръсквали ръкавиците ти, че щом миризмата на сапун е в състояние да го впечатли толкова силно, то той или е луд, или нечистоплътен.

— Не е възможно да съм била толкова груба! — възрази тя. — По всичко изглежда, че въпросният младеж е бил глупав, но едва ли е заслужавал подобно… — Внезапно млъкна и сбърчи чело. — Това конте не ходеше ли с едни такива абсурдно ситни стъпки?

— Бях повече заинтригуван да наблюдавам лицето ти, отколкото неговата походка, така че не бих могъл да ти отговоря — сухо отвърна Клейтън. — Защо?

— Защото сега си спомням, че наистина казах онези неща. Спомням си как той така смешно ситнеше около мен, че чак предизвикваше отвращението ми, а когато накрая беше принуден да се оттегли, аз го проследих с поглед и забелязах един висок тъмнокос мъж, който стоеше наблизо и се усмихваше така, сякаш цялата сцена му се е видяла ужасно забавна. Ти беше! Ти ме шпионираше тогава!

— Не те шпионирах, само исках да бъда наблизо, за да се притека на помощ на бедния момък в случай, че от него потече кръв, както беше попаднал под острия ти като бръснач език!

— Не е трябвало да се тревожиш — онзи глупак заслужаваше всяка казана от мен дума. Не си спомням името му, но зная, че предната вечер той се беше опитал да ме целуне и че си позволяваше повече от допустимото.

— Колко жалко, че не можеш да си спомниш името му — процеди ледено херцогът.

Тя го погледна изпод спуснатите си клепки и със задоволство установи, че ролите им се бяха разменили — сега той ревнуваше. Хрумна й, че ако се представи като лекомислена, Клейтън би се отказал да се ожени за нея.

— Трябва да ти кажа, че този човек не беше единственият джентълмен в Париж, който се опитваше да спечели благоразположението ми с подобни… ласки. Във Франция имах цял куп сериозни обожатели. Не мога дори да си спомня имената на всичките.

— Тогава ми позволи да ти помогна — спокойно предложи Клейтън. Уитни се втренчи шокирана в него, докато той изброяваше имената на всички мъже, домогвали се до ръката й. — Не споменавам Дьовил, тъй като той все още продължава да се надява — завърши Клейтън. — Май ще трябва да включа в списъка и Севарин, понеже той пък се опитва да поиска ръката ти. Струва ми се, мадам, че за благоразумна млада жена сте прекалено глупава по отношение на мъжете, на които сте позволявали да ви ухажват.

За да избегне темата за Пол, Уитни насочи отново разговора към Ники Дьовил:

— Не знаете ли, че семейството на Никълъс Дьовил е сред най-благородните и уважавани във Франция?

— Бях започнал да говоря за Севарин, както много добре знаеш! От всички мъже, имената на които споменах, Пол Севарин е най-неподходящият! И въпреки това, ако остане на теб, ти именно него би избрала. Той не отговаря нито на твоя интелект, нито на темперамента и нагласата ти. Да не говорим за това — добави многозначително, — че Севарин не е мъжът, който би те накарал да се почувстваш като истинска жена.

— Какво точно имаш предвид с тази забележка? — попита предизвикателно Уитни.

— Мисля, че добре разбираш какво имам предвид — отвърна Клейтън, забелязвайки руменината, плъзнала по страните й.

Тя не беше съвсем сигурна, че знае точно какво означава това, но предпочете да премине на по-безопасна тема:

— Ако си бил толкова впечатлен от мен още във Франция, защо тогава не поиска ръката ми от чичо Едуард?

— И да ме отпрати с разни глупави обяснения от рода на това, че си малка и че баща ти не е готов да се раздели с теб? — иронично я изгледа той. — В никакъв случай!

— Истината е, че е било под достойнството ти да ми бъдеш представен и след това да…

— Ние бяхме представени един на друг — възрази Клейтън. — Мадам Дюпре свърши това, но ти беше толкова увлечена да колекционираш обожатели и да ги държиш до полите си, че дори не обърна внимание на името ми.

— А покани ли ме на танц? — попита с невинно изражение тя.

— Не — сухо отвърна той. — Списъкът ми вече беше запълнен.

При други обстоятелства тя би избухнала в смях от подобна шега, но добре осъзнаваше, че забележката е насочена към това да й припомни, че той е бил не по-малко популярен от нея. Като че ли имаше нужда да й бъде напомняно!

