Уитни моя любов

25.

На зазоряване Уитни се унесе в дрямка. Той остана надвесен над нея, гледайки я как спи. Тя никога вече нямаше да легне до него. Знаеше това със сигурност.

Уитни отвори очи и усети леко парене между бедрата си. Обърна се по гръб и сънливо се огледа наоколо.

Намираше се в огромна спалня — десет пъти по-голяма от нейната стая. Мебелите бяха красиви и сигурно струваха цяло състояние. Стената вляво от нея беше покрита с огледала, а отсреща имаше камина от мрамор. Другите две стени бяха облицовани с резбовани дървени плоскости. Уитни отново затвори очи и се унесе. Беше странно все пак, че спеше в стая, която носеше отпечатъци на мъжко присъствие…

Тя стреснато подскочи. Беше в неговото легло! В неговата спалня! Някой отвори вратата и Уитни покри гърдите си със завивката. Една червенокоса прислужница почтително влезе, носейки роклята и корсета й.

— Добро утро, госпожице — поздрави прислужницата и се приближи до леглото.

Уитни с тъга отбеляза, че жената не показа никаква изненада да види гола жена в ложето на господаря си — очевидно това не беше новост за нея.

— Казвам се Мари — представи се прислужницата със силен ирландски акцент и добави: — Да ви помогна ли да се облечете?

Дълбоко засрамена, Уитни пое протегнатата към нея ръка и със залитане се изправи.

— Мили Боже! — възкликна Мари и се вгледа в изцапаните с кръв чаршафи. — Какво ви е сторил?

Уитни едва не се изсмя на този идиотски въпрос.

— Обезчести ме — отвърна тя.

Мари като омагьосана гледаше кървавите петна и нареждаше:

— Той ще заплати жестока цена за това в деня на Страшния съд! Господ няма да му прости греха! Та той е господар, при това достатъчно опитен с жените, за да знае какво прави, а вие сте били девствена!

— Надявам се, че Господ няма да му прости! — кимна в знак на съгласие Уитни и се потопи в горещата вана. — Надявам се, че ще гори в ада! Как ми се иска да бях имала нож, за да изтръгна снощи сърцето от гърдите му!

Мари посегна да насапуниса гърба й, но Уитни взе кесията и упорито започна да търка всяка част от тялото си, която Клейтън беше докосвал. Изведнъж ръката й замръзна във въздуха. Безумна ли беше, та съвсем спокойно си вземаше вана, докато по това време вече трябваше да е облечена и да търси начин за бягство? Тя хвана прислужницата за ръката и умолително я погледна:

— Трябва да си тръгна, преди да се е върнал, Мари! Моля те, помогни ми да избягам. Нямаш представа колко силно ме нарани, какви ужасни неща ми наприказва! Ако не изчезна незабавно, той… той отново ще ми стори същото.

Сините очи на прислужницата със съчувствие се спряха върху момичето.

— Негова светлост няма желание да влиза в тази стая отново — поклати глава Мари. — Нито пък смята да ви задържа. Лично той ми нареди да се погрижа за вас. Каретата вече ви очаква. Когато се облечете, ще ви отведа долу.

Клейтън стоеше скрит зад завесите на една от стаите на втория етаж, за да види за последен път Уитни. Вятърът огъваше дърветата и клоните им сякаш въздишаха и стенеха. Тя излезе — беше пребледняла и разстроена. Когато стигна до последното стъпало, Уитни спря и за миг Клейтън помисли, че тя ще се обърне и ще погледне към него. Той отчаяно опря длани на стъклото. Сякаш усещайки, че Клейтън я наблюдава, Уитни вдигна глава, отметна косата си и с твърда стъпка се отправи към каретата.

Стъклото се пропука под силния натиск и по пръстите на Клейтън изби кръв.

— Сигурно ще получите отравяне на кръвта! — със странно задоволство предсказа Мари, застанала на прага.

— За нещастие това едва ли ще се случи — отвърна господарят й.

