Уитни моя любов

27.

Булката стоеше с баща си в дъното на препълнената с народ църква и наблюдаваше как третата поред шаферка заема мястото си край олтара.

— Ще обереш всички овации днес! — с усмивка рече Елизабет, обръщайки се към Уитни, която беше следващата, и възхитено огледа бледожълтата кадифена рокля и свежите жълти и бели рози, затъкнати в буйната й коса с цвят на махагон. — Приличаш на разцъфнал нарцис!

Уитни се засмя:

— А ти — на ангел. И да не си посмяла да ме предизвикваш отново да се съревновавам с теб. Между другото, напълно естествено е да си нервна, след като си булка. Права ли съм, Емили?

— Сигурно — разсеяно отвърна приятелката й. Същата сутрин Емили беше споделила с Майкъл, че между херцога и Уитни е настъпил ужасен разрив и че тя се е осмелила на своя глава да покани Клейтън на сватбата на Елизабет, с надеждата да даде възможност на скараните да се срещнат отново. Реакцията на съпруга й беше обезкуражаваща. Беше й казал, че не е трябвало да се намесва и че и двамата биха могли да я намразят заради благородните й намерения, вместо да й благодарят.

Сега и Елизабет беше въвлечена в заговора. Когато видя списъка на поканените, Уитни изпадна в паника и настоя името на Клейтън да бъде зачеркнато. Елизабет изпълни желанието й. Преди три дни Емили й беше казала, че Уитни и херцогът на Клеймор имат сърдечна връзка, но че наскоро двамата са се скарали, и Елизабет беше одобрила тайното изпращане на покана до Уестморланд. Тя още не знаеше, че господин Уестланд е херцог, защото през няколкото седмици, прекарани в Лондон, се беше движила в ограничен кръг и не беше имала възможност да се срещне с Клейтън.

Сега Емили се проклинаше заради глупавата си идея.

— Ваш ред е, госпожице — прошепна тя на Уитни.

Уитни не се притесняваше от дългия път, който трябваше да извърви до олтара. Беше го правила много пъти в Париж — на сватбата на Терез Дьовил и на още няколко свои приятелки. Днес обаче се чувстваше особено щастлива, защото ролята й за тази сватба беше голяма. Тя с усмивка взе букета си от бели и жълти рози и мило прошепна:

— Елизабет, когато отново разговарям с теб, ти вече ще си омъжена.

Клейтън я видя в момента, в който Уитни пристъпи напред. Сърцето му трепна. Никога не беше изглеждала толкова красива и невинна, приличаше на лъч лунна светлина.

Тя мина на сантиметри от него, но не го видя. Зае с подобаващо достойнство отреденото за нея място и запази спокойствие по време на цялата церемония, но когато Елизабет започна да повтаря думите на брачната клетва, очите й се насълзиха. Повечето от присъстващите дами също бяха развълнувани и час по час поднасяха кърпички към очите си. Уитни погледна крадешком към леля си и лейди Ан й се усмихна.

Когато опасността от това да избухне в плач отмина, тя огледа гостите. Ето го баща й, до него — родителите на Мар — Меритън… Лейди Юбанк с един от онези свои ужасни тюрбани на главата… Някакъв висок тъмнокос мъж, … Дъхът й спря, когато сивите очи се впиха настоятелно в нейните. На лицето му беше изписано разкаяние, а погледа му се четяха болка и огромна нежност. Тя побърза да погледне встрани.

Клейтън беше тук! Най-после беше дошъл да я види. Не беше поканен, така че нямаше друго обяснение за присъствието му в църквата. Беше тук! Гледаше я така, както никога досега — сякаш я умоляваше, сякаш й се предлагаше! Беше сигурна, че не греши. Беше го прочела в очите му.

Идеше й да изкрещи, да падне на колене и да заридае, да го нарани така, както той я беше наранил. Предоставяше й се възможност да му го върне, да му покаже колко го презира и го мрази. Едва ли щеше да има друга подобна възможност. До този момент Клейтън не беше направил опит да се срещне с нея и понеже не беше поканен на сватбата, щеше да си тръгне веднага след церемонията. Емили твърдеше, че ако тя не му даде знак, херцогът никога не би я доближил. Сега той я молеше за този знак.