— Предполагам, че ако мъжете имаха бележници, в които да записват ангажираните им танци, твоето винаги щеше да е запълнено. Всъщност питам се как трябва да постъпи един мъж с любовницата си, ако реши да покани на танц някоя друга?

— Не си спомням да съм изпитал някакви затруднения от такъв характер, когато танцувах с теб в нощта на бала с маски.

Уитни изпусна ръкавиците си на земята

— Как смееш да бъдеш толкова нахален, че да…

— Че изобщо да коментирам подобни неща? — довърши вместо нея той. — Защо ли се сещам за поговорката „Око за око, зъб за зъб“?

— Не мога да повярвам на ушите си! — гневно извика Уитни. — Ти си жив пример за „дявол, който чете евангелие“!

— Квит — засмя се той.

Смехът му само засили раздразнението й.

— Ти може и да намираш скандалното си поведение за забавно, но аз — не. Ти се опита да ми отправиш неприлични предложения на бала в дома на Арманд, обиди ме в дома на Амелия Юбанк и се държа възмутително с мен на същото това място! — Уитни се наведе и вдигна ръкавиците си от земята. — Един Господ знае каква ще бъде следващата ти стъпка!

Последните й думи накараха очите му да заблестят и тя реши, че е крайно време да си върви. Опита се да мине покрай него, за да стигне до коня си, но той се пресегна, хвана я за китките и я притегли към себе си.

— С изключение на маскарада винаги съм се отнасял с теб така, както си заслужавала. Така ще бъде и занапред. Нямам намерение да те оставя да се качиш на главата ми. Ако го допусна, ти не би ме уважавала повече, отколкото би уважавала слабохарактерния Севарин, в случай че имаше нещастието да се омъжиш за него.

Уитни стреснато го погледна. Тонът му й подсказваше, че никога не би се отказал от нея и че мечтата й да се омъжи за Пол с просто неосъществима. Ръцете му още по-здраво се сключиха около талията й.

— Нима не те интересува, че не те обичам? — отчаяно прошепна тя.

— Разбира се, че не ме обичаш — кимна Клейтън. — Ти ме мразиш. Казвала си ми го десетки пъти. Дори тук, на това място. И то само секунди, преди да се превърнеш в пламенна жена, страстно отвръщаща на целувките ми.

— Престани да ми напомняш какво се случи през онзи злополучен ден! Искам да забравя!

— Бих направил всичко за теб, малка моя, но не и това. Никога няма да ти позволя да забравиш какво изпитваше тогава. Искай каквото и да е друго и ще го имаш!

— Да поискам каквото и да е от теб? И ако го направя, ти ще ми го дадеш? Добре тогава — не искам да се омъжа за теб! Развали споразумението с баща ми!

— Страхувам се, че няма да стане — невъзмутимо отвърна Клейтън.

— Тогава поне не ме обиждай с преструвките си, че те интересува какво искам — горчиво рече тя. — Не желая да се омъжа за теб, но ти нямаш намерение да ме оставиш на мира. Не искам да бъда твоя жена, но въпреки това ти ще ме завлечеш насила до олтара.

— Ако имах намерение да те завлека насила до олтара, щях да наредя да те откарат директно у дома, облечена в булчинска рокля. Но истината е, че нямам нужда постелята ми да се споделя от някоя хладна, враждебно настроена към мен жена.

Облекчението, което изпита, беше толкова голямо, че Уитни предпочете да не обръща внимание на намека за леглото.

— Мили Боже! Защо не си ми ги казвал досега? Ако наистина си убеден в това, което казваш, то няма смисъл да продължаваш да си губиш времето с мен!

— Моля?

— Аз ще бъда най-хладната жена на този свят, ако стана твоя съпруга.

— Заплашваш ли ме? — вдигна вежди той. Уитни поклати глава и се усмихна:

— Разбира се, че не. Само се опитвам да ти обясня, че чувствата ми към теб никога няма да се променят.

— Толкова ли си сигурна?

— Напълно — щастливо отвърна тя.

— В такъв случай няма защо да отлагаме повече сватбата ни, нали?

— Какво? — Не можеше да повярва на ушите си. — Но нали каза, че не би се оженил за мен, ако не съм страстна и любвеобилна?

— Казах, че не бих искал — поправи я Клейтън. — А не че няма да го направя.

Той галантно се поклони и решително тръгна към коня си, оставяйки я да тръпне от ужас, че първото нещо, което херцогът ще направи при завръщането си у дома, ще бъде да се разпореди за подготовка на сватбата.