Уитни се сви в дъното на каретата, разкъсвана от срам, гняв и мъка. Искаше й се да е мъртва, не, искаше той да е мъртъв! Предишната нощ беше само началото на кошмара. Майкъл Арчибалд най-вероятно щеше да принуди Емили да изпрати приятелката си у дома, нямаше да е съгласен жена, чиято почтеност беше под въпрос, да общува със съпругата му. Дори Уитни да го убедеше, че Клейтън я е принудил да прекара нощта с него, това нямаше да промени фактите — обществото щеше да я заклейми.

По-разумно беше да измисли някакво правдоподобно обяснение за отсъствието си, в противен случай щеше да бъде лишена от компанията на най-добрата си приятелка и да прекара живота си в срам и самота.

След около час историята, която щеше да представи прел Майкъл и Емили, беше готова. Звучеше леко неправдоподобно, но можеше да мине, ако семейство Арчибалд не задаваха въпроси. Поуспокои се, но чувството за самота и уязвимост се изостри. Нямаше нито един човек на този свят, на когото би могла да се довери, да излее мъката си.

Би могла да пише на леля си и да я помоли да дойде в Лондон, но каква полза? Единственото, което лейди Ан би могла да направи, беше да настоява Клейтън незабавно да се ожени за племенницата й. Какво наказание за него, с мрачно задоволство си рече тя. Херцогът щеше да получи онова, към което толкова упорито се беше стремил, а тя щеше да се сдобие със съпруг, когото да мрази до края на дните си. Ако Уитни откажеше да се омъжи за Клейтън, леля й щеше да се обърне към чичо Едуард за съвет. Той най-вероятно щеше да предизвика негодника на дуел, а подобна развръзка на всяка цена трябваше да бъде избегната. Първо, дуелите бяха забранени и второ, Уитни беше сигурна, че убитият щеше да е чичо й.

Имаше и трета алтернатива — чичо й да се обърне към правосъдието, но един процес би означавал публичен скандал.

Щеше да измисли нещо, повтори си упорито тя. Следващия път, когато този дявол се приближеше до нея, щеше да го посрещне подготвена. Да се доближи до нея? По-скоро би го убила, отколкото да му позволи да я докосне.

Слугите в дома на лорд Арчибалд я посрещнаха с укорителни погледи. Уитни вървеше към стаята си с гордо вдигната глава. Когато затвори вратата зад гърба си, тя се облегна на нея. Трепереше и се страхуваше, че всеки момент ще избухне в ридания. Само след миг Клариса влетя в стаята и започна да рови из чекмеджетата. До слуха на Уитни достигаха думи като „безсрамни постъпки“ и „помия, изляна върху семейната чест“.

Тя скри притеснението си зад маската на каменно безразличие, съблече омразната сатенена рокля и я запрати пода. После облече халата си под критичния поглед на Клариса, която подозрително оглеждаше голото тяло на господарката си.

— Бедната ти майка сигурно се е преобърнала в гроба си! — заяви прислужницата и сложи войнствено ръце на кръста.

— Не говори глупости! — сряза я Уитни. — Майка ми почива в мир, защото много добре знае, че не съм направила нищо, от което да се срамувам.

— В такъв случай е много лошо, че слугите в тази къща знаят за това — отвърна камериерката, задъхана от гняв. — Всички говорят зад гърба ти!

Разговорът на Уитни с Емили беше още по-обиден. Приятелката й просто седеше и мълчаливо слушаше съшитата с бели конци история, според която Уитни придружила херцога на някакво друго тържество, а когато нощта напреднала, домакинята, чието име Уитни дори не назова, настояла гостенката й да преспи у тях. Когато свърши, Емили просто кимна с учтиво разбиране, но лицето й изразяваше такава покруса, че вместо това приятелката й би предпочела да понесе най-тежките упреци.

Емили отиде при съпруга си и му предаде историята дума по дума.

— Както виждаш, в цялата тази работа няма нищо скандално — възможно най-убедено изрече тя. — Вярваш на Уитни, нали, Майкъл?

Лорд Арчибалд се облегна назад и хвърли поглед към младата си съпруга.

