Уитни моя любов

7.

Четири дни след бала с маски Матю Бенит излезе от кабинета си и се качи в една прекрасна карета, на вратата на която беше гравиран със злато гербът на Уестморланд. Сложи на седалката до себе си кутията с документите, съдържащи подробна информация за госпожица Уитни Алисън Стоун и опъна уморено нозе.

Повече от век представителите на семейството му движеха личните дела на Уестморландови, но тъй като Клейтън Уестморланд се подвизаваше основно в Англия, бащата на Матю беше този, който лично познаваше херцога. Досегашните контакти на Матю с настоящия херцог Клеймор се ограничаваха само с писма и нямаше нищо чудно, че при първата им среща днес му се искаше да се представи в най-блестяща светлина.

Най-после къщата се появи в далечината. Матю любопитно се вгледа в нея. Внушителната постройка беше разположена върху живописен хълм. Беше на два етажа, заобиколена с веранда, от която човек можеше да се наслаждава на прелестната гледка наоколо.

Каретата спря пред главния вход. Матю взе кутията и бавно заизкачва каменните стъпала. Той каза името си на облечения в ливрея иконом и беше въведен в просторна библиотека. Останал за момент сам, той със страхопочитание се огледа. Над камината висеше безценна картина от Рембранд, една цяла стена беше запълнена с превъзходна колекция от гравюри на именития художник. Точно срещу прозорците беше разположено масивно дъбово бюро с изкусна резба. Матю бързо отнесе изработката към края на шестнадесети век и допусна, че най-вероятно изящната мебел е красяла някой кралски палат. Матю мина по мекия персийски килим, настани се в един от кожените столове с високи облегалки и остави кутията на пода до краката си.

Вратата на библиотеката се отвори и той бързо се изправи. Погледът му изпитателно се взря в човека, от когото зависеше бъдещето му. Клейтън Уестморланд беше около тридесетгодишен, висок и поразително красив. Излъчваше сила и увереност. Движенията му бяха решителни — сигурен белег за активен живот, нещо нетипично за младите господа от висшата класа.

Проницателните сиви очи се впиха в лицето на Матю и той нервно преглътна. Херцогът се приближи до бюрото си и седна зад него, после с кимване му посочи близкия стол и спокойно запита:

— Готов ли сте да започваме, господин Бенит?

— Разбира се — отвърна Матю. — Както пожелахте, ваше благородие, направихме нужните проучвания относно произхода и семейството на младата дама. Госпожица Стоун е дъщеря на Сюзън Стоун, починала, когато госпожица Стоун е била на пет години, и на Мартин Албърт Стоун. Родена е на тринадесети юни, хиляда и осемстотната година в семейното имение край село Моршам, разположено на около седем часа път от Лондон.

Стопанството на Стоун е малко, но носи добри доходи. Самият Мартин Стоун води живот по нищо неотличаващ се от живота на останалите представители на земевладелската аристокрация. Преди четири години финансовото му положение е претърпяло драстични промени. Сигурно си спомняте, че по онова време в някои части от Англия бяха пострадали от проливните дъждове. Много стопанства като това на Стоун, които не разполагаха с добре разработена дренажна система, пострадаха зле. Очевидно Стоун е понесъл повече загуби от всеки друг.

Проучванията ни разкриват, че той е направил някои големи, но необмислени инвестиции в рисковани начинания и когато се е провалил, е направил нови, също толкова рисковани — изглежда, воден от надеждата, че по този начин ще си върне загубите. Резултатът се оказва плачевен и затова преди две години Стоун предприема една последна, отчаяна стъпка — ипотекира имението и купува акции от корабна компания със сфера на дейност в колониите. За нещастие въпросната компания фалира. Понастоящем Мартин Стоун е затънал до гуша в дългове. Имението се руши и от цялата прислуга са останали само няколко души.

Матю посегна към кутията и извади оттам купчина листове.

— Ето списък на кредиторите му, макар да подозираме, че броят им далеч не се изчерпва с изброените тук.

Той подаде документите на младия херцог и зачака за отговор.

Клейтън Уестмор се отпусна назад и бързо прегледа документите. Лицето му не издаваше нищо.

— На колко възлизат дълговете му? — попита той, щом обърна и последната страница.

— На около сто хиляди лири.

Очевидно огромната сума не му направи никакво впечатление. Той върна листовете на довереника си и внезапно смени темата:

— Какво успяхте да научите за момичето?

Кой би могъл да знае повече за нея от човека, който възнамеряваше да я направи своя любовница, запита се Матю, докато вадеше друг свитък. Въпреки че херцогът не беше споменал за това, не беше трудно да се разбере какви бяха намеренията на Уестморланд. Той щеше да я превърне в своя метреса, осигурявайки й прилично имение и достатъчно средства за охолно съществуване. Смяташе, че Клейтън иска да разполага със сведения за семейството на госпожица Стоун просто за да прецени какви пречки биха могли да възникнат от страна на близките й.