Без съмнение вече си беше извадил специално разрешение и сега трябваше само да се обади на свещеника! Умът й трескаво затърси начин за измъкване от тази ситуация.

Имаше едно единствено решение на въпроса, макар и обидно за нея. Тя протегна ръка и го задържа за ръкава.

— Беше ми казал, че мога да поискам всичко от теб — умолително започна Уитни. — И че ти ще го изпълниш, стига да е в твоята власт.

— Стига да е в моята власт и да не противоречи на здравия разум — хладно уточни Клейтън.

— Тогава ще ми дадеш ли време? Имам нужда от време, за да преодолея ужасното усещане, че съм пионка в играта на шах, която двамата с баща ми разигравате. Искам да свикна с мисълта, че ще се омъжа за теб.

— Ще ти дам време — равно произнесе той. — Стига да го оползотвориш пълноценно.

— О, не се съмнявай в това! — излъга тя с лекота. — И още нещо: искам самоличността ти и новината за нашия годеж да останат в тайна още известно време.

— Защо?

Защото Клейтън щеше да побеснее от яд, когато следващата седмица научеше новината, че двамата с Пол са избягали и тайно са се венчали, но позорът и обидата за него щяха да бъдат още по-големи, ако всички в околността предварително разберяха за годежа им. Уитни не желаеше да си и помисля какво щеше да е желанието му за мъст при подобни обстоятелства.

— Защото всички ще започнат да говорят само за това, да гадаят как сме се запознали и прочее… Ще се чувствам още по-потисната от сега.

— Добре. Ще го запазим в тайна — съгласи се той. Помогна й да се качи на коня и сам яхна своя.

— Съгласих се да ти дам време, защото ми обеща, че ще се опиташ да свикнеш с мисълта за нашия брак — неочаквано рече Клейтън, — но само да разбера, че смяташ да използваш отпуснатото време за други цели, ще те накарам да съжаляваш.

— Свърши ли? — насили се да си придаде спокоен вид тя.

— Засега — въздъхна Клейтън. — Утре ще говорим повече по този въпрос.

Уитни прекара следобеда с роднините си. Сега, когато цялото й бъдеще висеше на косъм, тя трябваше да положи огромни усилия да се усмихва и да разговаря с всичките тези хора, както и да избягва старателно многозначителните погледи, отправяни от баща й.

При първа възможност успя да се измъкне и да се скрие в тишината на стаята си.

По-късно същата вечер лейди Ан отиде да види племенницата си. Уитни, която нямаше търпение да поговори с леля си и да сподели с нея преживяното, скочи развълнувано от канапето, щом лейди Гилбърт влезе.

— Лельо, този безочлив тиранин има намерение да ме принуди да се омъжа за него! — извика възмутено.

Леля й седна на канапето и помоли девойката да се настани до нея.

— Скъпа, той не може насила да те накара да станеш негова съпруга. Сигурна съм, че има закони, които биха му попречили да го стори. Доколкото разбирам, проблемът е в друго — не дали херцог Клеймор може да наложи волята си над теб, а какво ще стане с баща ти, ако ти откажеш да станеш лейди Клейтън Уестморланд.

— Татко не е сметнал за необходимо да обсъди положението с мен, когато е дал съгласието си за този брак, така че не се смятам задължена да се съобразявам с последиците, които ще трябва да понесе от един мой отказ. Той никога не ме е обичал, а и аз вече съм напълно безразлична към него.

— Разбирам — въздъхна лейди Ан. — Може би наистина е най-добре за теб, че чувствата ти към Мартин са такива.

— Защо казваш това?

— Защото баща ти е похарчил всичко, което Уестморланд му е дал. Ако ти откажеш да се омъжиш за него, негово височество просто ще поиска парите да му бъдат върнати. И тъй като баща ти не може да върне дори пени, ще прекара живота си в затвора за длъжници сред мръсотия, влага и плъхове. Ако у теб е останала дори най-малка искрица обич към него, ще ти бъде трудно да живееш щастливо с Пол, като знаеш, че ти си отговорна за тежкото положение на баща си. Но след като си напълно сигурна, че няма да се измъчваш от чувство за вина, наистина няма и да се съобразяваме с Мартин, нали?