Господи! Клейтън мълчаливо молеше за прошка! Ако отговорът й беше отрицателен, той щеше да се обърне и да напусне църквата. И живота й.

Затвори очи. Беше я унижил. Гордостта й крещеше за разплата, но сърцето й настояваше да го задържи.

„Не плачи, скъпа. Моля те, не плачи повече“ — чу отново нежния му шепот.

Не можеше да диша, не можеше дори да помръдне.

„Помогни ми, Господи, помогни ми“ — беззвучно се раздвижиха устните й.

Обичаше го!

Когато Уитни се обърна, Клейтън разбра, че ще прочете в погледа й отговора, който очакваше. Стисна юмруци и кокалчетата на ръцете му побеляха от напрежение. Тя извърна умолително огромните си зелени очи към него и краката му затрепериха. Прииска му се да се затича към нея, да я вземе на ръце и да я изнесе навън, а после да падне на колене в краката й и да я помоли да произнесе на глас думите, които току-що му беше казала с поглед.

Излезе последен от църквата. Спря се на стълбите и се огледа за Уитни. Видя я да се усмихва на хората около нея, а косата й блестеше на яркото слънце. Ако се доближеше до нея сега, едва ли щяха да успеят да си разменят повече от няколко думи, а нямаше търпение да изчака официалната вечеря.

След миг вече стоеше зад гърба й. Тя инстинктивно усети присъствието му, разпозна аромата на парфюма му. Но гласът му прозвуча някак странно — беше дрезгав, болезнен шепот:

— Госпожице Стоун… Обожавам ви!

Тялото й потръпна и това не убягна от вниманието на Клейтън. За миг си помисли, че онова, което беше преминало между тях в църквата, е само плод на въображението му.

Дали ако сега я въведеше обратно в църквата и застанеше до нея, тя щеше да повтори същите думи, които беше изрекла Елизабет преди малко, запита се той.

Идеята да се ожени за нея още днес беше изкусителна. Емили приближи до приятелката си и без да дава вид, че забелязва Клейтън, рече:

— Трябва да вървим.

Уитни кимна, но той усети неохотата й да се отдалечи от него. Накрая тя все пак пристъпи напред и се сля с тълпата, без дори да се обърне.

Емили се поколеба, преди да последва Уитни в каретата. Озърна се за херцога и видя, че той също я гледа. Тя му се усмихна колебливо. Клейтън отвърна с поклон и с лъчезарна усмивка.

— Той беше тук! — извика нетърпеливо Уитни, щом Емили седна до нея и се обърна да види Клейтън, който продължаваше да стои на стълбите и да гледа към каретата на семейство Арчибалд. — Видя ли го?

— Видях го — отвърна тя, едва сдържайки смеха си. — Стоеше точно зад теб.

— Моля те, не го мрази за онова, което ми е сторил! — помоли я шепнешком Уитни. — Не бих понесла да го мразиш, Емили! Толкова го обичам!

— Зная — кимна приятелката й.

Клейтън проследи с напрегнат поглед отдалечаващата се карета. Сърцето му щеше да изскочи от гърдите Знаеше защо Уитни не се обърна да го погледне — поради същата причина, която го възпря да й признае, че я обича. Никой от двамата не искаше връзката им да започне отново на това място и сред всичките тези непознати хора.

Всъщност беше зърнал и няколко познати лица. Изведнъж усети, че тълпата развълнувано зашумя. Отново беше привлякъл погледите. Дамите се опитваха да го приближат, а господата раболепно се покланяха, щом минеше покрай тях.

Той си проправи път към каретата си и изведнъж се спря на място като закован. Разбира се, каретата с издайническия герб. Ето откъде бяха разбрали кой е. Обзет от непреодолимото си желание да види Уитни беше пропуснал да нареди на Макрий да впрегне конете в обикновената черна каляска, която използваше по времето, когато се представяше за съсед на Уитни.

Обърна се и срещна удивените погледи на познатите си, за които доскоро беше просто „господин Уестланд“. Усмихна се виновно и се вмъкна в каретата.

