Уитни моя любов

34.

Седмица по-късно потеглиха за Франция на сватбено пътешествие. Останаха там цял месец. Когато се върнаха, всички очакваха, че младата двойка ще отседне в огромната къща в Лондон, но вместо това предпочетоха усамотението на двореца Клеймор. От време на време се появяваха в града, за да вземат участие в едно или друго светско събитие.

В едно общество, където не беше естествено съпруг и съпруга да прекарват много време заедно, херцогът и херцогинята на Клеймор създадоха нова мода. Бяха забележителна двойка и на практика — неразделна. Около тях се носеше нещо неуловимо, което будеше изненада и дори завист у околните. Това не беше един обикновен брачен съюз или връзка, основана единствено на взаимното физическо привличане. Според наложените стандарти бракът им можеше да бъде определен като необичаен. Някои дори се изпускаха да кажат, че херцогът и херцогинята са лудо влюбени един в друг.

Клейтън не се съмняваше ни най-малко в чувствата, които изпитваше към Уитни. Обичаше я страстно и тази обич беше пуснала дълбоки корени в сърцето му. Не можеше да й се насити. Когато тялото му се сливаше с нейното и експлодираше в нея, той не изпитваше обичайното облекчение, а усещаше, че страстта му се надига отново.

В леглото Уитни се превръщаше в ненаситна любовница, способна да задоволи и най-малкото му желание. През първите седмици от брака им той беше успял да я убеди, че между двама им не може да има място за срам или притеснение. Научи я да не крие нищо от него и скоро тя престана да прикрива реакциите на тялото си, когато желанието я обземеше.

След всеки любовен акт заспиваха прегърнати — щастливи, спокойни и задоволени.

Уитни обичаше да бъде край него. Когато Клейтън работеше в кабинета си, тя се промъкваше тихо след него и се свиваше в някой отдалечен ъгъл, наблюдавайки го как прехвърля кореспонденцията, преглежда финансовите доклади или се среща с агентите си. От време на време херцогът вдигаше поглед към нея, сякаш за да се увери, че тя още е там.

Уитни не очакваше, че Клейтън ще одобри присъствието й в кабинета си. Това беше неговият свят. Но той очевидно се радваше, че тя е там. Беше й казал, че няма нужда да работи, но го прави, защото работата му харесваше. През последните пет години херцогът беше удвоил огромното състояние на Уестморланд и на практика нямаше нужда от повече пари. Беше включил и Стивън в бизнеса и беше започнал да се грижи за инвестициите на тъста си.

Нощите им бяха тържество на тяхната любов. Понякога той я обладаваше така нежно, както през първата им брачна нощ; понякога само я докосваше, докато я доведеше до състояние на безумно желание и настояваше да чуе от нея какво точно иска; друг път поведението му граничеше с грубост. Трудно й беше да реши кое от всичките най-много й харесва.

През първите дни се страхуваше от страстта, която беше в състояние да предизвика у него само с допир, целувка, ласка… После свободно се впусна във вихъра на любовта. Беше изцяло негова — телом и духом.

Пет месеца по-късно откри, че е бременна. Цикълът й беше закъснял с три седмици, но тя не бързаше да съобщи новината на Клейтън. Веднъж Терез Дьовил й беше казала, че когато забременее, ще бъде спасена от ласките на съпруга си. Терез може и да искаше да избяга от интимностите на брачното ложе, но Уитни не желаеше да се лишава от тях. От друга страна, не желаеше да наранят бебето, докато телата им се сливат. Сякаш да усложни положението, Клейтън не споменаваше нищо за деца, а беше естествено всеки мъж да копнее за наследник, на който да предаде титлата си.

Постепенно се появиха и други признаци, които потвърдиха съмненията й, че чака дете. Сутрин й се гадеше, често й се виеше свят, но тя продължаваше да пази мълчание.

Накрая си каза, че държанието й е нелепо. Нямаше причина да крие състоянието си — и без това изгаряше от желание да сподели новината. Освен това съвсем скоро във фигурата й щяха да настъпят видими промени.

Отиде до Лондон и купи няколко бебешки дрешки. Веднага щом се върна, се затвори в стаята си и се зае да бродира. Това изкуство не й се удаваше много, но след упорит труд тя най-сетне се отпусна доволно назад. На якичката на една миниатюрна нощничка се мъдреше едно синьо „У“.

— Добре е, нали? — показа тя творението си на Клариса.

— Кога ще кажеш на негова светлост, че моето бебе ще си има бебе? — попита възрастната жена, избърсвайки ъгълчетата на очите си.

— Няма да му кажа — засмя се Уитни. — Смятам това да го накара сам да се досети — посочи нощничката тя. — И мисля, че тази вечер моментът е най-подходящ.

Уитни напъха дрешката в едно от чекмеджетата на бюрото си и слезе за вечеря.

— Не зная защо напоследък се чувствам толкова уморена — с въздишка рече тя, когато двамата с Клейтън приключиха с вечерята и се прехвърлиха в салона.

— Не знаеш ли, скъпа? — внимателно попита той. Мислеше, че Уитни е разбрала, че е бременна, но не беше сигурен. Ако раждането на дете я плашеше, той щеше да й спести този страх възможно най-дълго.

— Не — тежко въздъхна тя. — Исках да отговоря на писмото на леля Ан, но сега се сещам, че го оставих в чекмеджето на бюрото в моята стая. Ще имаш ли нещо против да ми го донесеш? Изкачването на тези стълби ми се струва като катерене по планински връх.

Клейтън стана, целуна я и разроши косите й, после тръгна към покоите на съпругата си. Отвори едно от чекмеджетата и започна да търси писмото. Не го откри и раздразнено избута настрани нещо бяло, което му заприлича на носна кърпичка. Продължи да рови. Накрая зърна сгънат лист на дъното на чекмеджето. Не беше сигурен дали това е писмото, което Уитни му беше поръчала да й занесе, затова го разтвори и се зачете.

За неин най-голям ужас? Клейтън смръщи вежди. Колко странна реакция от нейна страна! И защо трябваше да пише бележка, за да му съобщи новината? Изведнъж погледът му се спря на датата и той изтръпна. Краткото писмо беше писано два месеца преди сватбата им, по-точно — ден преди посещението на Уитни в двореца. Нямаше обръщение, така че не беше ясно в крайна сметка за кого беше предназначена бележката…

Господ да му помага! Очевидно тя беше писала на някой друг мъж, от когото се съмняваше, че е забременяла.

Почувства, че ще се пръсне. Нямаше съмнение, че Уитни се беше преструвала, когато първа го беше потърсила. А той беше такъв глупак, че все още се разтапяше при спомена за нейната смирена гордост, която отдаваше на огромната й любов към него. Лъжа! Всичко беше лъжа!