Матю не допускаше, че изобщо щеше да има някакви пречки. Имайки предвид катастрофалното положение на Мартин Стоун, той едва ли щеше да възрази срещу прехвърлянето на отговорностите по издръжката на дъщеря му на Клейтън Уестморланд. Нима имаше друг избор? Стоун не би се замислил за репутацията на момичето, тъй като неговата беше далеч по-застрашена. Веднага щом кредиторите му откриеха реалното състояние на нещата, щяха да го подгонят, а перспективите не бяха розови — длъжникът щеше да загуби не само положението си в обществото, но и да бъде пратен зад решетките.

Матю се изчерви, когато усети, че мълчаливо се взира в папката, съдържаща информация за момичето, и бързо рече.

— Макар че беше трудно да поразпитаме тук-там, без да будим подозрения, все пак успяхме да стигнем до някои факти, а именно — госпожица Стоун е била доста трудно и своенравно дете. Очевидно е високообразована и начетена. Говори перфектно френски, а познанията й по гръцки са на достатъчно високо ниво, за да служи като преводач на чичо си по време на срещите му с гръцки дипломати. Владее също италиански, немски и латински… — Матю се поколеба. Чувстваше се неловко, че трябва да повтори нещо, което херцогът със сигурност вече знаеше.

— Продължавайте — с усмивка каза Уестморланд, забавлявайки се от смущението му.

— Много от хората, които разпитахме, споменаха, че между младата дама и баща й съществуват доста сериозни търкания. Малцина обаче са онези, които обвиняват него за това. По-голямата част му съчувстват. На четиринадесетгодишна възраст госпожица Стоун очевидно е била обладана от… неестествена страст към един джентълмен на име Пол Севарин. Той е с десет години по-възрастен от нея и както изглежда не е бил по-щастлив от баща й от факта, че е бил обект на вниманието й. Поради тази причина, както и заради това, че самият Стоун е бил безсилен да се справи с възпитанието й, той я изпраща във Франция при леля й и чичо й. Източниците ни сочат, че госпожица Стоун е успяла да си спечели огромна популярност сред френското общество. Разбира се, ако финансовото положение на баща й и някои случки от миналото й се разчуят, доброто мнение за нея ще се промени.

Имала е възможност да получи доста изгодни предложения за женитба, но щом намеренията на обожателите й станат ясни, тя просто ги отблъсква. Онези господа, които все пак са събрали кураж да разговарят с чичо й по този въпрос, са получавали уклончиви отговори. Очевидно лорд Едуард не иска да отнеме правото на родния й баща да има решаващата дума. Поведението й в обществото е добро, макар и доста по-различно от общоприетото. Не греша, нали? — попита сконфузено той, щом херцогът избухна в смях.

— Не, не грешите — отвърна развеселено Клейтън. — Бих казал, че информацията ви е изключително точна. — Представи си образа на Уитни, закачливото пламъче в очите й, докато иронизираше благородническите титли и по-точно — неговата собствена.

— Нещо друго? — попита накрая.

— Само още няколко подробности, ваше благородие. Чичото на младата дама, лорд Едуард Гилбърт е аташе в английското консулство в Париж и се радва на отлична репутация. Госпожица Стоун е в чудесни отношения с лорда и със съпругата му, лейди Ан Гилбърт. Напоследък всички са в очакване Никълъс Дьовил да поиска ръката й — предложение, което лорд Гилбърт без съмнение ще сметне за много приемливо. Семейство Дьовил е едно от най-благородните във Франция, а Никълъс е техният единствен син и наследник.

Матю затвори папката.

— Това е всичко, което успяхме да научим, ваше благородие.

Клейтън стана и с широка крачка се отправи към прозореца, който гледаше към покритите с буйна зеленина хълмове. Скръсти ръце на гърдите си и се облегна на дървената рамка, зареял поглед в чудната гледка навън. Обмисли отново последните подробности от плана си, който съвсем скоро щеше да се превърне в реалност.

Много пъти по време на пребиваванията си във Франция тайно беше наблюдавал Уитни. Чувстваше се силно привлечен към нея и се усмихна, спомняйки си случаите, в които момичето беше поставило на място някои от своите особено напористи ухажори.

Бяха ги представяли един на друг два пъти. Първият беше непосредствено след пристигането й в Париж, но тогава още беше твърде млада, а при следващата им среща беше така заета да се справя с обожателите си, че едва го удостои с поглед и дори не чу името му.

Известно време не се беше появявал в нейното общество. Усещаше, че ще му е нужно време, както и упорито ухажване, за да я спечели. Що се отнасяше до времето, то никога не му стигаше, а не си спомняше да е ухажвал жена през целия си съзнателен живот — или поне не жена, която трудно да се поддава на подчертано внимание и ласкателства. Тези, които познаваше, с охота го преследваха.

И ето че внезапно преди четири седмици в градината на Арманд му се случи нещо неподозирано: почувства, че се опива в присъствието на тази жена и едва успя да се пребори с умопомрачителното си желание да целуне бавно и продължително тези подканящи смеещи се устни, а после да я отнесе в най-тъмното кътче на градината и да я люби до забрава.