Уитни предварително беше решила да прекара времето между ритуала и тържествената вечеря с леля си в дома на Емили. Искаше да я уведоми за недоразумението, възникнало между нея и Клейтън. В продължение на седмици се молеше този момент да настъпи възможно по-късно, но сега нямаше търпение да разговаря с лейди Ан.

— Ти просто сияеш! — възкликна усмихната Ан Гилбърт, щом влезе в салона и прегърна обичната си племенница. — Наистина, скъпа, по едно време започнах да се съмнявам, че вие двамата ще успеете да откъснете погледи един от друг по време на службата в църквата.

— Май не мога да скрия нищо от теб! — засмя се Уитни.

— Скъпа, та ти не успя да го скриеш от никого! Когато излязохте навън, всички ви наблюдаваха с огромно любопитство. — Уитни изглеждаше така ужасена, че леля й не се сдържа и се засмя. — Трябва да ти кажа, че на венчавката присъстваха и хора, които познават херцога. Щом той стъпи в църквата, тълпата започна да коментира. Вече всички са наясно кой е той, включително твоите съседи. Страхувам се, че маската на господин Уестланд падна!

Уитни се изпълни с гордост. Искаше хората да разберат кой е той, а също и да научат за годежа й с него. Идеше й да го изкрещи така, че целият свят да разбере.

Разговаряха повече от час, когато Уитни попита за чичо си Едуард.

— В момента е в Испания, но обеща, че ще си дойде след шест седмици. Както изглежда, нито едно от писмата ми не е стигнало до него. — Лейди Ан замълча за момент и попита: — Ще се разсърдиш ли, ако не присъствам на тържествената вечеря? Дойдох на сватбата само защото в писмата, които получавах от теб, не се споменаваше нищо за Клейтън и исках сама да се уверя как вървят нещата между вас двамата. Тъй като очевидно всичко е наред, мисля да потегля за Линкълншир веднага. Братовчедка ми е много мило и безпомощно създание и разчита единствено на моята компания. В мига, в който ти и негова светлост решите да обявите официално годежа си, ще се върна и ще ти помогна с приготовленията за сватбата. Между другото подхвърли леля й, когато вече излизаше от стаята, — баща ти донесе още два сандъка с твои дрехи. В момента Клариса ги подрежда. О, освен това има някакво писмо за теб.

Уитни нетърпеливо изтича към стаята си. Представяше си сдобряването си с Клейтън. Той щеше да я посети рано следващата сутрин и двамата щяха… Погледът й се спря на огромния плик, оставен върху тоалетната масичка. Отвори го и откри вътре някакви документи. Бързо прехвърли страниците и когато стигна до последната, забеляза подписа на Клейтън Робърт Уестморланд, Девети херцог на Клеймор. Приседна на леглото и започна да чете.

Зави й се свят. В документа се казваше, че тя вече не е сгодена за Клейтън, че той оттегля предложението си за женитба и че всичко, което тя и семейството й са получили под формата на пари, подаръци, дрехи и бижута, остава за тях.

Уитни отвори писмото, приложено към документа.

Чекът за десет хиляди лири се изплъзна от изтръпналите й пръсти. Клейтън й плащаше така, сякаш беше някоя уличница или една от многото му метреси, и й предлагаше да предостави омърсеното си тяло на Пол.

— Господи! — прошепна съкрушено тя. — Господи!

На вратата се почука. Емили попита дали е готова да тръгват.

— Ще сляза долу след минутка — извика дрезгаво Уитни и попита: — Емили, знаеш ли дали… дали херцогът ще присъства на вечерята? Дали Елизабет не е променила решението си и не го е поканила?

— Да. Нима не си щастлива, че го е направила?

Стори й се, че ще припадне.

Клейтън не беше отишъл в църквата, за да я види. Беше там, защото са го поканили. Погледна датата върху документа — беше подписан преди седмица. Той сигурно смяташе, че тя вече е запозната със съдържанието на написаното, когато я видя днес. Истерично се изсмя. Беше изпълнил задължението си да присъства на сватбата, на която беше поканен. Сигурно беше изпитал огромно удоволствие да я види как мило му се усмихва!

Може би отново планираше да я отведе у дома си след бала и да се възползва повторно от тялото й, мислейки, че тя с радост ще се отзове.