Уитни беше дошла в двореца Клеймор, след като беше написала бележката. Вероятно негодникът, за когото беше предназначена, беше отказал да поеме отговорност или да признае детето, а може и да беше женен! И тя беше пристигнала при него, за да осигури баща на копелето си! Мили Боже! Вероятно беше измислила цялата трогателна сцена с помощта на любовника си. Макар че накрая вече нямаше нужда да се тревожи за бъдещето на детето. Вероятно беше пометнала по време на осемте седмици, предхождащи сватбата. Нищо чудно, че изглеждаше толкова бледа и изморена…

А преструвките й по време на първата брачна нощ! По дяволите! Може би за нея и за любовника й беше по-удобно тя да е омъжена. Сега никой нямаше да допусне нещо нередно в случай, че забременееше. Спомни си колко пъти през последните месеци тя си намираше поводи да отиде в Лондон. Да се срещне с приятели или да пазарува! Усети, че се задушава. Беше повече от вероятно детето, което в момента носеше, да беше от друг, а не негово.

Малка уличница! Лъжлива, лицемерна… Не, не можеше отново да я нарича така. Обичаше я прекалено много, за да я ругае. Обичаше я допреди минута. Сега му стана ясно, че всъщност е обичал една изкусна актриса, една черупка без съдържание. Едно тяло. Нищо друго. Дори тялото й не беше само негово.

Не можеше да й отрече, че притежава силен инстинкт за самосъхранение. Беше се подложила на унижението да дойде при него, да се притиска към тялото му и да го целува така, сякаш полага сърцето си в краката му, защото си е мислела, че е бременна! Искаше му се да вярва, че е забременяла от него, но знаеше, че беше невъзможно — когато я беше обладал тук през онази вечер, той я беше пазил. Вероятността да забременее от него беше минимална.

Пръстите му конвулсивно стиснаха парчето плат. Болката му премина в хладен гняв. Той остави писмото в чекмеджето и рязко го бутна, за да го затвори, прещипвайки якичката на бебешката нощница.

Клейтън се втренчи в избродираната синя буква и разбра, че тя го е изпратила горе именно за да открие малката дрешка. Колко трогателно да му поднесе новината по този начин! Без съмнение имаше безпогрешен усет за драматичното. Отвратен, издърпа дрехата от чекмеджето, хвърли я на пода и стъпи отгоре й.

— Виждам, че си разбрал — чу се гласът на Уитни откъм вратата. Очите й гледаха с ужас стъпканата нощничка.

— Кога? — процеди през зъби той.

— След… След около седем месеца, мисля.

Клейтън впи в нея поглед, изпълнен с омраза, и изрече с добре пресметната жестокост, наблягайки на всяка дума:

— Не го искам.

Извърна се, излезе от стаята и затръшна вратата зад гърба си. Клариса, която стана свидетел на оттеглянето на херцога, се спусна към стаята на господарката си и извика уплашено при гледката, която завари там.

Уитни беше коленичила на пода до бюрото, а раменете й се тресяха от беззвучни ридания. Беше отметнала главата си назад, а по страните й се стичаха сълзи. До гърдите си беше притиснала малката дрешка, на която с толкова старание и любов беше избродирала синята буква.

— Не плачи, скъпа — прошепна Клариса и се наведе да й помогне да се изправи. — Можеш да навредиш на бебето.

Уитни имаше чувството, че никога няма да спре. Плака, докато очите й пресъхнаха и гърлото я заболя. Трите думи, изречени от Клейтън, се забиваха в съзнанието й и го пронизваха като свредел.

Зората настъпи, а Уитни все така продължаваше да се мята в леглото. Беше сама в него за пръв път откакто се беше омъжила. Чудеше се какво смята да прави Клейтън. Дали не възнамеряваше да се откаже от детето? Може би щеше да му намери дойка и да го изпрати в някое от именията си, за да не пречи на щастието му с Уитни. Нима беше такъв голям егоист, та да отстрани собственото си дете от пътя си?

Реакцията му беше събудила у нея инстинктът да защити детето. Никога нямаше да позволи на съпруга си да отстрани бебето! Никога!

Когато се събуди, главата й се пръскаше от болка, но тя се насили да стане и да слезе долу за закуска.

— Негова светлост каза, че няма апетит, милейди — информира я прислужникът.

Уитни хапна набързо и излезе да се разходи. Не знаеше къде е Клейтън…

След два часа се върна в къщата. С усилие изкачи стълбите, водещи към втория етаж, и видя, че няколко слуги изнасят дрехите и вещите на Клейтън от стаите му.

— Какво правят? — обърна се тя към Мери. — Моля те, кажи ми защо пренасят вещите на съпруга ми!

— Негово превъзходителство се пренася в източното крило на двореца. Вие ще се преместите в неговите покои, а от вашите ще направим чудесни стаи за бебето.

— О! — прошепна Уитни. Как щеше да живее в тези стаи без Клейтън? — Ще ми покажеш ли новите стаи на херцога? Искам… Трябва да го питам нещо.

Мери я поведе по дългите коридори и накрая я остави пред вратите на един елегантен апартамент. Клейтън беше прекарал нощта там — ризата му беше преметната на един стол, а ръкавиците му лежаха небрежно захвърлени върху леглото. Уитни влезе вътре и отвори гардероба. Докосваше дрехите му, а от очите й се стичаха сълзи. Винаги се беше възхищавала на широките му плещи, а очите му обожаваше.

На излизане се сблъска с него. Клейтън мълчаливо я подмина и започна да сваля сакото си. Тя го последва и през сълзи прошепна:

— Защо правиш това, Клейтън?

Той разкопча ризата си, без да си направи труда да й отговори.

— Заради нашето бебе ли? — настоя тя

Очите му я пронизаха.

— Заради едно бебе! — поправи я хладно Клейтън.

— Ти… не обичаш ли децата?

— Не и когато са от друг — информира я той, хвана я грубо за лакътя и я поведе към вратата.

— Не може да не искаш да имаш собствени деца — проплака Уитни, озовала се в коридора.

— Мои собствени — да! — Гласът му беше остър като кинжал.

— Ще ходим ли у Уилсънови тази вечер? Преди две седмици приех поканата им.

— Аз излизам, а ти можеш да правиш каквото си искаш!

— Но… В Уилсънови ли ще отидеш? Ако ти…

— Не! — рязко я прекъсна той и добави: — Ако още веднъж те видя в тази стая или дори в тази част на двореца, ще те изхвърля и ти обещавам, че начинът, по който ще го направя, изобщо няма да ти хареса.

С тези думи той затръшна вратата в лицето й.

