Уитни моя любов

39.

В края на септември отбраното лондонско общество зачака обявяването на годежа между Стивън Уестморланд и дъщерята на херцога на Лансбъри. Джентълмените залагаха двадесет и пет към едно, че това ще стане преди края на годината. През октомври залозите паднаха на двадесет към едно, а херцог Лансбъри и лейди Емили потеглиха за Испания.

През декември благородната част от населението в Лондон се изнесе в провинцията. Тук те прекарваха времето си в почивка, посрещане на гости, лов и игра на карти. Жените с дъщери, стигнали възраст за женене, грижливо подготвяха гардеробите им за пролетния сезон и обсъждаха с приятелките си всички достойни за внимание ергени.

През последните няколко години името на Стивън Уестморланд беше начело в списъка на всички загрижени за добруването на дъщерите си майки, но сега те го смятаха за обвързан и трябваше с нежелание да се сбогуват с мечтите си да го направят свой зет. Когато наближи време лейди Емили да се завърне от Испания, всички имения в Англия бяха обхванати от трескава възбуда.

Според клюките Стивън се беше сгодил за Емили още преди заминаването й. По-осведомените обаче разправяха, че подробностите около годежа щели да бъдат уточнени веднага след като младата дама се върне и че сватбата ще се състои в края на годината.

Вече се питаха дали сватбата ще се проведе в тесен семеен кръг през декември, или ще бъде отложена за пролетта, когато би могла да се превърне във важно светско събитие. Никой обаче не се съмняваше, че сватба ще има — за всички беше очевидно, че Стивън Уестморланд е срещнал жената на своя живот.

Чу се дори, че той е скъсал с всички свои предишни навици и дори се е разделил с любовницата си Хелън Девърней.

Херцогът на Лансбъри беше обявен за най-щастливия баща в цяла Англия не само защото се сдобиваше с такъв зет, но и заради връзките, които щеше да установи с могъщото семейство Уестморланд. За това само можеха да гадаят, разбира се, защото херцогът не обичаше да общува със себеподобните си. Беше прехвърлил всички свои задължения към обществото на двамата си сина и се появяваше само тогава, когато беше абсолютно необходимо.

Херцогът притежаваше огромна къща в Лондон, която беше наследил от предшествениците си. Всеки следващ херцог на Лансбъри беше прибавял към сградата по нещо според собствения си вкус и според актуалния за момента стил.

Според Стивън, който имаше силно развито чувство за красота и разбираше от архитектура, къщата беше чудовищна. Единственото, което одобряваше, беше, че е само на час път от дома на майка му.

Беше решил да прекара последния месец от годината в имението на майка си, тъй като Уитни, Клейтън, лорд и лейди Гилбърт бяха отседнали там за празниците. Освен това Емили току-що се беше върнала от Испания и щеше да му бъде по-лесно да я посещава, отколкото ако останеше в Лондон. Предния ден я беше зърнал за малко, но тя изглеждаше много изморена и той я беше оставил да си почине.

Сега обаче нямаше търпение да я посети и да прекара цялата вечер с нея, както и да уведоми баща й за намеренията си. Бръкна в джоба на сакото си и напипа кутийката, в която беше прекрасният годежен пръстен. Щеше да го постави на нежната ръка на Емили веднага след като проведеше планувания разговор с баща й. Беше сигурен, че херцогът няма да има никакви възражения срещу него, така че не се съмняваше в успеха на начинанието си.

— Добър вечер, милорд — поздрави го почтително икономът на херцога и го въведе в къщата. — Лейди Емили ви очаква във всекидневната в източното крило на къщата.

— Първо бих искал да се срещна с негова светлост — каза Стивън.

— Съжалявам, милорд, но негова светлост излезе и няма да се върне тази вечер.

— Къде е отишъл?

— Спомена, че смята да играе карти с маркиза на Гленгармон.

— Ако се върне, преди да съм си тръгнал, уведомете го, че искам да разговарям с него.

Стивън се обърна и тръгна към източната част на къщата.

По пътя се опита да си представи играта на карти между херцога и маркиза, но се отказа. Двамата мъже бяха на една и съща възраст, но напълно различни по темперамент. Бащата на маркиза беше все още жив, макар че отдавна беше прехвърлил деветдесетте. Синът продължаваше да живее в очакване на херцогската титла, която би трябвало да получи още преди години.

Всички тези мисли се изпариха от главата му в мига, в който зърна своето красиво момиче. Макар да беше на двадесет години и да притежаваше елегантност и грация, които караха околните да я възприемат като общителна и самоуверена, Стивън знаеше, че под тази фасада се крие едно чувствително дете, потискано от баща си и объркано от вниманието, с което го бе обградило обществото още при първото й участие в светско събитие. Беше пламенна, интелигентна и много начетена. Тя предизвикваше, развличаше и вълнуваше Стивън, но в същото време събуждаше у него желание да я закриля.

Емили седеше край камината и разравяше огъня, когато той влезе в стаята. Щом го видя, тя се изправи и с усмивка обясни:

— Опитвах се да натроша въглените. Изглеждаш прекрасно, Стивън.

