Уитни моя любов

29.

Точно в единадесет часа на следващата сутрин пред масивните порти на имението Клеймор спряха четири елегантни карети. В първата седяха херцогиня Клеймор и синът й Стивън, във втората — личната прислуга на двамата, а останалите две бяха претъпкани с багаж. Когато лейди Клеймор пътуваше, държеше да има всичко необходимо. А сегашният случай беше по-особен — предстоеше й среша с бъдещата й снаха.

— Тук винаги е било толкова красиво! — въздъхна херцогинята и огледа идеално поддържаните тревни площи и чудесния парк. — Сигурен ли си, че тази вечер брат ти ще ме запознае с жената, която е избрал за своя съпруга? — обърна се към сина си тя.

Стивън едва забележимо се усмихна:

— Мога да ти кажа само онова, което знам, скъпа майко. В бележката на Клей се казва, че той и Ванеса ще прекарат още една нощ в имението на родителите й, но че и двамата ще бъдат тук днес, в четири и половина следобед.

— Ванеса? Така ли е написал? — възкликна нейна светлост. — За Ванеса Стандфийлд ли става дума?

Стивън я погледна иронично:

— Ако може да се вярва на слуховете, фамилията й вече е Уестморланд.

— Видях я преди две години. Беше наистина красиво дете.

— Сега е красива млада жена. Много руса, с много сини очи… Изобщо — има от всичко в излишък.

— Много добре. Това означава, че внуците ми също ще бъдат красиви — доволно отбеляза херцогинята. Тя винаги мислеше за бъдещето. Забеляза, че синът й смръщва вежди. — Стивън, има ли нещо, свързано с нея, което ти да не одобряваш?

Той нехайно сви рамене:

— Само това, че очите й не са зелени и името й не е Уитни.

— Какво? О, Стивън, това е нелепо! Как можеш да си помислиш подобно нещо? Онова момиче без съмнение накара брат ти да страда, но очевидно Клейтън вече я е забравил и така е най-добре за всички.

— Не е толкова лесно жена като нея да бъде забравена — мрачно се усмихна Стивън.

— Какво искаш да кажеш? — подозрително го изгледа майка му. — Срещал ли си я някога?

— Не я познавам, но преди няколко седмици я зърнах случайно на един бал в Кингсли. Беше заобиколена от най-видните господа в цял Лондон, без да включвам в това число Клей, разбира се. Когато научих, че името й е Уитни, и видях очите й, разбрах коя е.

Херцогинята започна да разпитва сина си за младата дама, но после се отказа.

— Няма значение — рече тя. — Всичко е минало. Клейтън ще доведе у дома бъдещата си съпруга.

— Не мога да повярвам, че брат ми лесно ще забрави жена, която е имала такова огромно значение за него. Не вярвам също и че тази, която днес ще доведе тук, ще бъде негова жена. Най-много да му е годеница.

— Почти ми се ще да повярвам, че си прав. Няма да е добре, ако Клейтън се ожени толкова набързо. Клюките ще бъдат ужасни!

— Знаеш, Клейтън не дава пукната пара за клюките, мамо — изсмя се Стивън.

— Време е да се става! — извика весело Емили и енергично дръпна завесите в стаята на Уитни. — Вече е почти обяд, а негова светлост не е изпратил нито ред, с който да те предупреждава да стоиш настрана от него.

— Но аз си легнах едва на зазоряване! — простена приятелката й и с мъка се надигна в леглото. — Не мога да го направя! — проплака тя.

— Разбира се, че можеш. Просто стани от това проклето легло — пошегува се Емили.

Уитни последва съвета й, като трескаво търсеше причина да се откаже от срещата с Клейтън.

— Какво ще кажеш да пообиколим магазините и да отидем да видим новата постановка в Кралския театър? — предложи безпомощно тя.

— Какво ще кажеш да изчакаме до утре, за да можем да напазаруваме и за сватбата ти?

— И двете сме напълно откачени! — извика Уитни. — Той даже няма да ме изслуша, а дори и да го направи, нищо няма да се промени. Забелязах как ме гледа напоследък. Той ме мрази!

Емили я побутна към банята.

— Това звучи окуражително. Поне изпитва нещо към теб.

— Как изглеждам? — попита Уитни и се извърна към приятелката си, когато приключи с тоалета си. Роклята й от тънко кадифе с цвят на аквамарин и дълбоко деколте и стоеше прелестно. Тъмната й коса беше сресана назад и беше хваната с диамантен клипс. Беше красива, но същевременно изглеждаше силно уязвима.

— Изглеждаш като най-красивата девойка от племето, очакваща животът й да бъде поднесен в дар на боговете! — пошегува се Емили.

— Да не намекваш, че изглеждам изплашена?

— По-точно — обзета от паника. Никога не си изглеждала по-добре, но в този случай това няма да бъде достатъчно. Познавам мъжа, с когото се каниш да се срещнеш, и мога да се закълна, че сърцето му няма да се смекчи при гледката на една потисната, уплашена жена, която го е изнервила до крайност. Той те обича заради смелостта ти и високия ти дух, Уитни. Ако застанеш пред него омърлушена и пребледняла, ще бъдеш напълно различна от момичето, в което се е влюбил, и това ще доведе до пълен провал. Ще ти позволи да обясниш и да му поднесеш извиненията си, а после учтиво ще ти благодари и ще те отпрати. Направи нещо: спори с него, ядосай го, ако се наложи, но не показвай колко те е страх. Бъди жената, която Клейтън обича — усмихвай му се, флиртувай с него, нападай го — но не бъди слаба!

— Сега разбирам как се е чувствала горката Елизабет, когато й предложих да притисне Питър — тъжно въздъхна Уитни, но вдигна високо брадичка и отново стана горда и самоуверена.

Емили я изпрати до каретата на Майкъл и на тръгване приятелките се прегърнаха.