Останал сам, Клейтън закрачи из стаята, опитвайки се да овладее гнева си. Предната вечер се беше затворил в кабинета си и се беше напил до безсъзнание, но преди това беше прехвърлил през ума си всички начини, по които би могъл да отмъсти на невярната си съпруга. Щеше да си хване любовница и да се показва с нея навсякъде. Обществото щеше да погледне със снизхождение на забежките на един женен мъж, но Уитни щеше да бъде смъртно засегната. Тя нямаше да може да му отвърне със същото. Нямаше да може да излиза сама, без да рискува да предизвика клюки, а ако започнеше да се появява прекалено често с определен мъж, щеше да бъде публично заклеймена и отхвърлена.

Но това не беше достатъчно. Ако тя имаше намерение да ражда детето, а той да му даде името си, Клейтън никога нямаше да го погледне и да се запита дори кой ли може да е бащата. Щеше да отпрати копелето далеч от очите си… Но не веднага. Първо щеше да й позволи да задържи детето една-две години, докато силно се привърже към него; едва тогава щеше да й го отнеме.

Детето щеше да бъде неговото най-силно и сигурно оръжие за отмъщение.

Уитни се прибра в стаята си, помоли Мери и Клариса да я оставят сама и се опита да разсъждава. Клейтън я отблъскваше, защото в резултат на интимността им тя беше забременяла. Обзе я силен гняв. Откога бременността беше единствено по вина на жената? И какво в края на краищата беше очаквал съпругът й, след като двамата се любеха? Колкото и наивна да беше Уитни, дори тя знаеше, че след подобна близост се раждат бебета. Беше готова да се върне с гръм и трясък в новото му убежище и да го уведоми за това!

Колкото повече мислеше, толкова по-силен ставаше гневът й. Дръпна звънеца и Клариса се появи на мига.

— Моля те, погрижи се синята ми копринена рокля да бъде добре изгладена, а каретата да ме очаква готова веднага след вечеря. Ще излизам — разпореди се тя.

Четири часа по-късно слезе в трапезарията в цялата си красота и блясък. Ако щяха да живеят като непознати, поне можеха да се постараят да се държат приятелски един към друг. Но Клейтън не биваше и за миг да си въобразява, че след като тя носи неговото дете, той отново ще бъде допуснат в леглото й, сякаш нищо не се е случило.

Когато тя се появи, Клейтън автоматично се изправи на крака. Тя го погледна крадешком и усети как я обзема желание, толкова силно, че й се зави свят. Само да й се беше усмихнал, тя щеше да се хвърли в краката му и да го помоли… Да го помоли за какво? За прошка, че го обича ли? Или за това, че носи неговото дете?

На няколко пъти улавя погледа му, впит в дълбоко изрязаното й деколте, и всеки път той светкавично отместваше очи, а гневът му нарастваше. Уитни се запита дали е възможно той да изпитва поне мъничко ревност. Когато отново погледна към деколтето й, тя невинно попита:

— Харесва ли ти новата ми рокля?

— Ако целта ти е да разкриеш прелестите си пред очите на целия свят, то смятам, че роклята е напълно подходяща — цинично отвърна той.

— Настани ли се вече в новите си стаи? — направи нов опит Уитни.

Клейтън бутна чинията настрани, сякаш опитите й да завърже разговор бяха убили апетита му, и стана.

— Намирам ги за доста по-добри от онези, които заемах преди — рече хладно и излезе от трапезарията.

Няколко минути по-късно входната врата се хлопна зад гърба му и до слуха й достигна шумът от колелата на отдалечаващата се карета.

Чувстваше се зле, но остана на приема в дома на Уилсънови до след полунощ. Надяваше се, че Клейтън няма да одобри късното й прибиране и следващия път ще я придружи.

Когато се върна в двореца, Клейтън тъкмо слизаше от каретата си.

— Продължавай да се прибираш по това време и само след седмица цял Лондон ще започне да те одумва — предупреди я през зъби.

— Скоро няма да мога да се появявам на обществени места заради деликатното положение, в което се намирам — осведоми го Уитни и добави: — Между другото, прекарах прекрасна вечер.

Той тихо изруга.

На следващата сутрин тя слезе при конюшните и се изненада неприятно, когато конярят отказа да й оседлае жребеца. Беше обидена, засегната и разгневена, когато момчето й каза, че действа така по заповед на господаря.

Уитни вдигна гордо глава, обърна се и решително закрачи към двореца, а щом се озова вътре, пое към забраненото източно крило. Дори не почука, а влезе направо.

Мъжете, насядали около бюрото на Клейтън, наскачаха, когато младата херцогиня се появи на прага, а съпругът й я поздрави с хладно кимване.

Уитни се усмихна невинно и рече:

— Моите извинения, господа. Не знаех, че съпругът ми има посетители. В конюшнята стана недоразумение. Изглежда, никой не разбира, че Хан е моя собственост. Да им кажа ли или вие, ваша светлост, предпочитате да им обясните това?

— Дори не си и помисляй да яздиш! — с нетърпящ възражение тон изрече Клейтън.

— Извинявам се, че прекъснах срещата ви — отвърна Уитни, зачервена от срам. Как си позволяваше той да й говори с подобен тон пред външни хора? Спусна се към покоите си. Това беше истинска лудост, жестоко перверзно безумие. Клейтън явно смяташе да я лиши от всичко, с което би могла да убива свободното си време, да й отнеме дори най-дребните житейски радости. Захвърли шапката си. Мразеше тези шапки за езда. Каква глупост да се слага шапка, когато част от удоволствието на ездата беше в това вятърът да развява косите ти!

Нямаше да отстъпи. Спусна се обратно към конюшните и хвърли на изпречилия се насреща й коняр такъв убийствен поглед, че той неволно отстъпи назад. Уитни влезе при Хан и сама го оседла. Смелостта й нарастваше с всяка изминала минута

Язди цели три часа. Измори се още след първия час, но не искаше да се връща. Знаеше, че Клейтън е бил уведомен за действията й.

Когато най-после се спря пред конюшните, херцогът вече я очакваше. Беше се облегнал на оградата и разговаряше с главния коняр. Тя погледна лицето му и изтръпна. Знаеше, че под привидното му спокойствие се крие убийствен гняв.

Уитни подкара кротко коня и мина покрай съпруга си. Клейтън хвана юздите на Хан и процеди през зъби:

— Слизай!

Страните й пламнаха, а тялото й затрепери. Тя преглътна с мъка и протегна ръце към него.

— Ще ми помогнеш ли?

Той я хвана за кръста и я смъкна от седлото.

— Как се осмеляваш да не ми се подчиняваш! — просъска, стисна здраво ръката й над лакътя и я отведе настрани.

Когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги виждат и чуват, Уитни изтегли ръката си.

— Да не ти се подчинявам? — избухна тя. — Наистина ли имаш наглостта да ми напомняш брачната ми клетва? Какво ще кажеш аз да ти припомня твоята, милорд?