— Не — кротко рече той, — не й вярвам. — Дръпна Емили към себе си и я настани в скута си. Дълго гледа напрегнатото й от тревога лице, а накрая добави: — Но вярвам на теб. Щом твърдиш, че е невинна, значи е така.

— Обичам те, Майкъл! — простичко каза Емили и въздъхна от облекчение. — Зная, че Уитни никога не би направила нещо нередно. Сигурна съм!

Уитни с притеснение очакваше вечерята, но когато седнаха на масата, лорд Арчибалд и съпругата му се държаха мило и непринудено. Майкъл даже настоя тя да остане у тях до сватбата на Елизабет, която беше насрочена за след месец. Поканата му беше така искрена, а Емили изглеждаше толкова щастлива от възможността приятелката й да им гостува по-дълго от предвиденото, че Уитни с радост склони. Последното нещо, което й се искаше в този момент, беше да се върне у дома и да понася упреците на баща си заради историята с Пол.

Въпреки това, когато си легна, осъзна, че отсега нататък ще бъде сама. Нямаше да се омъжи и да има деца, защото никой почтен мъж не би се съгласил да я вземе за жена. Беше омърсена, използвана от друг. Беше си мечтала за деца, но никога нямаше да вкуси от радостите на майчинството. Горчивата буца отново заседна на гърлото й.

Пък и за какво ли й беше съпруг? Не би могла да обича друг мъж или да понася ласките му. Имаше само двама мъже, с които бе искала да се обвърже: единият беше Пол, който се оказа алчен и слабохарактерен, а другият — Клейтън, който беше постъпил с нея като животно. И докато Пол само я беше разочаровал, херцогът я беше омърсил и беше съсипал живота й. Беше спечелил обичта й и после я беше стъпкал в калта, без дори да се извини!

Сълзите се стичаха по лицето й, а тя ги бършеше и си повтаряше, че Клейтън Уестморланд я кара да плаче за последен път. При следващата им среща тя щеше да бъде олицетворение на спокойствието.

Дните се занизаха, изпълнени с напрежение. Всеки път, когато икономът известяваше, че е пристигнал посетител, Уитни подскачаше от ужас при мисълта, че може да е херцог Клеймор. Не можеше да каже на Емили, че ако Клейтън дойде, тя не иска да се среща с него. Той беше приятел на Майкъл и нямаше нищо по-естествено от това да го посещава в дома му, а освен това Емили би се позаинтересувал за причините, поради които приятелката й не иска да вижда херцога.

Рядко придружаваше Емили при разходките й из града, защото се страхуваше да не срещне Клейтън. Напрежението й растеше и накрая тя имаше чувството, че е на крачка от лудостта.

Все пак успя да спази обещанието, което беше дала пред себе си преди седмица: отбягваше да мисли за ужасната нощ и вече не плачеше.

Куфарите бяха стегнати, а каретата очакваше Клейтън, за да го отведе далеч от огромната къща. За някои хора имението Клеймор беше възхитително място, събрало в себе си цялото величие на древния благороднически род, но за него то беше свързано със спомени, които не му даваха мира, и единственият начин да се отърве от тях беше да избяга.

Херцогът седеше зад бюрото в кабинета си и даваше последни нареждания на личния си секретар.

По-скоро би го убила, отколкото да му позволи да я докосне.

— Правилно ли ви разбирам, ваша светлост? Искате да анулирам брачния договор с госпожица Стоун? — Секретарят не можеше да повярва на ушите си. — И няма да направим никакъв опит да си възвърнем поне част от парите, които похарчихте покрай тази история?

По-скоро би го убила, отколкото да му позволи да я докосне.

— Точно така — кимна Клейтън. — Заминавам за имението на майка си и ще се върна след две седмици. Дотогава документите трябва да са готови за подпис.

— Каретата на негова светлост току-що зави по централната алея — обяви икономът на херцогиня Клеймор.