Уитни скри лице в шепи и простена. Клейтън щеше да присъства на тържествената вечеря и на бала след нея. Налагаше се отново да се срещне с него.

Когато Уитни се присъедини към семейство Арчибалд, изглеждаше леко пребледняла, а очите й бяха подозрително зачервени, но брадичката й беше гордо вдигната. Изглеждаше много спокойна, но това спокойствие беше като затишие пред силна буря.

Първото нещо, което направи, щом се озова в огромната бална зала в къщата на дядото на Елизабет, беше да се усмихне с най-лъчезарната си усмивка на двама от шаферите. Веднъж Клейтън я беше обвинил, че се опитва да събере възможно най-много обожатели около себе си, и сега смяташе да направи именно това. Посрещаше гостите, застанала между двамата красиви джентълмени, и намираше какво да каже на всеки новопристигнал, но ако гостът случайно беше ерген, тя се представяше в най-добрата си светлина. Скоро около нея се събраха шестима господа, които се състезаваха за вниманието й. Само веднъж едва не загуби самообладание — когато Пол се наведе да целуне ръката й. Усмивката й помръкна, но той я гледаше толкова глупаво, че тя веднага реши да го включи към антуража си.

Вече беше защитена от Клейтън. Засега това беше всичко, от което се нуждаеше.

Клейтън пристигна последен. Спря се на прага и се огледа. Търсеше Уитни. Тя го видя, но веднага отмести очи към обкръжението си и кокетно рече:

— Ние май напълно забравихме булката! — С тези думи решително тръгна към Елизабет, без да се обърне нито веднъж назад. Ухажорите й послушно я преследваха.

Клейтън беше сигурен, че тя го забеляза, затова се учуди, когато вместо да приближи към него, тръгна в обратната посока. Каза си, че нейно задължение е да бъде около булката, и му стана малко по-леко, но когато забеляза как любимата му флиртува с мъжете около себе си, объркването му нарасна.

Взе чаша шампанско и отново жадно впи поглед в Уитни. Тя знаеше, че той е там. Сигурно изчакваше подходящия момент, за да отиде при него. Нямаше търпение да я докосне, да чуе музиката на гласа й…

Дойде ред на вечерята. Той продължаваше да се надява, че Уитни ще го доближи.

— А, Клеймор! Радвам се да ви видя отново — чу се плътен мъжки глас зад гърба му.

Беше лорд Антъни, стар приятел на покойния му баща.

— Как е прекрасната ви майка? — попита лордът и отпи от шампанското си.

— Добре — кратко отвърна Клейтън. Уитни тъкмо влизаше в огромната трапезария. — А вашата? — разсеяно попита той.

— Надявам се, че и тя е добре — отвърна озадачен лорд Антъни. — Всъщност тя е мъртва от тридесет години.

— Радвам се да го чуя — кимна любезно херцогът, остави чашата на близката масичка и тръгна към банкетната зала, за да заеме определеното му място.

Като истинска сватовница Елизабет беше решила да настани Клейтън на масата, разположена точно срещу тази на младоженците, където седяха и шаферите.

Той едва вкусваше от ястията и се измъчваше от факта, че Уитни упорито отбягва погледа му. Дали се страхуваше, или просто не искаше да погледне към него? Продължаваше да флиртува с останалите мъже и той почувства как го обзема ревност.

И за да бъде нещастието му пълно, двете матрони, между които седеше, бяха разбрали кой е и не го оставяха на мира с глупавите си брътвежи. Опитваха се да го спечелят за своите неомъжени дъщери.

— Моята Мари свири на пиано като истински ангел! — възкликваше едната. — Трябва да посетите някоя от музикалните ни вечеринки, ваша светлост.

— А моята Шарлот пее като славей! — бързаше да добави другата.

— Аз съм музикален инвалид — хладно ги информира Клейтън, без да откъсва очи от Уитни.

Мина цяла вечност, докато гостите се преместиха в балната зала.

Питър и Елизабет откриха танците, а покрай тях затанцуваха шаферите и шаферките. Когато задължителният първи танц свърши, Клейтън отново зачака Уитни да отиде при него. Вместо това тя с усмивка прие поканата на един джентълмен, после на друг… Идеше му да й извие врата!