Той беше уморен от тази игра на котка и мишка. Обичаше Емили и знаеше, че и тя го обича. Разбираше, че двумесечната им раздяла може би я кара да се чувства малко неловко, но нямаше намерение да й позволи да се скрие зад обичайното си хладно държание, което той с такава мъка беше успял да разчупи в дните преди заминаването й за Испания.

— Видът ми не се е променил от снощи — отбеляза той.

— Да, но ти остана тук само няколко минути и аз наистина… нямах възможност да те огледам добре.

Вместо да я вземе в прегръдките си и да я целуне, както Емили очакваше, Стивън се облегна на стената до камината и скръсти ръце на гърдите си.

— Тогава ще ти дам колкото искаш време, за да ме оглеждаш. Между другото — добави, — този път би могла да ме изучиш доста по-отблизо.

Той разтвори ръце и Емили със смях се спусна в прегръдките му. Мина доста време, преди двамата да се откъснат един от друг.

Стивън нямаше търпение да й каже защо е дошъл.

— Зная, че баща ти не е у дома, но казах на иконома да му предаде, че искам да разговарям с него веднага щом се върне.

Усмивката й помръкна, а тялото й се стегна.

— За какво искаш да разговаряте?

— За теб. Време е да докажа на баща ти и на цялото общество, че намеренията ми към теб са напълно почтени.

— Нали клюките не те интересуват? Сам си ми казвал това!

— Интересуват ме, ако могат да ти навредят — нежно каза той и погали лицето й. — А клюки ще има, и то доста неприятни, ако не се сгодим веднага след завръщането ти в Англия.

— Не ме интересува, а и няма значение. Можем да продължим да се срещаме и да излизаме заедно както преди.

— Разбира се, че можем — кимна Стивън и сложи ръце на раменете й. — Емили, с риск да ти се сторя вулгарен, ще те попитам имаш ли някаква представа от любовния акт?

Тя се изчерви и кимна, после се опита да се измъкне от ръцете му, но не успя.

— Тогава сигурно разбираш, че ако продължим да я караме както преди, само ще се измъчваме. Страстта, която изпитваме един към друг, води към леглото. Моето легло. Искам те там, като моя съпруга. Отговори ми, Емили! — Той се втренчи в нея. — Обичаш ли ме?

— Да, но не мога да се омъжа за теб.

— Защо, по дяволите?

— Защото баща ми ме сгоди за Гленгармон!

Стивън отстъпи назад и задъхано изрече:

— Кога?

— В нощта преди да отпътуваме за Испания. — Тя се разтрепери и закърши безпомощно ръце.

— Но това е немислимо, отвратително! Той не може да те насили да се омъжиш за онзи старец! Няма да го позволя!

— Нямаш избор. Нито пък аз. Именията на маркиза граничат с нашите, а баща ми иска да притежава тези земи. Иска ги така, както са ги искали баща му и дядо му, и всички негови предшественици. Може да ги има единствено като пожертва мен. Маркизът ме иска достатъчно силно, за да се съгласи част от имотите му да се прехвърлят на мое име.

— Това е истинска лудост! Баща ти е побъркан, но ти не си, Емили. Той не може да те накара да се омъжиш за онзи стар глупак!

— Мое задължение е да се подчинявам на желанията на семейството си — проплака тя.

— Никой няма правото да разменя дъщеря си за няколко акра земя! Ще заявя това на баща ти!

— Стивън — отчаяно произнесе тя, — ти не можеш да го убедиш, че не е прав, и никога няма да успееш да го склониш да даде ръката ми на теб.

— Не подценявай способността ми да убеждавам.

— Не ми давай напразни надежди, защото не можеш нищо да направиш. — Сълзите рукнаха по страните й. — Нима не разбираш?

— Какво да разбирам?

— Баща ми е херцог. Маркизът също ще стане херцог, след като баща му почине. Това е другата причина, поради която баща ми иска да ме омъжи за Гленгармон. Но дори маркизът да умре утре, татко пак няма да се съгласи да ме даде на теб. Ти нямаш достатъчно титли. — Тя обви ръце около шията му и избухна в горчиви ридания. — Господи! Как ще живея с онзи човек, след като знам, че ти ме искаш?

— Не плачи, скъпа. Ще намеря начин да разреша този проблем, ще видиш — успокои я Стивън.

Емили продължи, сякаш без да го чува:

— За мен ти беше като принца от приказките — красив, галантен, недостижим… Никога не съм допускала, че можеш да се влюбиш в мен…

В този миг на вратата се почука.

— Какво има? — извика Стивън раздразнено.

— Един прислужник от имението на майка ви донесе бележка за вас, милорд. Казва, че е спешно.

Той не можеше да си представи нещо по-спешно от онова, което в момента ставаше в тази стая. Но когато прочете бележката, веднага изтича навън и нареди да приготвят каретата му.

— Трябва да си тръгна веднага — обясни на Емили. — Снаха ми е паднала по стълбите и майка ми мисли, че бебето ще се роди преждевременно.

Емили го изпрати до входната врата.

— В имението на майка си ли отиваш?

— Не, отивам за семейния лекар. Живее на час от тук. — Стивън я взе в прегръдките си и я целуна, без да се притеснява от прислугата. — Имай вяра в мен, в нас — промълви и мракът го погълна.