Тя с усмивка кимна и се приближи до прозореца. Синът й бързо се вървеше към входа на къщата и тя хвърли критичен поглед в огледалото, за да се увери, че изглежда добре. Беше на петдесет и шест години, но фигурата й не беше загубила своята грация. В тъмната й коса проблясваха сребристи нишки, но те само подчертаваха достойнството й и неувяхващата й красота. Сивите очи гледаха тревожно — кратката бележка, с която Клейтън я уведомяваше, че смята да й гостува за две седмици, я беше притеснила. Синът й рядко я посещаваше и обикновено визитите му бяха отчайващо кратки, затова във внезапното му намерение да остане за по-дълго имаше нещо съмнително.

Лейди Алисия Уестморланд приглади косата си и тръгна към фоайето, за да посрещне по-големия си син.

Клейтън буквално влетя в къщата, прегърна майка си и нежно я целуна по гладкото чело.

— По-красива си от всякога! — възкликна той.

Майка му се отдръпна назад и нетърпеливо огледа лицето му. Дълбоките бръчки, врязали се около устата, и тъгата в очите му не убягнаха от погледа й.

— Да не си бил болен, скъпи? Изглеждаш ужасно!

— Благодаря, мамо — сухо отвърна той. — Аз също се радвам да те видя!

— Разбира се, че се радвам! — запротестира тя. — Но щях да съм по-щастлива, ако ти изглеждаше по-добре. — Лейди Алисия махна с ръка и го придърпа към дивана. — Стивън ще може да прекара и двете седмици с нас. Когато разбра, че ще идваш, се зае да организира разни забавления, за да не скучаеш. Даже в момента пътува насам с голяма група приятели. Съмнявам се, че ще ти остане дори минутка спокойствие, и ако си се надявал на това, когато си решил да дойдеш тук, значи ще преживееш огромно разочарование.

— Няма значение — мрачно отвърна той. Приближи се до масичката с питиетата и си наля уиски в една чаша.

— Къде е негодникът, заради когото не съм нищо друго освен един безпаричен най-малък син? — чу се гласът на Стивън откъм коридора.

След миг младият мъж се появи в салона, намигна заговорнически на майка си и топло стисна ръката на брат си.

— Скъпи ми братко, уморих се да поднасям извинения на лондонските красавици заради отсъствието ти, затова реших, че ще е по-добре направо да доведа някои от тях тук

— Чудесно — отвърна с безразличие Клейтън.

Стивън леко присви очи и в този миг приликата между двамата братя беше направо поразителна. Той също беше тъмнокос и висок. Вярно, липсваха му властността и авторитетът, присъщи на по-големия му брат, но за сметка на това беше по-контактен и достъпен и притежаваше много от легендарния уестморландовски чар. Освен това беше много богат въпреки шегите, които от време на време си позволяваше да подхвърля във връзка с по-неизгодното си положение на малкия син в семейството.

— Изглеждаш ужасно, Клей — рече Стивън след кратка пауза, после се обърна с извинителна усмивка към майка си и добави: — Съжалявам, мамо.

— Прав си — кимна тя. — И аз му казах същото.

— Казала си му, че изглежда ужасно? — подразни я Стивън и целуна протегнатата й за поздрав ръка.

— Изглежда е семейна черта хората да се посрещат с неприятни забележки вместо с „добре дошли“ — иронично отбеляза Клейтън. — Здравей, Стивън.

Не след дълго той се извини, че е уморен от дългото пътуване, и излезе от салона.

— Стивън, виж дали можеш да разбереш какво го тревожи — помоли лейди Уестморланд по-малкия си син в мига, в който останаха сами.

Той поклати глава.

— Знаеш, че Клей не понася някой да се меси в личния му живот, мамо. Освен това може да се окаже, че просто е изморен.

Въпреки това той внимателно наблюдаваше брат си. През деня веселата компания яздеше, ходеше на лов или убиваше времето си в близкото градче. Единственото нещо, което доставяше удоволствие на Клейтън, беше ездата. Той пришпорваше жребеца си и политаше напред, търсейки най-опасните препятствия по пътя си с такава ярост, че сърцето на Стивън се свиваше от тревога.