— Каквото и да се случи, искам да знаеш, че си чудесна!

Когато каретата потегли, ролите се размениха. Сега Уитни се чувстваше по-спокойна, а Емили тръпнеше от притеснение.

Докато наближаваше имението Клеймор обаче, страховете й се върнаха. Опита се да ги пропъди, като си представи предстоящата среща между нея и Клейтън. Дали той щеше да отвори вратата, или щеше да нареди на иконома да я въведе в кабинета му? Дали щеше да я накара да чака? Нямаше ли да я изслуша, демонстрирайки нетърпението си, и накрая да я изхвърли от дома си? Как ли щеше да бъде облечен? В нещо непретенциозно може би, помисли си тя и с въздишка огледа прекрасната си рокля, купена с неговите пари.

Отново се замисли за срещата. Дали щеше да е ядосан, или да я срази с хладното си спокойствие? Господи! Нека да изпадне в ярост, нека да я обижда и да й се подиграва, но да не се държи с хладна любезност!

Ако Клейтън все още държеше на нея, нямаше да я чака тя сама да го потърси в дома му. Поне щеше да й изпрати кратка бележка, в която да й съобщи, че ще я чака в пет часа.

Пред каретата се изпречиха затворените врати от ковано желязо, зад които се виеше алеята към къщата. Беше затворил вратите! Не искаше дори да я допусне да прекрачи прага му!

Малко й олекна, когато портиерът им позволи да продължат.

Не помнеше нищо нито от къщата, нито от красивия пейзаж наоколо — толкова беше разстроена в деня, в който си тръгна опозорена оттук. Затвори очи и облегна глава назад. Имаше чувството, че й предстои среща с непознат.

Смрачаваше се и прозорците на огромната къща светеха. Кочияшът спря конете и помогна на Уитни да стъпи на земята.

Стивън огледа одобрително салона, в който той и майка му бяха въведени. Стилните мебели от осемнадесети век бяха покрити с бяла коприна и златист брокат. Подът беше застлан от край до край с мек килим, а по стените вися ха картини на Рубенс и Рейнолдс.

Очите му нетърпеливо се спряха върху часовника. Времето напредваше, а от брат му нямаше и следа. Стана и заснова из салона. Когато мина покрай високите извити прозорци, забеляза, че една карета приближава към централния вход на къщата. Усмихна се на майка си и бързо се отправи навън.

Сблъска се с иконома, който тъкмо отваряше входната врата. Усмивката, с която Стивън се канеше да посрещне брат си и Ванеса Стандфийлд, замръзна на устните му. Пред него стоеше девойка, обгърната в наметало от синьо-зелено кадифе, подплатено с хермелин. Тя свали качулката и пулсът на младия мъж се ускори. Беше виждал това красиво създание и преди.

— Аз съм госпожица Стоун — изрече с мелодичния си глас тя. — Предполагам, че негова светлост ме очаква.

В този момент Стивън си спомни за пиянските брътвежи на брат си, зачуди се дали Клей ще се появи в дома си под ръка с годеница или съпруга, запита се дали е разумно да се меси в личния му живот, и импулсивно взе решение. Пристъпи напред и преди икономът да успее да отвърне, че господарят му не е у дома, бързо рече:

— Очакваме брат ми всеки момент, госпожице Стоун, ли желали да влезете вътре и да го почакате?

По лицето на младата дама се изписаха две противоположни емоции: на разочарование и облекчение. Тя отрицателно поклати глава:

— Не, благодаря. Вчера му изпратих бележка, с която го уведомих, че се надявам да ми отдели няколко минути от времето си, и го помолих да ми съобщи, ако днес не му е удобно да се срещне с мен. Може би някой друг ден… — добави колебливо тя и понечи да си тръгне.

Стивън я хвана за лакътя и я дръпна във фоайето. Уитни изненадано го изгледа.

— Клей не беше тук вчера, така че не знае за вашите намерения да го посетите днес.

Не й даде възможност да протестира. Свали учтиво наметалото от раменете й и го подаде на иконома.

— Благодаря, че ме поканихте, лорд Уестморланд — произнесе любезно тя.

— Стивън — поправи я лордът.

— Благодаря, Стивън — повтори, смаяна от настойчивостта му ла се обръща към него с малкото му име. — Само че реших да не чакам. Мога ли да си получа обратно пелерината, моля?

Обърна се към иконома, който на свой ред погледна към Стивън. Господарят решително поклати глава и икономът скръсти ръце на гърдите си, преструвайки се, че изобщо не е чул думите на младата дама.

— Бих искал да останете — каза Стивън.

Уитни се засмя от учудване и пое протегнатата към нея ръка.

— Не си спомням някога да съм била толкова желана гостенка, милорд!

— Всички членове на семейство Уестморланд се славят с гостоприемството си — излъга той и я поведе към салона.

При вида на херцогинята, спокойно разположила се на едно от канапетата, Уитни се спря и смутено отстъпи назад.

— Двамата с майка ми ще бъдем много щастливи да се наслаждаваме на вашата компания, докато чакаме Клей — рече Стивън. — Зная, че брат ми ще се зарадва да ви види, госпожице Стоун, и че никога няма да ми прости, ако ви оставя да си тръгнете.

Уитни впи зелените си очи в него.

— Лорд Уестморланд — започна тя, а на устните й се появи едва забележима усмивка.

— Стивън — отново я поправи той.

— Стивън… Мисля, че не трябва да се заблуждавате. Брат ви никак няма да остане доволен от присъствието ми тук.

— Нищо, ще рискувам — засмя се Стивън и я поведе към майка си. — Мамо, позволете ми да ви представя госпожица Стоун. Тъй като вчера Клей не си е бил у дома, той няма ни най-малка представа, че Уитни има намерение да го посети. Аз обаче я убедих да остане и да изчака заедно с нас неговото завръщане.