— Ще те предупредя. Само веднъж. Наречи го съвет, ако искаш.

— Ако имах нужда от съвет, ти щеше да си последният човек, към когото щях да се обърна!

Лицето му се изкриви от гняв.

— Възпротиви ми се само още веднъж и ще се намериш заключена в стаите си до деня, в който копелето ти се роди!

— Сигурна съм, че това ще ти достави огромно удоволствие! — грейна Уитни, сякаш ударена с камшик. — Ти си най-жестокият… ти си лъжец! Да твърдиш, че ме обичаш и да се държиш така с мен! И още нещо, господин херцог, нещо, което вярвам силно ще ви изненада: когато човек прави любов, от това се раждат бебета!

Вдигна ръка и с все сила го удари през лицето, после извика:

— Хайде, отвърни на удара ми. Искаш да направиш така, че да ме заболи, нали? Какво, да не би да си изгубил желанието си да ме измъчваш? Добре, защото ме сърби ръката да го направя отново!

Уитни замахна, но Клейтън впи пръсти в китките й и тя изохка.

— Ти си една малка кучка — извика той извън себе си от гняв. — Но поне веднъж бъди искрена с мен. Искам само едно искрено признание, нищо повече. Кълна се, че какъвто и да е отговорът ти на моя въпрос, нищо няма да се промени.

— Кълнеш се? — изсмя се презрително Уитни. — Така както се закле по време на венчавката ни? Както се закле никога повече да не ме нараняваш? Твоята честна дума не струва.

— Детето от мен ли е? — прекъсна я Клейтън.

Очите й се разшириха. Устните й се разтвориха от изненада. За миг той се запита дали все пак не е сбъркал. В очите й блеснаха сълзи.

— Дали е от теб? От теб? — изхълца Уитни.

Прииска му се да я вземе в прегръдките си, да изтръгне болката от гърдите си с помощта на тялото й. Тя се беше хванала за реверите на сакото му, раменете й потръпваха Беше заровила лице в гърдите му и като обезумяла повтаряше:

— Дали е от теб? Дали е от теб?

Клейтън леко я отблъсна от себе си, обзет от чувство за вина. Тогава видя, че тя не плаче, а се смее. И това беше истеричен смях. Смееше се дори когато вдигна ръка и за втори път го зашлеви през лицето, а после затича към двореца.

Той бавно я последва. Влезе в кабинета си, затвори вратата и напълни чашата си с уиски. Сега беше сигурен в две неща: че Уитни удря силно и че детето е негово.

За каквото и да го беше излъгала, каквито и да бяха мотивите й да се омъжи за него, тя не беше спала с любовника си по време на пътуванията си до Лондон. Подобен ужас и гняв не биха могли да бъдат изиграни дори от най-великия актьор. Тя не беше му изневерила, откакто бяха женени. Детето беше от него. Гневът му започна да преминава.

За нещастие Уитни се чувстваше по съвсем различен начин. За нея Клейтън беше ненормален. И тя също щеше да полудее, ако продължава да живее с него. Трябваше да се премести някъде, но не в дома на баща си. Мартин Стоун щеше да я върне в Клеймор при първия знак от страна на херцога. Леля Ан и чичо Едуард биха могли да й помогнат. Щеше да им пише и да ги попита дали може да им отиде на гости в Париж. Щом пристигнеше там, щеше да им обясни ситуацията. Чичо й щеше да я изслуша и да вземе най-доброто решение.

Уитни седна на бюрото и отвори чекмеджето. Посегна към празните листове и внезапно погледът й беше привлечен от смачкано късче синя хартия. Отвори го, за да види дали е нещо, което трябва да запази или изхвърли, и прочете: „За свой най-голям ужас…“

Спомни си, че беше пъхнала бележката между празните листове от страх слугите в дома на Емили да не я видят и да я прочетат. Как тогава се беше озовала най-отгоре? Някой я беше открил. Мери и Клариса бяха единствените, които имаха достъп до покоите й, но те никога не биха ровили в бюрото й. Тогава…

Мили Боже! Та тя самата беше изпратила Клейтън с молба да потърси писмото на леля й в някое от чекмеджетата. Ръцете й затрепериха. Опита се да отгатне какви ли мисли са минали през главата му, когато е прочел това. Прочете краткото послание отново. Датата! Бяха решили всяка година да празнуват деня, в който тя беше дошла в двореца Клеймор, а бележката беше написана само ден преди това. Клейтън сигурно е решил, че Уитни го е потърсила, защото е помислила, че е бременна! Подобно нещо би го засегнало дълбоко. Той неведнъж беше казвал колко много означава нейната поява в дома му след тяхното последно скарване, признанието й, че го обича и че е готова да смири гордостта си в името на тази своя любов.

Бележката будеше още въпроси. За кого беше предназначена? Нямаше обръщение, така че Клейтън би могъл да си въобрази, че е писана до друг мъж. Но той много добре знаеше, че беше отнел девствеността й през онази ужасна нощ. Нима не беше възможно тя да се е обърнала към някого за помощ или съвет? Но не това беше причината за яростта му. Може би ревнуваше, че е потърсила подкрепа от друг… мъж.

— Глупак! — изсъска тя, но се почувства неизказано щастлива. Идеше й да затанцува из стаята.

Клейтън се държеше така не защото не искаше бебето! Но въпреки обзелото я облекчение продължаваше да чувства, че би го удушила. Отново го беше направил. Беше я обвинил за нещо, родено от неговото въображение, без дори да й каже какво престъпление е извършила, без да й даде възможност да обясни!

Изпълни я решителност. Това беше последният път, в който Клейтън щеше да даде воля на гнева си, отнемайки й правото да се защити.

Трябваше да го накара да обясни причините за поведението си. Тя нямаше да го моли за обяснение, той сам щеше да й го даде. Трябваше да го извади от равновесие, да го ядоса достатъчно или да го накара да ревнува до умопомрачение, за да го принуди да хвърли обвиненията си в лицето й.

Когато го направеше, тя щеше да му обясни за бележката, да го накара да пълзи в краката й и да я моли за прошка. Глупости! Никога нямаше да успее да го направи. Щеше да се хвърли в прегръдките му в мига, в който видеше, че той отново я иска.

Нищо, засега щеше да поддържа избраната линия на поведение. Щеше да бъде весела и очарователна. Ако това не помогнеше, тогава щеше да го предизвика.

Тази вечер семейство Клифтън организираха голям бал в дома си. Уитни не беше сигурна, че Клейтън ще отиде. Но тя щеше да бъде там.

Уитни положи много грижи за облеклото си. Сложи смарагдово-зелената рокля, която си беше ушила по време на пътуването им до Париж. Дрехата разкриваше всичките й прелести. С усмивка огледа отражението си в огледалото и украси шията си с колие от смарагди и диаманти.