Леля й излезе от стаята и остави Уитни на мрачните й мисли. Момичето потръпваше от ужас, като си представяше баща си, облечен в дрипи, затворен в тъмна килия. Трябваше да върнат парите на Уестморланд. Може би ако тя и Пол живееха възможно най-скромно, биха могли да върнат дълга на баща й и след няколко години да го освободят от затвора. Най-добре обаче беше да принуди херцога сам да се откаже от споразумението. Така нямаше да се наложи да му връщат нищо. А може би грешеше? Зачуди се какви ли са условията на брачния договор.

— Чичо Едуард! — почти извика тя. Разбира се! Чичо й не би понесъл любимата му племенница да се почерни за цял живот заради дълговете на баща си. Чичо Едуард би могъл да даде на баща й пари на заем.

Но дали лорд Гилбърт щеше да има достатъчно средства, за да се върне дългът на Клейтън? По всичко личеше, че сумата е била доста голяма. Двадесет и пет хиляди лири? А може би тридесет хиляди? Сърцето й се сви. Чичо Едуард едва ли имаше толкова пари.

Когато Клариса отиде да събуди младата си господарка на следващата сутрин, тя я завари зад бюрото. Докато пишеше, очите й възбудено блестяха. Бележката беше предназначена за Клейтън и съдържанието й едва ли щеше да му се понрави. Тя го уведомяваше, че си е ударила коляното и затова трябва да остане на легло. После любезно го уверяваше, че ще й бъде изключително приятно да го види на следващия ден, ако, разбира се, се почувства по-добре. Подписа бележката с „Уитни“ и се облегна назад, доволна от себе си.

Идеята за удареното коляно беше много добра, защото подобни наранявания обикновено отнемаха доста време, докато пострадалият се възстанови. На следващия ден Уитни щеше да изпрати на херцога втора бележка със същото съдържание, като добави и сърцераздирателни подробности около нещастната случка. С повече късмет щеше да успее да се крие от него до завръщането на Пол.

— Какво искаш да облечеш за срещата си с херцога? — попита Клариса.

Уитни загадъчно се усмихна:

— Няма да се срещам с Уестморланд — нито днес, нито утре, нито който и да е друг ден. Чуй това. — И тя прочете бележката на глас.

— Е, какво ще кажеш? — попита Уитни.

— Мисля, че той ще разбере какво си намислила — тревожно отвърна камериерката. — Очаквам да влети в къщата и да вдигне всички във въздуха. Аз лично не бих искала да присъствам. По-добре ще е да попиташ лейди Ан, преди да изпратиш това на господин Уестланд.

— Нямам време да чакам, докато леля ми стане — търпеливо обясни девойката. — Ти ще трябва да отнесеш бележката до дома на херцога и да му я предадеш.

— Аз? Защо аз? — пребледня Клариса.

— Защото трябва да знам как ще реагира, когато прочете писмото ми.

— Сърцето ми се свива, като си помисля какво ще се случи! — запротестира Клариса, но покорно взе сгънатия лист и тръгна към вратата. — А какво да кажа, ако ме попита за подробности?

— Все ще измислиш нещо. Само се постарай да запомниш какво си му казала, за да не кажа нещо друго, когато се наложи и аз да обяснявам.

Когато прислужницата излезе, Уитни почувства, че огромен товар се смъква от плещите й. Тя весело затананика и започна да оглежда роклите си, за да избере коя от тях да облече.

Клариса се върна след двадесет минути.

— Какво каза той? — нетърпеливо попита Уитни. — Как ти се стори? Разкажи ми всичко!

— Когато пристигнах там, негова милост тъкмо закусваше, но икономът ме въведе в трапезарията, щом разбра коя съм. После дадох бележката на негова светлост и той я прочете.

— Не се ядоса, нали? — запита Уитни, когато тя замълча.

— Не, но не бих казала и че е останал много доволен.

— За Бога, Клариса! Какво каза той?

— Благодари ми, че съм му предала бележката, после кимна на един от онези надути слуги и той ме изпрати до изхода.

Уитни не беше сигурна дали да изпитва облекчение или тревога от реакцията на Клейтън. Вече започваше да се съмнява, че идеята й е била блестяща.

Към обяд вече подскачаше всеки път, щом чуеше стъпки откъм коридора. Очакваше някой от слугите да почука на вратата й с новината, че Клейтън е дошъл на посещение. Напълно в негов стил беше да помоли леля й да го придружи в спалнята на Уитни, макар че това беше недопустимо.

Обядва в леглото си и едва сега осъзна, че от сутринта нито веднъж не се е сещала за Пол. Беше така увлечена в заплитането на интригата в опитите си да надхитри Клейтън Уестморланд, че беше забравила за мъжа, когото обичаше.