Уитни направи дълбок реверанс пред херцогинята. Не убягна от вниманието й, че Стивън наблегна на малкото й име, което кой знае откъде беше научил, и че майка му не реагира по никакъв начин на това.

— Приятелка на сина ми ли сте, госпожице Стоун? — учтиво попита херцогинята, докато посетителката се настаняваше на канапето срещу нея.

— Имаше моменти, в които наистина бяхме приятели, ваша светлост — откровено отвърна Уитни.

Херцогинята примигна при този неочакван отговор, втренчи се в зелените очи, които я гледаха открито и смело изпод тъмните дълги мигли, и почти се надигна от мястото си. После въпросително погледна Стивън, а той утвърдително кимна.

Уитни и херцогинята обсъдиха времето в Лондон, последната мода в Париж и какво ли още не.

След около час откъм фоайето се разнесоха гласове. Някаква жена отговори нещо на Клейтън и звънко се засмя Стивън забеляза удивеното изражение на Уитни. Той рязко се изправи, хвърли й бърз поглед, изпълнен със съчувствие, и застана пред нея така, че да я закрие от погледа на брат си, когато Клейтън влезе в салона.

— Съжалявам, че закъсняхме. Задържаха ни — обясни Клейтън и се наведе да целуне майка си. — Вярвам, че не си се затруднила да намериш стаите си без моята помощ — добави шеговито той и придърпа Ванеса напред. — Майко, мога ли да ти представя Ванеса Стандфийлд?

Стивън си отдъхна.

Докато Ванеса и херцогинята си разменяха задължителните любезности, Клейтън пристъпи към брат си и през смях рече:

— Ванеса, ти вече познаваш Стивън.

После отново насочи вниманието към майка си.

— За мен е удоволствие да ви видя отново, госпожице Стандфийлд — поклони се Стивън.

— За Бога, Стивън, та ние с вас отдавна се обръщаме един към друг с малките си имена! — през смях отвърна Ванеса.

Той се направи, че не я чува, посегна зад себе си и подаде ръка на Уитни, която се изправи разтреперана.

— Госпожице Стандфийлд, позволете ми да ви представя госпожица Уитни Стоун…

Клейтън трепна и рязко се извърна към брат си и неочакваната гостенка.

— А този джентълмен с каменно лице е моят брат, както добре знаете! — завърши представянето Стивън.

Клейтън хладно изгледа Уитни и процеди:

— Как е леля ви?

Уитни преглътна и тихо отвърна:

— Леля ми е добре, благодаря. А вие как сте?

Херцогът любезно кимна:

— Както сама виждате, успях да се измъкна от последната ни схватка без нито един белег.

Ванеса, която очевидно разпозна в лицето на госпожица Стоун своята бивша съперница от бала на Ръдърфорд, неохотно подхвърли няколко комплимента за роклята и прическата й и злобно добави:

— Нали познавате Ийстърбрук, госпожице Стоун? Беше ви представен на бала в дома на лорд Ръдърфорд. Да, сега добре си спомням. Той говореше на всички за вас.

Ванеса млъкна и Уитни разбра, че очаква отговор.

— Много любезно от негова страна — предпазливо рече тя.

— Доколкото си спомням обаче, думите му съвсем не бяха любезни, госпожице Стоун — ехидно подхвърли Ванеса.

Уитни не очакваше подобна атака и не знаеше какво да отговори. Стивън реши, че е време да се намеси:

— Можем да продължим с обсъждането на нашите общи познати по време на вечерята — предложи той. — В случай, че успея да убедя прекрасната ни гостенка да сподели трапезата ни.

Уитни отрицателно поклати глава:

— Аз… Наистина не мога да остана. Съжалявам.

— Настоявам! — Той се усмихна и хвърли поглед към брат си, който стоеше встрани с пребледняло лице. — И двамата настояваме, нали?

За най-голямо негово разочарование Клейтън не си направи труда да повтори поканата. Той просто направи знак на прислугата да добави още един прибор на масата, после се отправи към ниската масичка с напитките и взе бутилка с уиски и една празна чаша.

Стивън седна до Уитни, но очите му не изпускаха Клейтън.

— Налей и на мен едно питие, Клей — подхвърли Стивън. Той му хвърли изпълнен с презрение поглед и глухо отвърна:

— Сигурен съм, че можеш да го направиш и сам, братко.

— Прав си — кимна Стивън и се надигна от мястото си. — Скъпи дами? Да ви налея ли по чаша вино?

Ванеса и Уитни кимнаха в знак на съгласие, а херцогинята едва се въздържа да не поиска пълна бутилка.

Стивън се зае с питиетата, без да обръща внимание на гнева на брат му.

— Да смея ли да се надявам, че нямаш представа коя е тя? — просъска през зъби Клейтън.

— Не — усмихна се лъчезарно Стивън и взе едновременно трите чаши. — Ще занесеш ли четвъртата чаша на Уитни, Клейтън? Не мога да се справя с всичките наведнъж.

Уитни неволно се отдръпна назад, когато той се приближи и й подаде питието. Напрегнато се взря в лицето му, за да открие някакви чувства, но на него бе изписано пълно безразличие.

Херцогът седна до Ванеса. Никога не беше изглеждал по-хубав и по-недостижим. Точно в този миг Уитни осъзна, че госпожица Стандфийлд е една от най-красивите жени, които е виждала.

Разговорът се поддържаше главно от Стивън. Ванеса направи още няколко опита да засегне съперницата си, а Клейтън се намесваше само ако това беше абсолютно наложително. Уитни отвръщаше едносрично на задаваните й въпроси, а херцогинята изпи още три чаши вино и нищо не каза.

Уитни със свито сърце броеше минутите. Знаеше си, че не трябваше да идва, но вече беше късно. Не можеше да се измъкне.