— Как изглеждам? — обърна се тя към Клариса.

— Гола, както в деня на раждането ти — отвърна Клариса, впила неодобрителен поглед в дълбоко изрязаното деколте на роклята.

— Вярно, че е малко по-различно от онова, което обикновено нося — съгласи се Уитни, а в очите й блесна палаво пламъче. — Не мисля, че съпругът ми ще ми разреши да се появя на публично място, облечена по този начин. Какво ще кажеш?

Роклята прошумоля, когато тя влезе във всекидневната. Клейтън беше до шкафчето с напитки и тъкмо допълваше чашата си. Когато чу шум зад себе си, се обърна и очите му гневно светнаха.

— Къде ще ходиш? — попита я предизвикателно.

— Къде ли? — Лицето й придоби ангелско изражение. — Обещахме да отидем на бала в дома на Клифтън, не помниш ли? Би ли ми налял малко вино? — добави с усмивка.

Клейтън грабна една бутилка от шкафа и изръмжа:

— Много лошо, защото всъщност няма да ходим у Клифтънови.

— О? — възкликна Уитни и посегна за чашата си. — Срамота! Ще пропуснеш такова приятно събитие. Винаги съм смятала, че баловете, които се провеждат там, са едни от най-приятните…

— Няма да ходя на този бал — прекъсна я Клейтън с леден тон. — А колкото до теб — тази вечер няма да излизаш. Ясно ли е, Уитни?

— Думите ти са пределно ясни — кимна тя и тръгна към трапезарията с чаша в ръка. Беше съсипана. Клейтън нямаше намерение ла я води никъде, нито да й разреши да излезе сама.

Вечерята премина в мълчание. Сърцето на Уитни се сви, когато забеляза, че пръстенът с рубини, който беше подарила на съпруга си през първата им брачна нощ, не беше на ръката му. Клейтън не го беше свалял от мига, в който тя го надяна на пръста му.

Усети, че той наблюдава реакцията й с цинична усмивка. Беше обидена, но и страшно ядосана. Щеше да отиде на бала. На всяка цена. Решително вдигна брадичка.

Преди да сервират десерта, тя стана и рече:

— Отивам си в стаята. Лека нощ.

Искаше да се скрие час по-скоро. Ако останеше по-дълго.

Клейтън със сигурност щеше да се сети за плановете й и да забрани на кочияша да й се подчини.

Минаваше един часът след полунощ, но за членовете на клуба, към който принадлежеше Клейтън, времето никога не бе имало особено значение. Херцогът седеше отпуснат в стола си, без да обръща внимание на разговорите около себе си, нито на картите, които държеше. Не успяваше да се съсредоточи въпреки усилията, които полагаше. Мислеше си непрекъснато, че се беше оженил за една малка вещица, която беше влязла под кожата му. Присъствието й беше болезнено, но щеше да го боли и ако я изтръгнеше от себе си. Представи си я в зелената рокля, разкриваща безсрамно всичките й прелести. Ръцете му копнееха да докоснат нежната й кожа, а желанието му да я обладае беше неустоимо. Беше плътска страст, не любов.

Как въобще й беше хрумнало, че може да излезе в подобна дреха, и то сама? И как смееше да се прави на обидена заради забраната да язди? Та Клейтън беше дал нареждания на конярите още в мига, в който беше разбрал, че е бременна. Не, че го беше грижа какво щеше да си помисли малката негодница. Тя беше длъжна да му се подчинява!

— Радвам се да те видя, Клеймор — рече Уилям Баскервил, сядайки на свободния стол до него. — Макар че присъствието ти тук ме изненадва.

— Защо?

— Току-що видях жена ти на бала в дома на Клифтън. Помислих си, че и ти си някъде там. Херцогинята изглеждаше прелестно и аз, разбира се, й го казах.

Думите на Баскервил подействаха на Клейтън като плесница. Хвърли яростен поглед на приятеля си и той побърза да добави:

— Твоята съпруга винаги изглежда красива. И аз винаги й го казвам.

Херцогът продължаваше да го гледа с омраза и Баскервил се зачуди какво толкова беше казал, та да го обиди. Накрая стигна до погрешното впечатление, че комплиментите му са накарали Клеймор да ревнува — според слуховете Клейтън беше лудо влюбен в младата си съпруга. Баскервил безпомощно се огледа наоколо и отчаяно рече:

— Всички присъстващи бяха на мнение, че херцогинята е зашеметяваща. Беше облечена в зелена рокля, чийто цвят чудесно подхождаше на очите й. И това й казах. Да си призная честно, трябваше доста да почакам, докато имам възможност да го направя — тя беше заобиколена от тълпа обожатели!

Клейтън сложи картите на масата и бутна стола си назад. Изправи се, кимна любезно на партньорите си и с твърда крачка излезе от клуба.

Петимата мъже проследиха оттеглянето му, а на устните им играеха усмивки. Само Баскервил беше разтревожен:

— Мили Боже! Видяхте ли го как ме погледна, когато му казах, че жена му е у Клифтънови? — Направи пауза и продължи: — Достатъчно дълго ли са женени, за да се осмели Уестморланд да вдигне скандал?

Маркъс Ръдърфорд отвърна през смях:

— Бих казал, че бракът им е достатъчно дълъг, за да се скарат.

— Господи! — извика Баскервил. — Ако знаех какво ще стане, никога нямаше да спомена, че съм я видял! Тя е толкова красива! Не бих искал да й причинявам неприятности. Сигурен съм, че херцогинята не би отишла на това тържество, ако знаеше, че Клеймор не би одобрил.

— Така ли? — иронично го изгледа лорд Ръдърфорд, разменяйки многозначителни погледи с останалите мъже.

— Разбира се! — уверено заяви Баскервил. — Ако Клеймор й беше казал да не ходи, тя щеше да му се подчини. Тя му е съпруга в края на краищата! Брачни клетви и така нататък, както знаете.

Ръдърфорд продължи:

— Веднъж казах на жена си, че няма нужда от кожата, която си беше наумила да купи — тя вече имаше поне десет такива. Тропнах с крак и й заявих, че няма да стане на нейната.

— И тя не я купи, нали? — колебливо попита Баскервил.

— Разбира се, че не — през смях рече Ръдърфорд. — Но за сметка на това си купи единадесет нови рокли, които да са подходящи за кожите, които вече имаше. Заяви ми, че след като ще трябва да се появява на обществени места със старите си кожи, то поне роклите й не трябва да бъдат подлагани на критика. Похарчи три пъти повече, отколкото щеше да даде, ако си беше купила желаната кожа.

— Божичко! А вие набихте ли я?

— Да я бия ли? — развеселено повтори Ръдърфорд. — Ис, боят не решава нещата. Идеята и без това не ми харесва. Всъщност в крайна сметка й купих кожата, която искаше.