Вечерите бяха запълнени с приятни разговори, игри на вист и билярд и с неизбежните флиртове, които се наблюдаваха винаги когато се съберяха седем дами и седем господа под един покрив.

Клейтън изпълняваше ролята си на домакин перфектно и Стивън развеселен наблюдаваше как брат му се беше превърнал в главна прицелна точка на ухажване от страна на дамите, които често дори прехвърляха рамките на приличието само за да привлекат вниманието му върху себе си. От време на време, когато някоя от девойките се доближеше до него и започваше да му говори нещо, Клейтън любезно се усмихваше, но беше все така потиснат.

Изминаха дванадесет дни. Гостите трябваше да си тръгнат на следващата сутрин. Всички се бяха събрали във всекидневната и Клейтън също присъстваше там по задължение.

— Мисля, че брат ви се отегчава с нас — каза Джанет Кембридж на Стивън.

Думите й достигнаха до Клейтън, каквато всъщност беше и целта на девойката, но противно на очакванията й той не се постара да я увери, че греши в предположението си, нито пък даде вид, че забелязва младата красавица.

Допреди няколко месеца Джанет Кембридж му се струваше забавна и той се радваше на присъствието й, но сега осъзна, че нещо й липсва. Очите й не бяха зелени като индийски нефрит, не го гледаха подигравателно, предизвикателно или закачливо и тялото й не трепереше в прегръдката му от непознати желания. Джанет беше твърде достъпна, както и всички останали жени, които познаваше. Те не му се противопоставяха, не бяха свежи и кипящи от жизненост, не бяха умни и прекрасни. Не бяха…

Не бяха Уитни.

Той отпи от чашата си, за да потисне острата болка от спомена за нея. Какво ли правеше тя в момента? Дали се канеше да се омъжи за Севарин? А може би за Дьовил? Никълъс беше в Лондон и щеше да й помогне да се успокои, да забрави. Дьовил щеше да й подхожда повече, горчиво си рече Клейтън. Севарин беше глупав и слабохарактерен. Дано Уитни избереше французина. Сърцето му щеше да се пръсне от мъка при мисълта, че тя ще стане жена на друг.

„Исках да ти кажа, че ще се омъжа за теб“ — беше промълвила тя, а той се беше подиграл с нея! Беше отнел девствеността й и когато беше приключил с този позорен акт, Уитни беше обвила ръце около шията му и беше заплакала. Мили Боже! Той почти я беше изнасилил, а тя плачеше в ръцете му.

С мъка пропъди спомена за онази нощ. По-добре се чувстваше, когато си мислеше за радостта, която му беше доставяла.

Затвори очи и за хиляден път се прокле, че я беше оставил да си замине от Клеймор. Трябваше да настоява тя да се омъжи за него веднага и ако Уитни окажеше съпротива, трябваше с хладен тон да й заяви, че всъщност няма избор, защото вече не е девствена. С течение на времето все щеше да открие начин да си възвърне любовта й.

Клейтън остави чашата на масата и излезе от стаята. Нищо не можеше да направи, за да се реваншира заради непочтената си постъпка. Нищо.

Двамата братя прекараха последната вечер сами. Бяха решили да се напият и докато обръщаха чаша след чаша, си спомняха случки от детството и от младежките си години.

— Мили Боже! — възкликна Стивън, когато брат му изля последната капка от бутилката бренди в празната си чаша. — Пиеш като… Изпи цялата проклета бутилка! — Взе една гарафа с уиски и я бутна към Клейтън. — Да видим какво ще направиш с уискито!

Той сви рамене, махна запушалката и напълни чашата си догоре.

— Какво, по дяволите, се опитваш да направиш? — извика Стивън.

— Опитвам се да те победя в надпиването — с пиянска гордост заяви той.

— Може и да го направиш — кимна брат му, — но аз винаги съм бил по-добрия в това отношение от двама ни.

— Прав си. Не трябваше да го правя. — Клейтън отново беше завладян от спомена за Уитни. — Но тя стократно ми го върна!

— Коя тя? — успя да попита Стивън, въпреки че мозъкът му беше замъглен от погълнатия алкохол.