Най-после вечерята беше сервирана. Клейтън стана и подаде едната си ръка на Ванеса, а другата на майка си и придружи двете дами до трапезарията.

Уитни хвана Стивън под ръка и понечи да последва останалите, но той я спря.

— Проклетата Ванеса! — тихо се засмя. — Имах чувството, че ще я удуша. Време е да променим стратегията си, въпреки че до момента всичко се развива добре.

— Стратегията ли? — удивено го погледна тя. — И мислите, че всичко върви добре?

— Повече от добре. Чудесно бих казал. Ти си седеше през цялото време, красива и беззащитна, а Клейтън не можеше да откъсне очи от теб, когато си мислеше, че никой не го наблюдава. Но вече е време да направиш така, че да останеш насаме с него.

— Не можел да откъсне очи от мен! — възкликна Уитни и бързо добави: — О, Стивън, сигурен ли сте? На мен ми се стори, че той дори не забелязва присъствието ми в тази стая!

— Клейтън много добре знае, че си тук — засмя се Стивън. — Не че не му се иска да те няма! Всъщност не си спомням някога да е изглеждал толкова вбесен. Сега е твой ред да го накараш да излезе извън себе си от гняв.

— Какво? За Бога, защо?

Приближиха се до вратите на трапезарията, но преди да влязат вътре. Стивън спря пред един портрет, закачен на отсрещната стена, и го посочи на Уитни, като същевременно й прошепна:

— Прави се, че разглеждаш картината. Трябва така да го ядосаш, че Клейтън да стане от масата и да излезе навън, но заедно с теб. Ако не го направиш, веднага след вечерята той ще намери повод да се оттегли заедно с Ванеса и майка ми и просто ще ни остави двамата с теб да си правим компания.

Перспективата да въвлече Клейтън в словесна битка изпълни Уитни със страх, но и с нетърпение. Спомни си за съвета на Емили да не бъде слаба и си каза, че след като дори Елизабет Аштън беше намерила в себе си сили да се противопостави на своя Питър, то тя също би могла да го стори.

— Стивън — неочаквано рече тя, — защо правиш всичко това?

— Сега нямаме време за обяснения — отвърна той и я поведе към масата. — Но запомни едно — колкото и да е ядосан, брат ми те обича. Ако останеш насаме с него, мисля, че ще го накараш да признае този факт пред себе си.

— Но майка ти ще си помисли, че съм истинска безсрамница, ако го предизвикам по един или друг начин!

На устните на Стивън се появи чаровна момчешка усмивка:

— Майка ми ще си помисли, че си смела и прекрасна. Аз също. Кураж, скъпа моя! Очаквам от теб да се държиш така, както онази вечер в Кингсли!

Докато Стивън поднасяше стола на Уитни, Клейтън не се въздържа и саркастично подхвърли:

— Много мило от ваша страна, че най-после се присъединихте към нас.

— Също толкова мило, колкото личната ви покана да остана за вечеря, ваша светлост — отвърна учтиво Уитни.

Той не обърна внимание на думите й и направи знак сервирането да започне. Когато прислужникът наля шампанско в чашата на Уитни, херцогът се намеси:

— Остави бутилката до госпожица Стоун. Доколкото си спомням, тя много обича това питие.

Сърцето на Уитни радостно трепна. Клейтън вече не я пренебрегваше! Със сигурност го беше грижа за нея, след като говореше по подобен начин. Тя му се усмихна очарователно и отпи от пенливото вино.

— Не бих казала, че обичам шампанското прекалено много, но признавам, че понякога то доста помага на човек да възвърне смелостта си.

— Нима? Нямах представа.

— Ах, да, вие имате навика да се подкрепяте с уиски в моменти на слабост! — подхвърли тя, когато Клейтън вдигна чашата към устните си.

Очите му се присвиха. Уитни побърза да отмести поглед встрани. Дано Клейтън все още я обичаше! Дано цялото това изпитание не беше напразно!

— Свирите ли на пиано, Уитни? — попита херцогинята, за да разсее настъпилото мълчание.

— Само когато искам да обидя някого — срамежливо се усмихна Уитни.

— А пеете ли? — настоя отчаяно херцогинята.

— Да — засмя се тя. — Но доста фалшиво, струва ми се.

— Госпожице Стоун — намеси се Ванеса, — няма англичанка, която да не умее да свири и да пее! След като вие не притежавате тези способности, бихте ли ни казали какви всъщност са вашите качества?

— Уитни е изкусна съблазнителка — отвърна бързо Клейтън. — Говори свободно няколко езика и без съмнение може да ругае без затруднение на всеки един от тях. Играе добре шах, но малко се затруднява с пасиансите, а освен това е способна ездачка. Казва, че стреля точно с прашка — нещо, което аз лично не съм виждал и не мога да потвърдя — и е отлична актриса. За последното мога да се закълна. Точна ли е характеристиката, която ти дадох, Уитни?

— Не напълно, ваша светлост — спокойно отвърна тя, въпреки че потръпна от жестоките нотки в гласа му. — Смея да твърдя, че играя шах много добре, а ако подлагате на съмнение точността на стрелбата ми с прашка, за мен ще бъде голямо удоволствие да ви покажа. Но само в случай, че се съгласите да бъдете моя мишена, така както аз бях под вашия прицел само допреди миг.

Стивън рязко се изсмя, а майка му бързо смени темата:

— Присъствали ли сте на много светски събития след завръщането си от Франция?

— Да, почти не съм пропуснала прием или бал. Жалко, че никой не се е сетил да устрои маскарад — толкова обичам маскарадите! Вярвам, че негова светлост също има известна слабост към баловете с маски…

— А обичате ли сватбите? — подхвърли Ванеса. — Защото ако ги обичате, ще се погрижим да получите покана за нашата.