— Но… Но защо? — заекна Баскервил.

— Защо ли, скъпи приятелю? Ще ти кажа защо. Защото нямах намерение да се разоря. Нали разбираш, роклите струват доста пари, но щеше да стане страшно, ако жена ми решеше да прибави към тях и подходящи бижута…

Уитни се прибра у дома на зазоряване. Докато се изкачваше по мраморното стълбище, водещо към покоите й, за пореден път си помисли колко много й беше липсвал Клейтън тази вечер. Как беше успял да се превърне в нещо толкова важно за нея за толкова кратък период от време? Изкушението да отиде при него и да му обясни недоразумението с бележката беше изключително силно, но какво щеше да стане следващия път, когато може би нямаше да има какво да й подскаже каква е причината за поредното му гневно избухване? Той отново щеше да я накаже, а тя нямаше да успее да се защити. Ни най-малко не съжаляваше за неподчинението, което беше проявила тази вечер Надяваше се, че щом Клейтън разбере за това, ще избухне и ще й предостави възможност да му докаже, че е невинна

Чудеше се дали трябва да спомене колко приятно е прекарала на бала… Да, щеше да бъде чудесно той да разбере.

Но само след секунда въодушевлението й отстъпи място на паниката. Вратата на стаята й беше открехната и тя видя съпруга си седнал в креслото. Реши да се престори, че не го е забелязала. Влезе вътре и тръгна право към гардеробната, разкопчавайки роклята си в движение. Ако той изчакаше още малко, докато тя свали тази рокля и облече някоя от прелестните си прозрачни нощници, тогава шансът щеше да бъде на нейна страна. Яростта му щеше да отслабне и да отстъпи място на желанието…

— Не се събличай, докато не си тръгна — спря я гласът му Клейтън се надигна от мястото си и се доближи до нея с опасната грациозност на пантера, дебнеща плячката си. Уитни инстинктивно отстъпи назад, но бързо се окопити.

— Спомняш ли си какво ти казах наскоро? Че ще се случи нещо ужасно, ако посмееш още веднъж да не ми се подчиниш? — попита с измамно спокойствие той.

Сърцето й се сви от страх

— Спомням си — кимна Уитни — Както си спомням и много други неща. Спомням си думите, които ми шепнеше, докато проникваше дълбоко в мен, спомням си…

— Млъкни! Или ще…

— Спомням си тръпките, които пробягваха по тялото ми, когато ръцете ти ме докосваха… — продължи, сякаш не го чу тя.

Клейтън я хвана за раменете и силно я разтърси.

— По дяволите! Млъквай!

— Не мога. Не мога да мълча, защото те обичам. Обичам очите ти, усмивката ти, твоята…

Клейтън я притегли към себе си и устните му жестоко се впиха в нейните. Дъхът й спря. Знаеше, че той иска да я накаже, но не я беше грижа за това. Усещаше нарастващата му възбуда и се притисна към него, обвивайки ръце около шията му.

Клейтън рязко я отблъсна от себе си. Дишаше тежко. Уитни вдигна високо глава и кротко рече:

— Доброволно ще се оставя да бъда заключена в тези стаи толкова дълго, колкото ти прецениш, но само ако останеш при мен да ми правиш компания. В противен случай никой не би могъл да ме задържи тук. Ако трябва, ще подпаля двореца и пак ще избягам.

За момент Клейтън загуби почва под краката си. Уитни изглеждаше толкова млада, красива и невинна, че ако не я мразеше толкова, ако не мразеше и себе си, щеше да посрещне думите й с усмивка. Наложи се да си напомни, че тя е превъзходна актриса. Да остане заключен тук с нея! По дяволите! Та той едва издържаше да живее под един покрив с нея! През една част от време то я мразеше, а през останалата я желаеше по-силно от всякога.

— Ако още веднъж напуснеш границите на това имение, споменът за онази нощ, в която за пръв път те доведох тук, ще ти се стори като сладък сън! — скръцна със зъби той.

Клейтън я беше научил да цени властта, която имаше над тялото му, и жестоката му целувка й показа, че той все още силно я желае. Това й даде сили да устои на погледа му и да отвърне:

— Вече си мечтая онази първа нощ да се върне, милорд! Както и да е. Ще ти се подчинявам поне дотолкова, че да искам от теб разрешение, преди да отида някъде.

Влезе в гардеробната и чу как външната врата се затваря с трясък. Не смешната й заплаха, че ще подпали двореца, го беше накарала да се откаже от намерението си да я държи под ключ. И двамата знаеха, че Клейтън винаги може да й остави пазач, който да следи всяка нейна стъпка. Предложението й да остане с нея по време на доброволното й изгнаничество беше онова, което го беше разчувствало.

Знаеше, че си играе с огъня. Не смееше да рискува и да го доведе до състояние, в което той да реши да я лиши изцяло от присъствието си. Трябваше да бъде край него и да го подтикне да я обвини в тази глупост, която вярваше, че е извършила. Трябваше да е до него, за да продължи да разпалва огъня на желанието му.

Клейтън лежеше и хладно обмисляше миналото и бъдещето си. Сърцето и разумът му казваха, че между него и Уитни никога вече не би могло да има каквото и да е, но тялото му изгаряше от желание да се слее с нейното.

Ако не живееха заедно, може би щеше да намери отдушник за мъчителната си страст. Можеше да се премести в лондонското си жилище или пък да отиде във Франция или Испания за няколко месеца. Това беше добро решение, но тя все пак носеше неговото дете и ако по време на бременността възникнеха усложнения, той щеше да е далеч.

Не, по-добре беше да се премести в Лондон. През следващите един-два месеца можеше да заведе Уитни на няколко събирания. Скоро всички щяха да забележат, че е в деликатно състояние, и нямаше да се изненадат, когато престанеха да го виждат с нея. А щом започнеше да излиза с някоя от предишните си любовници, клюкарите щяха със за доволство да отбележат, че онова просто момиче не е успяло да го задържи и че те са знаели какъв обрат ще вземат нещата още от самото начало. Мисълта накара Клейтън да се усмихне доволно.

Молеше се само детето да е момче — това щеше да е единствената му възможност да се сдобие с наследник. В противен случай задачата щеше да падне на плещите на Стивън. Слава Богу, можеше да разчита на брат си за това.

На следващата сутрин Уитни внимателно обмисли текста на бележката, която трябваше да изпрати на Клейтън. Уведомяваше го, че родителите на лорд Арчибалд честват годишнината на брака си и че е обещала на Майкъл и Емили да присъства на тържеството, което щеше да се състои същата вечер. Молеше съпруга си да я придружи. Изпрати посланието по Клариса и нетърпеливо зачака отговор.