Четвъртият танц на Уитни беше с Пол Севарин. Внезапно Клейтън осъзна, че всъщност тя очакваше той да отиде при нея, и се прокле заради глупостта си. Тя беше направила първата стъпка в църквата и съвсем естествено беше да очаква той да предприеме следващата.

Щом танцът свърши, Клейтън решително се приближи до нея.

— Радвам се да ви видя отново, Севарин — излъга той и взе ръката на Уитни в своята. — Да се надявам ли, че следващият танц ще бъде мой? — попита той и без да дочака отговор, повлече Уитни към дансинга.

Беше отслабнала, помисли си Клейтън, когато обхвана тънката й талия. По негова вина.

— Забавляваш ли се? — попита нежно той.

Уитни кимна усмихната. Страхуваше се, че ако отвори уста, от гърлото й няма да излезе нито звук. От момента, в който той се беше появил, душата й се разкъсваше от болка. Въпреки всички обиди, които й беше нанесъл, тя копнееше да му поиска обяснение и да го помоли да я пожелае отново. Единствено гордостта й я крепеше и й даваше сили да се държи естествено, да се усмихва и да флиртува. И щеше да го прави, докато Клейтън беше там.

За пръв път той не знаеше какво да й каже. Страхуваше се да проговори, за да не каже нещо неподходящо и да развали магията. Търсеше думи да й се извини, но едно извинение не беше достатъчно. Онова, което наистина искаше да й каже, беше: „Омъжи се за мен. Още утре.“

Имаше още нещо, което копнееше тя да чуе. Той я погледна и много нежно изрече:

— Обичам те.

Тялото й изведнъж се стегна. Уитни вдигна лице към него и се изсмя. Смехът й му подейства като плесница.

— Изобщо не съм изненадана да го чуя — иронично отвърна тя. — Изглежда напоследък ми върви. И все попадам на високи мъже. Може би защото самата аз съм прекалено висока. Сигурно е мъчително за един висок мъж непрекъснато да се навежда, когато трябва да разговаря с някоя дребна жена. А може би причината е в прекрасните ми зъби — пошегува се тя. — Полагам специални грижи за тях и…

— Недей! — опита се да спре безсмислиците, с които го засипваше.

— Добре, никога повече няма да си мия зъбите — отвърна с престорено покорство тя.

Клейтън недоумяваше как се беше стигнало дотам, че от признание в любов бяха преминали към въпроси за личната хигиена. Ако не беше обсебен от мисълта да заглади неразбирателството между тях, щеше да забележи, че в очите й блестят сълзи и че усмивката й е тъжна.

— Елизабет е красива булка — отбеляза той. Надяваше се да насочи разговора около темата за брака.

Уитни отново се засмя.

— Всички булки са красиви. Преди няколко века е излязъл закон — най-вероятно измислен от някой херцог — според който булките трябва да бъдат красиви. И да се изчервяват.

— А ти ще се изчервиш ли на твоята сватба? — нежно попита той.

— Със сигурност не. Не ми е останало нищо, което да ме кара да се червя.

Клейтън объркано прошепна:

— Какво става, Уитни? Ти не се държеше така пред църквата…

Зелените й очи се разшириха от учудване:

— Нима ти беше този, който стоеше зад гърба ми на стълбите?

— А ти кой си мислеше, че е?

— Всъщност не знам. Не мога да бъда сигурна кой точно е бил. Възможно е да е бил Джон Клифърд или лорд Гилмор. Тази вечер и двамата признаха, че ме обожават. Или пък Пол. Той също ме обожава. Или…

Клейтън я отведе встрани и я отблъсна от себе си.

— Мислех си, че имаш сърце, но се оказва, че си една най-обикновена кокетка! — гневно рече той.

Уитни вирна упорито брадичка:

— Едва ли бих казала, че съм обикновена кокетка. В края на краищата успях да измъкна от теб сто и десет хиляди лири. И като капак на всичко единственото, което е нужно да направя, е да ти се усмихна и ти отново да се озовеш в краката ми както стана днес в църквата. Не, милорд. Никой от нас не е обикновен. Аз съм обиграна флиртаджийка, а вие сте пълен глупак!