Настъпи гробно мълчание. Уитни се помъчи да преглътне. Тя хвърли бърз поглед към Стивън, който безсилно сви рамене. Край. Всичко беше свършило. Не можеше повече да остане на масата. Сложи салфетката встрани и се надигна, но една ръка я задържа. Беше херцогинята.

— Останете и довършете онова, което сте започнали, госпожице Стоун.

Уитни се поколеба, усмихна се колебливо и отново седна. Погледна към Клейтън, който с привидно безразличие отпиваше от виното си, после — към Ванеса. Не можеше да понесе мисълта, че той ще се ожени за такава красавица, след като Уитни беше тази, която го обичаше с цялото си сърце. И без това беше стигнала твърде далеч в опитите си да му разкрие чувствата си. Представи си как ръцете му обгръщат стройното тяло на Ванеса, а устните му я целуват със същата жар, с каквато целуваха нея. Обзе я гняв и ревност, достатъчно силни, за да я накарат да остане.

Ванеса сложи длан върху ръката на Клейтън и невинно рече:

— Надявам се, че не ми се сърдиш, загдето издадох нашата малка тайна пред една непозната.

— Сигурна съм, че той изобщо не е сърдит, госпожице Стандфийлд — отвърна вместо него Уитни. — Всички ние вършим глупости, когато сме влюбени, нали, ваша светлост?

— Не знам — рязко отвърна Клейтън. — Не съм забелязал.

— В такъв случай или имате много къса памет, или пък предпочитате да помните само онова, което ви изнася. А може би в крайна сметка изобщо не сте се влюбвали.

Той удари чашата в масата и предизвикателно попита:

— Какво означава това?

— Нищо — излъга тя, като го гледаше право в очите. Херцогинята прочисти гърлото си и за пореден път смени темата:

— Кажете, скъпа, много ли променени ви се сториха нещата тук, след като се завърнахте от Франция?

Уитни понечи да отговори с общи фрази, но осъзна, че майката на Клейтън й предоставя дългоочакваната възможност. След като херцогът не й даваше възможност да му обясни чувствата си насаме, тогава щеше да го направи тук, на масата.

— Много променени! — развълнувано отвърна тя. — Щом се върнах у дома, разбрах, че още докато съм била във Франция, баща ми е дал съгласието си да се омъжа за човек, когото изобщо не познавах.

— Колко ужасно! — възкликна херцогинята и я погледна съчувствено.

— Наистина ужасно. Най-вече защото дълбоко в мен е заложен бунтът срещу всичко, което някой се опитва да ми наложи. Мъжът, който щеше да става мой съпруг, беше безцеремонен и се държеше господарски, когато станеше дума за годежа ни, въпреки че във всичко останало беше много мил и внимателен.

— Трудно е за двама души, сключили такъв брак, да свикнат един с друг в началото — съгласи се херцогинята. — А вие как постъпихте, скъпа?

— Тя се сгоди за друг — избухна Клейтън. — За един безгръбначен идиот!

— По-добре от тиранин! — отвърна Уитни. — Но ако трябва да се придържаме към истината, изобщо не съм се сгодявала за Пол.

Отново се възцари мълчание и Стивън беше този, който не издържа този път.

— Мили Боже! Разказвай, не ни дръж в напрежение! — настоя той. — Какво стана после?

Клейтън взе думата:

— Тъй като в Лондон има стотици подходящи за женитба мъже, госпожица Стоун взе решение да провери колко от тях може да подмами да се сгодят за нея.

— Не — прехапа устни Уитни — Била съм сгодена само за един мъж, но той ми беше толкова сърдит, че дори не пожела да ми даде шанс да му обясня, преди да оттегли предложението си.

— Какъв негодник! — възкликна гневно Стивън. — Струва ми се, че този тип е истинско чудовище. Сигурно се чувстваш много по-добре без него.

— Аз… Аз самата съм доста избухлива — призна със заекване тя.

— Значи той е по-добре без теб! — подхвърли Клейтън и хвърли убийствен поглед към брат си. — Стивън, намирам този разговор не само за отегчителен, но и за противоречащ на добрия вкус. Ясен ли съм?

Брат му го погледна с учудване, но кимна и повече не се осмели да повдигне темата.

Щеше да се опита още веднъж да накара Клейтън да излезе от трапезарията заедно с нея, обеща си Уитни. Какво щеше да стане, ако успееше, не й беше много ясно, но искаше да го направи.

— Стивън те попита нещо, Клейтън — прошепна Ванеса.

— Какво? — разсеяно рече той.

— Попитах как се представиха конете ти на последното надбягване.

— Добре.

— Колко добре? — настоя Стивън. — Хванахме се на бас, че три от конете на брат ми и два от моите ще спечелят наградния фонд. Зная, че моите два коня стигнаха сред първите на финала, а научих, че третият кон на Клейтън се е изложил. Това значи, че брат ми е загубил баса и ми дължи триста лири — обясни той на събеседниците си. — Не че го е грижа за парите. Просто мрази да си признае, когато губи. Така и не се научи да приема пораженията.

Клейтън остави вилицата и ножа. Крайно време беше да постави брат си на място. Копнееше за това от часове и сега подходящият момент беше настъпил. Понечи да отвърне, но в този миг Уитни взе думата.

— Много се изненадвам от твърдението ти, Стивън — рече с престорена наивност тя. — Моето мнение е напълно противоположно. Според мен негова светлост приема пораженията, без да окаже дори най-малка съпротива.

Не успя да продължи. Клейтън удари с ръка по масата и чиниите издрънчаха. Целият му гняв се насочи към Уитни. Той скочи от мястото си и процеди през зъби:

— Двамата с госпожица Стоун трябва да поговорим насаме.

Заобиколи масата, хвана стола на Уитни и нареди:

— Ставай!