С треперещи пръсти разтвори бележката, която старата прислужница й донесе, и прочете:

Сърцето й запя от щастие.

Следобед отдели за вида си повече време от друг път. Клариса вдигна високо къдриците й и ги закрепи със златна верижка, останала в наследство от бабата на Уитни. На шията си окачи златна верижка с топаз, обграден със ситни диаманти, носена навремето от прабаба й. Не сложи нито едно от бижутата на рода Уестморланд. Поколеба се дали да не махне и венчалната си халка, както беше сторила с годежния си пръстен, но се отказа. Това само щеше да й попречи да осъществи плана си.

Клейтън я очакваше в салона, облечен официално. Уитни се появи грациозно, обвита в златист шифон. Беше загърнала раменете си с прозрачен шал, който щеше да свали едва след като се озовяха в балната зала.

Пътуваха в мълчание. Уитни предвкусваше изненадата, която щеше да изпита Клейтън в мига, в който шалът паднеше от раменете й. Щом зелената рокля беше предизвикала неодобрението му, то със сигурност гледката, която щеше да се разкрие пред него тази вечер, щеше да го шокира.

— Не си подхождаме — отбеляза Уитни, когато каретата спря пред дома на родителите на Майкъл и Клейтън й подаде ръка, за да й помогне да слезе.

— Какво искаш да кажеш? — хладно запита той.

— Тоалетите ни не си подхождат по цвят — обясни невинно и с небрежен жест отметна шала.

— Не виждам каква разлика би… — започна Клейтън, но онова, което се разкри пред погледа му, го накара да замръзне от изненада. Когато възвърна способността си да говори, попита: — Опитваш се да видиш докъде можеш да стигнеш ли?

— Не, милорд — отвърна тя, забелязвайки погледите, с които я съпроводиха останалите гости. — Нима мога да намеря по-голямо предизвикателство за вас от детето, което нося?

Клейтън направи видимо усилие да потисне гнева си.

— Ако разрешиш да ти дам един съвет — постарай се да не забравяш за състоянието си и да се държиш прилично тази вечер.

Уитни лъчезарно се усмихна.

— Разбира се. Точно това смятах да направя, но не успях да напъхам в деколтето си дантелата, предназначена да прикрие част от гърдите ми.

Пръстите му болезнено се впиха над лакътя й и тя изохка.

— Забавлявай се колкото можеш на това тържество, защото ще ти е последно — изсъска Клейтън. — Ще останеш в замъка Клеймор до раждането на детето, а аз ще се преместя в Лондон.

Надеждата й я напусна. Уитни се опита да се освободи от желязната хватка, но не успя.

— Моля те, не излагай и двама ни, като оставяш следите на своя гняв по ръката ми — прошепна тя.

— Болката, както и любовта е нещо, което трябва да се споделя — отвърна той и я пусна.

Щом влезе в балната зала, Уитни почувства, че нещо липсва. Трудно й беше да определи какво точно. Може би усещането идваше от това, че всички изглеждаха толкова… нормални. Не, по-скоро полагаха неимоверни усилия да изглеждат нормални.

Емили, която пристигна почти едновременно С тях, даде отговор на въпроса, който измъчваше Уитни.

— Божичко! — възкликна тя, издърпвайки приятелката си настрани. — Свекър ми винаги ще обърка всичко! Не можах да повярвам на ушите си, когато само преди пет минути сподели с мен колко мъки му е коствало, за да я убеди да дойде на бала! Това ще е изненадата за свекърва ми

— За кого говориш? — прошепна Уитни, а сърцето й се сви от предчувствие за наближаваща буря.

— За Мари Сейнт Алерман. Тя е тук! Бащата на Майкъл успял да я уговори да дойде и да пее за свекърва ми. Госпожица Алерман е отседнала в двореца, където има представление утре вечер и…

Уитни не чу останалото. Тялото й затрепери в мига, в който от устата на Емили прозвуча името на най-красивата и най-известната от любовниците на Клейтън. Мари Сейнт Алерман беше в града, под един покрив с бившия си любим! Само преди час той я беше уведомил за решението си да се пренесе в къщата в Лондон. Не помнеше какво отвърна на приятелката си, нито как успя да избегне вниманието на познатите си. Оттегли се в един усамотен ъгъл и с ужас зачака появата на певицата.

Музикантите заеха местата си. Залата утихна. Всички с нетърпение очакваха да видят и чуят жената, известна в цяла Европа с прекрасния си глас и несравнимата си хубост. Обаче повече се вълнуваха от това как ще се държи Клейтън при срещата с бившата си любовница.

Херцогът приближи до Уитни и сдържано й подаде ръка, а после я отведе до пианото.

— Мен ако питате, ничий глас не може да се сравни с този на Сейнт Алерман — отбеляза един възрастен господин, застанал близо до Клейтън. Лицето на херцога се напрегна и Уитни разбра, че присъствието на певицата е изненада за него. Божичко, защо трябваше точно тази вечер да изглежда толкова неустоим? И защо Мари Сейнт Алерман беше толкова красива?

Уитни не можеше да откъсне поглед от русата певица, която заемаше мястото си до пианото. Тялото й беше стройно като на богиня. Поведението й беше на жена, сигурна в красотата си, но не и обсебена от мисълта за нея. А когато запя, залата затаи дъх.

В сравнение с нея Уитни се почувства невзрачна и недодялана. Виеше й се свят. Сега й стана ясно какво означава да си метреса на херцога на Клеймор. Тази жена с усмихнати сини очи беше вкусвала страстните му целувки, беше лежала гола в прегръдките му и беше споделяла екстаза на сливането на телата им. Уитни си даваше сметка, че е бледа като смъртник. Дланите й бяха ледени. Ако останеше още минута тук, щеше да припадне. Ако напуснеше, щеше да даде повод я одумват. Опита се да си вдъхне смелост, като си припомни, че Клейтън беше изоставил тази красавица, за да спечели нея, Уитни. Но това беше отдавна. Сега той я мразеше. Много скоро тялото й също щеше да буди отвращение у него…

Прииска й се да е мъртва. Дори не усети, когато Клейтън хвана треперещата й длан, нито имаше представа от колко време двамата стоят така. Щом осъзна, че той й предлага подкрепата си, вплете пръсти в неговите. Сега поне можеше да си поеме дъх, макар и за миг.

Мари Сейнт Алерман изпя песента си и се поклони, а когато се изправи, очите й срещнаха тези на Клейтън и Уитни усети как между двамата пламна искра.

Обявиха началото на танците. В началото Клейтън не се отделяше от съпругата си и въпреки че не й продумваше и едва я поглеждаше, Уитни беше благодарна за това. Когато обаче я покани на танц, той процеди през зъби:

— Къде е годежният ти пръстен?