Уитни беше въплъщение на съблазънта, с усмивка на ангел и слабо, но изключително женствено тяло на богиня. Притежаваше естествен чар, невероятно чувство за хумор и усет към абсурда.

Не можеше да разбере причините, поради които щеше да пусне плана си в действие. Желаеше я, това само по себе си беше достатъчно. Тя беше пламенна, духовита и неуловима като пеперуда. Никога нямаше да се почувства отегчен от нея, така както с останалите жени — можеше да се закълне в това. Подсказваше му го натрупаният с годините опит с многобройни представителки на нежния пол.

Решението беше взето. Клейтън рязко се извърна и закрачи обратно към бюрото.

— Трябва да подготвите няколко документа. Когато Стоун приеме предложението ми, на негово име ще бъде прехвърлена значителна сума пари.

— Ако приеме — автоматично го поправи Матю.

Уестморланд саркастично се усмихна:

— Ще приеме.

Въпреки нервността, която го беше обзела днес, господин Бенит беше истински професионалист, научен да не проявява емоциите си, особено когато ставаше въпрос за дълбоко личните дела на клиентите му. Въпреки това, щом негово превъзходителство започна да диктува условията, при които Мартин Стоун щеше да получи огромна сума пари, Матю не успя да прикрие учудването си.

Клейтън разсеяно наблюдаваше отдалечаващата се карета, която отвеждаше Матю Бенит в Париж. Нямаше търпение да получи онова, което искаше, а то бе Уитни. Желаеше я, искаше да я има веднага, но проклет да бъдеше, ако започнеше да я ухажва тук, във Франция. Нямаше намерение да се нареди на опашката от обожатели и да се прави на глупак, обсипвайки я с любезни усмивки и поклони. Това не би направил за никоя жена, пък било тя и Уитни Стоун, а и беше прекарал прекалено много време извън Англия. Трябваше да се върне в Лондон, за да контролира отблизо делата си.

Имението на Стоун беше само на седем часа път от столицата и той чудесно можеше да съчетае бизнеса с удоволствието. Поради тази причина настоя господин Стоун да повика дъщеря си обратно в Англия.

Изобщо не се съмняваше, че Мартин Стоун ще приеме предложението му, нито че ще успее да спечели сърцето на дъщеря му.

Притесняваше го единствено враждебността, която момичето изпитваше към баща си. Дори само да предположеше, че между него и младия херцог съществува някакво споразумение, тя щеше да се опълчи срещу него. Не искаше да кръстосва шпага с Уитни, искаше да я люби.

Щеше да е по-разумно, ако не й разкрива кой всъщност е, като имаше предвид мнението й за благородническото съсловие и особено за херцозите. Щеше да го направи едва след като я спечели.

Седмица по-късно Матю Бенит отново посети къщата на Уестморланд. Завари негово благородие на верандата. Беше седнал с гръб към прекрасната гледка и преглеждаше някакви книжа.

— Ще изпиете ли едно бренди с мен, Матю? — покани го Клейтън, без да вдига поглед от книжата.

— Благодаря, ваша милост — отвърна той, развълнуван от приятелското отношение на младия херцог към него.

Напитките бяха донесени незабавно. Без да чака покана, Матю отвори куфарчето си и извади документите.

— Както заповядахте, включих в споразумението и клауза, според която приемате да покривате всички лични разходи на госпожица Стоун. Искате ли да определите някакъв допустим максимум?

— Не — разсеяно промърмори Клейтън. Прегледа документа за няколко минути, после го отмести встрани и се усмихна на Матю:

— Е, какво мислите?

— Питам се какво мисли госпожица Стоун по въпроса?

— Тя няма представа за това, нито знае кой съм.

Матю прикри изненадата си от неочакваното признание с голяма глътка бренди.

— В такъв случай ще ви пожелая успех както с бащата, така и с младата дама.

Херцогът махна с ръка, сякаш изобщо нямаше нужда от подобни пожелания, и се облегна назад.

— Заминавам за Англия идната седмица, за да обсъдя въпроса с Мартин Стоун. Ако приеме, ще се наложи да наема къща близо до неговата. Свържете се с баща си в лондонския му офис и му поръчайте да ми намери нещо подходящо, по възможност на не повече от половин час път от имението на Стоун. Нямам намерение да си губя времето в езда от едното място до другото.

— Подходящо място на не повече от половин час път от имението на Стоун — смаяно повтори Матю.

— Точно така. Постарайте се да пропуснете името Уестморланд при оформянето на договора за наема. Можете да използвате Уестланд например. Ще се опитам да запазя в тайна самоличността си възможно най-дълго. За всички аз ще бъда просто новият съсед Клейтън Уестланд.

— Но не и за госпожица Стоун, предполагам.

— Напротив. Най-вече за госпожица Стоун — засмя се той.