Тя не помръдна. Клейтън я стисна здраво над лакътя, принуди я да стане и я повлече навън.

Херцогинята с ужас наблюдаваше сцената, а Стивън вдигна чашата си, мълчаливо пожелавайки успех на Уитни.

Когато Клейтън и Уитни се озоваха в коридора, херцогът набързо се разпореди:

— Пригответе каретата на госпожицата. Тя ще си тръгне точно след три минути.

Влязоха в близкия кабинет. Той я избута в средата на стаята и я измери от главата до петите. В погледа му се четеше гняв и отвращение.

— Имаш две минути да ми обясниш причините за твоето неочаквано и нежелано посещение в този дом. Веднага след това ще те настаня в каретата ти и ще поднеса твоите извинения за ненадейното ти заминаване пред останалите.

Уитни дълбоко си пое въздух. Знаеше, че ако разкрие страха си пред него, ще го използва срещу нея.

— Искаш да знае каква е целта на моето посещение тук, така ли? Мислех, че е повече от очевидно.

— Изобщо не е очевидно!

— Дойдох, за да ти обясня защо се държах така с теб по време на сватбеното тържество. Когато те видях в църквата, все още си мислех, че сме сгодени и…

— Вече не сме. С годежа е свършено — прекъсна я нетърпеливо той. — Идеята да се оженя за теб беше безумна. Проклинам деня, в който ми хрумна тази мисъл.

— Така е, защото ти не позволи на отношенията ни да се развият.

— Двете ти минути почти изтекоха.

— Клейтън, моля те! Изслушай ме! — извика обзета от отчаяние тя. — Преди много време ти ми каза, че искаш сама да дойда при теб, че не желаеш да имаш до себе си хладна и безразлична жена.

— И?

Гласът й трепна:

— И ето ме тук. Дойдох по свое желание.

Тялото му се напрегна. Очите му се впиха в нейните за секунда. После Клейтън затвори очи и се облегна на камината.

Опитваше се да се пребори с чувствата си, Уитни ясно си даваше сметка за това. Тя чакаше реакцията му, парализирана от страх.

Измина цяла вечност, преди той отново да отвори очи и да срещне нейните. Сърцето й радостно подскочи. Беше спечелила! Господи, беше спечелила! Онова, което видя в погледа му, не можеше да бъде сбъркано!

Но Клейтън не помръдваше. Чакаше тя да направи първата стъпка. Все още не й вярваше напълно. Уитни пристъпи към него. Спря, за да укроти бесния ритъм на сърцето си, после направи още една крачка.

Зачака с наведена глава, но секундите летяха, а Клейтън не предприемаше нищо. Накрая тя вдигна очи към него и умолително прошепна:

— Сега ще ме прегърнеш ли?

Той посегна, спря се, после я сграбчи в обятията си, а устните му жадно се впиха в нейните. Уитни отвърна на целувката с цялата жар, на която беше способна, и се притисна към треперещото му от възбуда тяло.

— Господи, колко ми липсваше! — простена той и отново я зацелува като обезумял.

Не искаше да спре. Не можеше да спре. Страхуваше се, че ако се отдръпне от нея, тя ще изчезне, а болезненото желание ще отстъпи място на болезнена празнота.

Но когато най-после й даде възможност да си поеме дъх. Уитни остана в ръцете му.

— Искаш ли да се омъжиш за мен? — попита дрезгаво той, взрял се в зелените й очи.

Уитни кимна. Не можеше да произнесе нито звук.

— Защо? Защо искаш да се омъжиш за мен? — настоя той.

Тя знаеше какво очаква Клейтън от нея — пълно отстъпление. Беше готова. Пое дъх и изрече:

— Защото те обичам.

Ръцете му здраво я обгърнаха.

— Бог да ти помага, ако не го мислиш наистина, защото никога вече няма да ти позволя да си отидеш! — предупреди я той.

— Ще бъда много щастлива да ти докажа, че не те лъжа — прошепна тя. Копнееше отчаяно за целувките му.

Вдигна лице нагоре и посрещна парещите му устни. Целуваше го така, както Клейтън я беше целувал по време на всичките им срещи, а тялото й тръпнеше от желание и щастие.

— Защо ме накара да те чакам толкова дълго? — замаяно попита той.

Уитни извърна глава по посока на трапезарията, където беше Ванеса.

— А ти не можа ли да почакаш още малко?

— Малка моя — засмя се топло той. — Ти си единствената жена, която е в състояние да причини подобно нещо на горката Ванеса.

Лицето й стана сериозно. Уитни сведе поглед, за да скрие закачливия блясък в очите си.

— Трябва да ти призная нещо и това ще определи твоя избор.

Клейтън отново се стегна.

— Слушам те.

— Когато казах на майка ти, че не умея да свиря добре на пиано, не я излъгах.

Той се засмя и я притегли към себе си.

— Не можеш ли поне да пееш що-годе прилично?

— Страхувам се, че не.

— В такъв случай ще трябва да овладееш други изкуства, за да ме развличаш! — избухна в смях той.

Уитни плъзна длани по тънката риза, покриваща гърдите му.

— Последния път, когато коментирахме липсата ми на опит в тази сфера, ти заяви, че нямаш желание да си губиш времето с някаква си наивна ученичка. Но аз мисля — ако все пак решиш, че имаш време — че ще останеш изненадан от това колко възприемчива мога да бъда.

Клейтън замълча, после рече:

— Може би ще трябва да започнем обучението с това как трябва да реагираш, когато ти казвам, че те обичам?

Уитни щастливо кимна, но в очите й се появиха сълзи.

— Ако искаш да опиташ отново, ще ти покажа, че вече съм научила този урок.

Клейтън повдигна брадичката й и се вгледа в прекрасните й очи.

— Обичам те — промълви.

Тя нежно помилва лицето му и прошепна:

— Аз също те обичам.

