Уитни моя любов

5.

За трети път в продължение на последните десет минути Уитни усети, че е загубила нишката на разговора, и виновно погледна към момичетата, дошли да я посетят тази сутрин. За щастие всички те бяха погълнати от разказа на Терез за сладостите на семейния живот и не забелязваха разсеяността на домакинята.

Пръстите й нервно опипваха писмото от Емили, което току-що й бяха предали. Чудеше се дали то не съдържа ужасната новина, че Пол си е избрал съпруга. Не можеше да се измъчва повече. С решителен жест отвори плика.

Следващите две страници бяха пълни с описания на изключителните качества на съпруга на Емили, както и с подробности от сватбената церемония.

Уитни се усмихна. Знаеше, че Емили никога не би се омъжила за своя баронет, ако не беше дълбоко влюбена в него.

Уитни се усмихна. Ники й беше споменал, че е срещнал Емили в Лондон, но не беше казал нито дума за останалите. Задоволството, което изпита при мисълта за рицарското му поведение, обаче се изпари при мисълта, че младият мъж наистина би могъл да храни надежди да се превърне за нея в нещо повече от обикновен приятел. През изминалите три години Никълъс Дьовил беше като красиво видение, появяващо се в момент, в който тя най-малко го очакваше, за да я покани на танц или да подхвърли някоя иронична забележка във връзка с един или друг от нейните обожатели. После пак така внезапно изчезваше под ръка с някоя красива млада дама.

Преди два месеца обаче всичко се беше променило. Двамата се срещнаха в театъра и той я покани да отидат на опера. Оттогава насам я придружаваше неотлъчно навсякъде. От всички мъже, които познаваше, нямаше друг, чиято компания да й е по-приятна, но мисълта, че Никълъс би могъл да има сериозни намерения към нея, я притесняваше.

Тя тъжно се вгледа в писмото. Ако Ники й направеше предложение за женитба и тя му откажеше — което тя без съмнение щеше да направи — това щеше да сложи край на приятелството й с Терез, както и на топлите отношения между леля й и чичо й и семейство Дьовил. Разбира се, и на дружбата й със самия Ники.

В края на писмото си Емили й беше писала и за Пол.

Сърцето й се сви от болка. След всички усилия, които беше положила, за да стане достойна за любовта на Пол, беше на път да го изгуби. Баща й отвръщаше с хладно пренебрежение на горещите й молби да се завърне в Англия.

Едва дочака приятелките й да си тръгнат и се втурна към стаята си, за да му пише отново. Този път писмото й щеше да бъде такова, че да пречупи упоритостта на Мартин Стоун. Тя искаше да се върне у дома. Трябваше да се върне у дома, и то незабавно. Умът й трескаво заработи. Щеше да се възползва от чувството му за гордост, за да получи желания отговор.

Писа му, че вече е готова да докаже на всички и най-вече на него, че се е променила и че може да се гордее с нея. Завърши с уверения, че баща й ужасно й е липсвал през изтеклите три години. После се зае да отговори на Емили.

Когато слезе долу да предаде писмата на иконома, той й съобщи, че господин Дьовил е пристигнал и настоява незабавно да се срещне с нея. Тази настойчивост я учуди. Забърза към кабинета на чичо си.

— Здравей, Ники. Какъв чудесен ден е днес!

Той се извърна към нея и саркастично отвърна:

— Нима?

Изглеждаше някак скован, челюстите му бяха здраво стиснати.

— Ами да. Навън с топло и слънчево.

— Какво те е прихванало да вземеш участие в последните конни надбягвания? — рязко я прекъсна той.

— Не бяха точно конни надбягвания — опита се да се защити Уитни, но същевременно се почувства развеселена от неговата реакция.

— Така ли? Тогава ще ми обясниш ли как новината за това се е появила на страниците на днешните вестници?

— Не знам — въздъхна момичето. — Предполагам някой е казал на познат, той пък на друг познат и така нататък.

— Обикновено така става.

— Между другото финиширах първа, както вече си разбрал. Победих дори барон фон Алт — завърши и гордо вирна брадичка.

Ники извиси властно глас:

— Няма да позволя подобно нещо да се случи отново! — Забеляза смущението й и пое дълбоко дъх. — Извинявам се за тона си, скъпа. Ще се видим на бала с маски довечера, освен ако не промениш мнението си и ми позволиш да те придружа дотам.

Уитни с усмивка прие извинението му, но поклати отрицателно глава.

— Мисля, че е по-добре да отида до дома на семейство Арман с леля и чичо. Останалите дами ме обвиняват, че съм монополизирала цялото ти внимание, Ники.

Той се наруга заради слабостта си. Как беше допуснал това момиче да му влезе под кожата?! В продължение на три години здравият му разум го предупреждаваше да внимава, но ето че преди четири месеца направи грешката да я покани на опера и до края на вечерта се оказа изцяло във властта й. Уитни представляваше упойваща комбинация от красота и духовитост, висок интелект и обезоръжаваща естественост. Обаче непрекъснато му се изплъзваше.

Погледна я отново. На устните й трептеше усмивка, която би отправила към любим брат, но не и към бъдещ съпруг. Раздразнението го подтикна към действие.

Той се присегна и здраво я хвана за раменете, след което я привлече към себе си и впи устните си в нейните.

— Ники, недей. Аз…

Протестът й беше заглушен от целувката му. Уитни имаше опит в отблъскването на разпалени обожатели, опитващи се да я целунат. Но устните на Ники събуждаха неподозирани усещания. Изпита странно вълнение и желание да му отвърне, което едновременно я зарадва и разтревожи. Наложи си да се овладее и когато прегръдката му отслабна, тя бързо отстъпи назад и с фалшиво спокойствие рече:

— Предполагам, че трябва да получиш плесница за това.

Изглеждаше толкова хладно невъзмутима, че Ники, чиято глава още беше замаяна от сладостното усещане, побесня от гняв:

— Да получа плесница? — саркастично повтори той. — Защо? Не мога да повярвам, че съм първият, дори стотният мъж, който се е опитал да те целуне!

— Наистина ли? — Трябваше да отвърне светкавично или щеше да загуби битката. — Е, трябва да ти кажа, че очевидно на мен се е паднала честта да ти бъда първата! — Думите излязоха от устата й, преди да се е усетила. Уитни замръзна от ужас. Беше допуснала непростимата грешка да засегне мъжкото честолюбие на един самоуверен мъж.

— Ники — започна умолително тя, забелязвайки гнева му, и отстъпи назад, там, където ръцете му не биха я достигнали.

Никълъс решително се приближи към нея и тя се плъзна зад бюрото на чичо си. Стояха от двете страни на бюрото, дебнейки напрегнато следващото движение на противника. Внезапно Уитни осъзна колко абсурдна е цялата ситуация и се засмя.

— Ники, имаш ли дори и слаба представа за това, което ще ми направиш, след като ме хванеш?

Той много добре знаеше какво му се иска да стори с нея, ако я улови, но разбра в какво глупаво положение беше попаднал.

— Ела тук — засмя се и той. — Обещавам ти, че ще се държа като истински джентълмен.

След като се убеди, че той наистина ще удържи дадената дума, Уитни се подчини. Приближи до него, пъхна ръка под лакътя му и двамата тръгнаха към вратата.

— Ще се видим довечера — обеща тя.