— Тя.

— Коя… тя? — настоя Стивън и тръсна глава.

— Зеленооката — прошепна разстроено Клейтън. — Тя ме накара да си платя.

— Да платиш за какво? Какво си направил?

— Поисках ръката й. Дадох на онзи глупак баща й сто хиляди лири. Но Уитни и без това нямаше да ме вземе. Сгоди се за друг. Всички говорят само за това. Не — поправи се той. — Не се сгоди. Но аз помислих, че се е сгодила и… И аз… Аз…

— И ти? — подсказа му Стивън.

— Аз не допусках, че е девствена — простена Клейтън и безсилно отпусна ръце. — Не знаех, докато не я… вкарах в леглото и… Господи! Аз я нараних! Нараних я ужасно! — Закри лицето си с длани, а гласът му премина в дрезгав шепот: — Аз я нараних, а тя обви ръце около шията ми. Стивън, тя искаше да я прегърна! Все още чувам плача й.

Стивън с удивление се втренчи в наведената глава на брат си, опитвайки се да сглоби парчетата от мозайката. Както изглеждаше, самоувереният му и твърд като камък брат си беше загубил ума по някакво зеленооко момиче на име Уитни.

Докато беше в Лондон, беше чул, че Клейтън се е сгодил за някаква млада дама, но такива слухове се носеха постоянно, така че беше свикнал да не им обръща внимание. Този обаче явно беше верен и младата дама вероятно беше въпросната Уитни.

Не можеше да повярва, че брат му е в състояние да нарани физически някоя жена. Защо да го прави? Защото момичето е отказало да се омъжи за него? Защото е ревнувал? Невъзможно! И все пак доказателството беше налице.

Стивън въздъхна. Клейтън винаги беше заобиколен от зашеметяващи жени. Тази Уитни трябва да беше нещо наистина специално, защото брат му я обичаше отчаяно, до полуда. А може би и тя го обичаше, след като беше потърсила утеха у него, негодника, който я беше обезчестил.

На другата сутрин Клейтън си замина. Херцогинята му помаха за довиждане и когато каретата се скри от погледа й, се обърна към по-малкия си син.

— Клейтън изглежда ужасно!

— Той се чувства ужасно! — подчерта Стивън и леко потърка слепоочията си.

— Стивън — твърдо рече майка му, — искам да обсъдя нещо с теб.

Двамата влязоха в салона и тя затвори вратата, за да не ги безпокоят.

— Снощи не можах да заспя, затова слязох долу. Мислех да прекарам малко време с двама ви. Когато доближих библиотеката, разбрах, че сте порядъчно пияни. Тъкмо се канех да влетя вътре с гръм и трясък и да изразя силното си възмущение от факта, че съм отгледала двама пияници, когато… когато…

— Когато чу какво ми казва Клейтън — довърши с усмивка Стивън.

Майка му мрачно кимна.

— Как е могъл да направи подобно нещо?

— Не зная защо е постъпил така. Очевидно е обичал момичето, а освен това е и мъж и…

— Не ме прави на идиотка, Стивън — прекъсна го разгорещено тя. — Аз съм възрастна жена. Била съм омъжена и съм родила двама сина. Знам много добре, че Клейтън е мъж и че като такъв има известни… хм…

— Известни нужди? — отново й подсказа Стивън. — Онова, което се опитвах да кажа, е, че Клей е мъж, когото жените винаги са преследвали, но той никога не е давал и пукната пара за някоя от стотиците си обожателки. Очевидно най-после е намерил жената, която е търсил. Щом е платил сто хиляди лири на баща й, значи семейството е бедно. Въпреки това девойката му е отказала.

— Трябва да е голяма глупачка да отхвърли предложението на брат ти — възкликна лейди Уестморланд. Стивън се усмихна, но поклати глава:

— Не вярвам. Клей никога не се е интересувал от празноглави жени.

— Сигурно си прав — въздъхна майка му и се изправи. — Мисля, че я е обичал.

— И аз — кимна Стивън.