— Това, сладка моя, е наистина голям напредък — с усмивка отбеляза той.

Уитни направи опит да отвърне на усмивката му, но сълзите бликнаха от очите й. Клейтън обгърна с длани лицето й и нежно попита:

— Защо са тези сълзи, скъпа?

— Защото до последния момент не бях сигурна, че ще те чуя да ми казваш тези думи отново — призна тя.

Херцогът силно я притисна към себе си.

— Малка моя, обикнах те от нощта, в която двамата играхме шах за пръв път. Тогава ти заяви, че няма да признаеш никой мъж за свой господар, а после, когато спечелих играта, ме нарече коравосърдечен негодник.

Всъщност беше разбрал, че я обича по време на нейния разказ за непокорното малко момиченце, което имало навика да слага черен пипер в кутията за емфие на учителя си по музика.

Стивън почука на вратата на кабинета и влезе. Усмихна се широко на брат си, който още по-силно притисна Уитни в прегръдката си.

— Извини ме, скъпи братко, но идвам да те уведомя, че отсъствието ти е причина за известни неприятности в съседната стая.

— Приключихте ли с вечерята? — направи недоволна гримаса Клейтън.

— Отдавна — кимна Стивън. — А Ванеса се отнася с нескрита враждебност към опитите ми да я разсейвам с разказите си за правилното отглеждане и тренировка на състезателни коне.

— Стивън, брат ти е изправен пред голяма дилема — намеси се с усмивка Уитни. — Чакай да се сетя как точно го беше казал… А, да. Той има само две ръце, но вече е предложил и двете.

Стивън вдигна многозначително вежди.

— За сметка на това пък моите са свободни. И двете, госпожице Стоун.

— Стивън — меко каза Клейтън, — не прекрачвай границите на братската ми привързаност към теб. И без това днес си позволи повече от допустимото. Тази вечер, когато изпратя Ванеса до дома й, ще освободя едната си ръка.

— Аз също трябва да си вървя — обади се Уитни, неохотно се откъсна от Клейтън и приглади полите на роклята си. — Вече е късно.

— Не, скъпа, няма да допусна кракът ти да стъпи вън от очертанията на тази къща. Ще наредя на един слуга да отиде до Лондон за багажа ти и да уведоми семейство Арчибалд, че ще се прибереш след седмица. Нито ден по-рано.

Уитни ясно си даваше сметка, че той се страхува от нейната непредсказуемост, и тъй като самата тя копнееше да бъде с него, не се възпротиви. Седна на бюрото и написа бележка до Емили. Увери приятелката си, че херцогинята ще бъде в резиденцията на сина си през цялото време, и помоли да й изпратят Клариса. Накрая добави:

Клейтън издърпа нетърпеливо бележката от ръката й и без да се стеснява от присъствието на брат си, прегърна любимата си и страстно я целуна.

— Ще се върна след около два часа. Ще ме чакаш ли? — попита развълнувано.

Уитни кимна, но когато Клейтън понечи да излезе от кабинета, го спря:

— Клейтън, когато Ванеса ме разпитваше за дарбите, които притежавам, забравих да спомена, че наистина имам едно ценно качество. То е толкова…толкова прекрасно, че напълно компенсира липсата на останалите.

— И кое е това прекрасно качество, малка моя? — нежно попита Клейтън.

— Накарах те да ме обикнеш — прошепна задавено. — Не знам как, но наистина те накарах да ме обикнеш.

Тя наблегна на последната дума. Усмивката на Клейтън изчезна. Лицето му стана сериозно и напрегнато. Стивън почувства, че трябва да остави двойката насаме, и тихо излезе от кабинета.

Няколко минути по-късно херцогът се върна в салона, за да отведе Ванеса до дома й. Той погледна с благодарност брат си и му прошепна, кимайки многозначително към вратата на кабинета:

— Стивън, не я изпускай от погледа си!

Докато чакаха завръщането на Клейтън, Уитни попита:

— Какво те накара да ме поканиш на вечеря, след като беше повече от очевидно, че Клейтън е против оставането ми тук? Защо ми помогна? Та аз можех да се окажа просто някоя случайна позната на брат ти, която…

— Аз знаех, че не си просто случайна позната на брат ми — поправи я Стивън. — Името ти е Уитни и имаш зелени очи. Преди няколко седмици по време на една пиянска нощ брат ми ми разказа това онова.

Два часа по-късно, когато Клейтън се върна, брат му подхвърли:

— Предполагам, че не си оставил лорд Стандфийлд в особено добро настроение.

— Лордът се държа разумно — кратко отвърна Клейтън, седна на дивана до Уитни и прехвърли ръка през рамото й. После се обърна към майка си и Стивън и безцеремонно рече: — Предполагам, че вие двамата сте доста изморени от дългото пътуване. Не се съмнявам, че желаете да си починете.

— Изморена съм не само от дългото пътуване — през смях отвърна херцогинята, надигна се от мястото си и пожела на всички лека нощ.

Стивън обаче не последва примера на майка си. Той се облегна назад, скръсти ръце на гърдите си и заяви:

— Аз изобщо не съм изморен, скъпи ми братко. Освен това искам да чуя какви са плановете ви за сватбата. — Избягна острия като кинжал поглед на Клейтън и очаквателно загледа Уитни. — Е, кога ще бъде щастливото събитие?

Клейтън въздъхна примирено и се обърна с усмивка към любимата си:

— Колко време ще ти е необходимо, за да се подготвиш, скъпа?

На Уитни повече й се искаше точно в този момент да бъде в прегръдките му, да усеща устните му върху своите, вместо да обсъжда сватбени планове. Но и тя като Клейтън нямаше друг избор, освен да отвърне на въпроса на Стивън.

— Предполагам, че сватбата ще бъде голяма? — замислено рече.

— Много голяма — потвърди Клейтън.