— Свидетелството за твоята любов? — предизвикателно попита Уитни и гордо вдигна глава. Изглеждаше крехка и уязвима. — За него ли става дума?

— Знаеш много добре!

— Тъй като е знак за любовта ти към мен, която вече не съществува, реших, че ще е лицемерно от моя страна да продължа да го нося.

Затаи дъх в очакване Клейтън да я увери, че любовта му е още жива.

— Прави каквото искаш — изрече той. — Винаги си го правела.

Останаха заедно и след танца и с усилие се опитваха да прикрият напрежението помежду си, разговаряйки оживено с другите гости. Внезапно атмосферата се промени. Смеховете секнаха и всички погледи се обърнаха в една посока.

Уитни извърна глава и видя лорд Ийстърбрук да приближава към тях под ръка с Мари Сейнт Алерман.

— Клеймор! — Гласът на Ийстърбрук разсече възцарилото се мълчание като нож. — Сигурен съм, че вие двамата не се нуждаете от представяне.

Клейтън се обърна и се озова пред лорда и бившата си любовница. Любопитните очи заследиха реакцията му.

Той се усмихна лениво и поднесе ръката на певицата към устните си.

— Както виждам, мадам, все още само появата е достатъчна, за да паднат всички мъже в краката ви.

Мари наклони глава и прие с усмивка галантния комплимент.

— Не всички — многозначително отвърна тя. — Но да си призная, бих била изненадана да видя и вас в подобно глупаво положение, ваша светлост.

Уитни следеше размяната на реплики и се питаше дали Клейтън ще я представи на бившата си метреса. В този момент усети, че мрази съпруга си и презира Ийстърбрук. Не понасяше тези любопитни очи, вперени в тях. Цялата зала сякаш се изпълни с нейни врагове, със стотици Ийстърбруковци, изпитващи извратено задоволство от положението, в което беше поставена. Начело с многоуважаемия й съпруг. Да се беше омъжила за Пол! Щеше да си живее спокойно в тихата провинция, там, където й беше мястото. Внезапно осъзна, че лордът й представя Мари Сейнт Алерман.

Уитни срещна погледа на съперницата си с изумително външно спокойствие.

— Благодаря ви, че ми доставихте удоволствие с прелестния си глас, госпожице — изрече на безупречен френски тя. — Беше невероятно изживяване.

— Обикновено мълвата за чара и красотата на някоя жена се оказват преувеличени, но във вашия случай те са истина — също така любезно отвърна Мари. На устните й се появи лека усмивка и тя погледна предизвикателно към Клейтън. — Бих казала, че това ме изпълва с разочарование.

Тя кимна на херцога и херцогинята и гордо се оттегли, хванала Ийстърбрук под ръка, за да приеме възторга на останалите благородни господа в залата.

Уитни разбра, че Клейтън беше горд от начина, по който беше посрещнала това изпитание, но от това не й стана по-леко. Малко по-късно съпругът й я остави и се оттегли към терасата, където го очакваше русата хубавица.

Мари с усмивка протегна ръце към него и възкликна:

— Чудесно е, че отново те виждам, Клейтън! Знаеш, че дължиш на Ийстърбрук тази наша среща, нали?

Той леко се усмихна:

— Сигурно вече си разбрала, че Ийстърбрук е голям негодник. Мари.

На лунната светлина косата й блестеше като разтопено сребро. Интелигентните й сини очи блестяха.

— Бракът май не ви се отразява добре, милорд — отбеляза тя.

Клейтън усети, че се напряга. Знаеше, че ако поднови връзката си с Мари Сейнт Алерман, клюките нямаше да имат край. И двамата бяха много известни, така че приказките не можеха да бъдат избегнати и отмъщението, което подготвяше за Уитни, щеше да бъде пълно. Освен това Мари владееше до съвършенство любовното изкуство и щеше да му помогне да задоволи страстите си.

Тогава се сети за пребледнялото лице на Уитни, за студените й треперещи пръсти, стиснали ръката му по време на изпълнението на Мари. Да върви по дяволите! Беше се осмелила да махне годежния си пръстен! Беше лъжкиня, негодница… Но също и негова съпруга, майка на бъдещото му дете. Разбра, че няма да намери сили в себе си да се впусне в играта, която Мари с нетърпение очакваше. Щеше да си намери друга любовница.

— Бракът не понася и на съпругата ти — продължи Мари. — Тя е много красива, но и невероятно нещастна.

— Женитбата се отразява добре и на двама ни — отвърна Клейтън.

Тя едва забележимо се усмихна.

— Щом казваш.

— Да, казвам — раздразнено рече той. След като Мари беше забелязала колко нещастна е Уитни, значи това не беше убягнало и на останалите в балната зала. Не искаше съпругата му да стане за смях пред приятелите им. Не това беше целта му.

— В такъв случай ще е най-добре, ако се върнеш в залата — посъветва го Мари. — Защото имам усещането, че Ийстърбрук възнамерява да използва нас двамата, за да нарани жена ти, а после да влезе в ролята на неин утешител. — Очите й внимателно проследиха лицето на Клейтън при тези думи Накрая тя добави: — Никога не съм те виждала в подобно състояние. Изглеждаш страшен и ужасно привлекателен, когато си разгневен и обзет от ревност.

— Отдай го изцяло на гнева — посъветва я той и набързо се сбогува с нея.

Влезе вътре. Потърси с поглед Уитни, после Ийстърбрук. Лордът беше там, но Уитни я нямаше. Клейтън с облекчение установи, че никой не беше забелязал краткото му усамотение с Мари на терасата. Много добре, защото клюките щяха да бъдат избегнати и съпругата му нямаше да се изчервява всеки път, когато отново срещне тези хора.

Но къде беше Уитни? Един прислужник даде отговор на въпроса му. Херцогинята си беше тръгнала. Проклета глупачка! Как се беше осмелила да си тръгне така, оставяйки го сам на празненството? Ако се върнеше отново в залата, всички щяха да разберат, че тя си е отишла, и щяха да се запитат за причината. Клейтън не даваше пукната пара за приказките, но Уитни щеше да бъде тази, която трябваше да ги понесе. Беше избягала, защото не беше намерила сили да се изправи лице в лице с жестокостта на околните. И беше взела каретата, което на практика му отнемаше възможността да я последва.

Емили и Майкъл Арчибалд разрешиха проблема. Те се появиха във фоайето и поръчаха каретата им да ги чака на входа след минута. Без да разпитват Клейтън, му предложиха услугите си. Откараха го до градската му къща, където той прекара дълга и самотна нощ. Пред очите му непрекъснато изникваше Уитни в златистата си рокля. Ако не беше толкова хубава, ако погледите на останалите мъже не се спираха така похотливо върху нея, ако не беше махнала годежния си пръстен, той никога нямаше да последва Мари Сейнт Алерман на терасата.