— Тогава подготовката ще отнеме много време. Трябва да се осигури всичко необходимо, да се подготвят официалните тоалети, да се изпратят поканите… — Тя замълча. — Приблизително колко гости ще имаме?

— Около шестстотин, предполагам — отвърна любимият й

— По-скоро близо хиляда — поправи го през смях Стивън. — Освен ако не искаш да засегнеш смъртно някои от роднините ни.

На лицето на Уитни се изписа ужас и Стивън побърза да я успокои:

— Херцозите от рода Уестморланд винаги се женят в църква, а сватбените тържества обикновено се провеждат в тази къща. Това е стара традиция, с която всички са запознати, затова не е нужно да се притесняваш какво ще си помислят хората, когато сватбата се отпразнува в дома на младоженеца, вместо в твоята къща.

— Винаги се женят в църква и винаги празнуват тук? — повтори Уитни и погледна обвинително годеника си. — Като помисля само как ме заплашваше, че ще ме отвлечеш в Шотландия и там ще ме принудиш да се омъжа за теб!

Клейтън доволно се засмя и погали лицето й.

— Обичаят, мадам, е създаден преди много години. Първия херцог на Клеймор е отвлякъл своята възлюбена от къщата на баща й, намиращ се на няколко дни път от Клеймор. По пътя е имало манастир и тъй като моят предшественик на практика бил опозорил дамата, един от монасите се съгласил да ги венчае въпреки временната съпротива на булката. Сватбата се е състояла в двореца Клеймор, защото разгневените близки на дамата не били в настроение да отпразнуват в дома си събитие, което според тях било по-скоро повод за война, отколкото за радост. — Усмивката му стана по-широка. — Така че, ако те бях отвел в Шотландия и бях оженил за теб там, а после те бях върнал тук, щях точно да спазя древната традиция.

Отговорът я задоволи и Уитни предпочете да се върне а въпроса за подготовката на сватбата.

— Сватбата на Терез Дьовил не беше и наполовина толкова голяма, а на семейството й му отне повече от година.

— Не! — безцеремонно я прекъсна Клейтън.

— В никакъв случай какво ще кажеш за шест месеца? — реши се на компромис Уитни.

— Давам ти шест седмици — заяви той.

— Но ако сватбата наистина ще бъде толкова голяма, ще е трудно да се организира дори за шест месеца!

Клейтън намигна съучастнически на Стивън и въздъхна:

— Добре Нека бъдат осем.

— Осем месеца! — възкликна доволно Уитни. — Едва ли бъде достатъчно, а в същото време звучи така, сякаш е цяла вечност.

— Имах предвид осем седмици — поправи я годеникът й — Нито ден повече. Майка ми ще ти помогне. Ще се постарая да ти осигуря цяла група помощници и смятам, че осем седмици са напълно разумен срок.

Уитни му хвърли убийствен поглед, но сърцето й пееше от щастие. Тя също не искаше да чака.

Клейтън седеше удобно на дивана, прегърнал Уитни и разговаряше с брат си. Постепенно усети, че тялото й се отпуска и натежава. Погледна към нея.

— Заспала е — тихо рече той. Нежно я отмести, надигна се и я взе на ръце. — Денят беше твърде уморителен за теб, скъпа — прошепна, когато Уитни се размърда и се притисна към гърдите му. — Стивън, изчакай ме тук. Искам да ти кажа нещо.

Няколко минути по-късно, след като сложи Уитни в леглото в една от стаите за гости и се увери, че всичко е наред, той се върна в салона и затвори вратите зад себе си. Стивън му подаде чаша бренди.

— Искам да ти задам два въпроса — каза спокойно Клейтън.

Брат му се усмихна.

— Не съм изненадан, ваша светлост.

— Откъде разбра коя е Уитни и какво означава за мен?

— Ти ми каза. Когато преди време се напихме с теб, ти ми разказа всичко за нея. Не пропусна да споменеш и зелените й очи!

Клейтън се наведе напред и започна да върти празната чаша в ръцете си.

— Какво още ти казах през онази нощ?

За момент Стивън се изкуши да излъже от любезност, но се отказа, срещайки напрегнатия поглед на брат си.

— Разказа ми всичко — призна с въздишка той. — Включително и за болката, която си й причинил. Когато тя се появи тук днес, убедена, че си получил бележката й, ми беше достатъчен само един поглед, за да взема решение. След като загубата й ти се отразяваше толкова зле, просто трябваше да направя нещо, за да си я върнеш обратно.

Клейтън кимна. Обяснението му се стори достатъчно ясно и приемливо.

— И още един въпрос — твърдо рече той.

— Каза, че ще ми зададеш само два въпроса, а вече прехвърли лимита си — предупреди го добродушно брат му.

Той не обърна внимание на забележката.

— Бих искал да знам какво мога да направя за теб, за да покажа благодарността си — понижи глас той.

— Парите или живота! — засмя се Стивън, обръщайки разговора на шега.

— Твои са — сериозно рече Клейтън.

Когато си легна, дълго не можа да заспи. Още не можеше да повярва, че Уитни е тук, че след всички ожесточени битки помежду им тя беше дошла, за да завърши онова, което двамата бяха започнали.

Спомни си израза на лицето й, когато разговаряха в библиотеката. Бедната, умираше от ужас, докато очакваше той да отрече, че продължава да я желае. После беше извървяла разстоянието до него с високо вдигната глава, а очите й блестяха от обич и покорство. До края на живота си нямаше да забрави как беше потъпкала гордостта си заради любовта си към него. Това беше по-важно от всичко друго на този свят.

Сутринта щеше да я разпита по-подробно, за да разбере причината за промяната в отношението й към него в промеждутъка между венчавката на Елизабет и тържествения прием. Не, поправи се с крива усмивка той, щеше да я помоли му обясни.