Уитни моя любов

31.

Два дни след като получи бележката на племенницата си, лейди Гилбърт пристигна, готова да се включи в подготовката на сватбата. Почти веднага между нея и херцогинята се зароди симпатия.

Както беше предсказала майката на Клейтън, всички магазини с радост приеха да изпълнят поръчките независимо от краткия срок, въпреки че бяха претоварени с работа. Много често собствениците пристигаха лично, носейки скици и мостри, нетърпеливи да предложат услугите си на бъдещата херцогиня на Клеймор.

Пет дни по-късно Уитни бе уведомена от един прислужник, че негова светлост иска да я види незабавно и я очаква кабинета си. Тя се втурна нетърпеливо към долния етаж, подмина един мъж, който носеше голям плосък сандък, и влезе в кабинета на Клейтън. Затвори вратата зад гърба си и шеговито рече:

— Викали сте ме, ваша светлост.

Клейтън стоеше прав пред бюрото си и я гледаше сериозно.

— Случило ли се е нещо? — попита Уитни след кратко мълчание.

Гласът му прозвуча сериозно и тържествено:

— Не. Ела тук, моля те.

— Какво става, Клейтън? — тревожно го погледна тя и се приближи към него.

Той силно я прегърна и дрезгаво изрече:

— Не е станало нищо лошо. Липсваше ми.

Извърна се и взе една кадифена кутийка от бюрото.

— Мислех да бъде с изумруд, но блясъкът на очите ти ще засенчи красотата на камъка. По тази причина избрах това.

Той отвори кутийката и й показа искрящия диамант, който пречупваше светлината и хвърляше отблясъци по тавана. Уитни занемя от възторг.

— Никога не съм виждала нещо по-…

Клейтън взе ръката й и постави прекрасния пръстен на пръста й. Уитни сведе поглед към камъка. Сега наистина принадлежеше на Клейтън. И целият свят щеше да го разбере. Тя вече не беше Уитни Алисън Стоун, дъщеря на баща си и племенница на лорд и лейди Гилбърт, а годеницата на херцога на Клеймор. За няколко кратки мига идентичността й беше променена. Копнееше да му каже колко красив е пръстенът и колко високо цени жеста му, но единственото, което успя да прошепне, беше:

— Обичам те.

Сълзите потекоха по страните й и тя зарови лице в гърдите на Клейтън.

— Не плача от мъка, а от щастие — промълви.

— Зная, малка моя — прошепна той и я притисна още по силно към себе си.

Накрая Уитни се отдръпна и отново се загледа в пръстена.

— Това е най-невероятното нещо, което съм виждала. С изключение на теб, разбира се.

Клейтън изпита страстно желание. Сведе глава, за да я целуне, но се отказа. Напоследък му ставаше все по-трудно да устоява на страстта.

— Мадам, надявам се, че няма да ви се превърне в навик да плачете всеки път, когато ви подаря някое бижу. Представям си какво ще стане, когато видите скъпоценностите, останали от бабите ми, които по право ще бъдат ваши. Сигурно ще трябва да се запасим с кофи и легени, в които да събираме сълзите ви.

— Този пръстен не е ли бил на някоя от бабите ти?

— Не. Херцогините на Клеймор никога не са се омъжвали с пръстен, носен от друга. Това е традиция. Венчалният ти пръстен обаче ще бъде наследствен.

— Има ли още традиции на рода Уестморланд, за които зная? — попита с усмивка тя.

Самообладанието напусна Клейтън. Той я грабна в прегръдките си и жадно я зацелува.

— Ние с теб можем да поставим началото на една нова традиция — многозначително отбеляза той. — Кажи ми, че ме желаеш.

— Обичам те — отвърна тя и инстинктивно се притисна към него.

Той се засмя и леко се отдръпна назад.

— Зная, че ме обичаш, малка моя. Зная също и че ме искаш.

Тя си спомни, че леля й и една от шивачките я очакват в съседната стая.

— Това ли е всичко, ваша светлост? — попита весело тя и се обърна към вратата.

— Да, засега. Благодаря. — Тонът му прозвуча официално, но когато тя се извърна с гръб към него, леко я плесна по дупето.

Уитни занемя от изненада. Хвърли му убийствен поглед и предупредително рече:

— Ако бях на твое място, нямаше да забравя толкова бързо онова, което се случи след бала на Ръдърфорд.

— За случката в дома на семейство Арчибалд ли намекваш? Когато те изпратих дотам?

Устните й се извиха в усмивка, но тя сериозно отвърна:

— Точно така.

— Да разбирам ли, че ме заплашваш да събориш всичките тези картини от стената? — през смях запита той.

Уитни озадачено погледна към картините, после към Клейтън. Накрая отвърна:

— Мисля, че през онази вечер те ударих през лицето.

— Не улучи.

— Така ли?

— Страхувам се, че да — кимна тържествено Клейтън.

— Колко възбуждащо! — засмя се тя.

— Наистина.

Уитни посегна към бравата. И тогава той отново я плесна. Тя строго го изгледа, но смехът напираше на устните й.

След вечеря цялото семейство се събра във всекидневната. Херцогинята и лейди Ан си говореха, а Стивън развличаше Уитни с интересни случки от детството на Клейтън, докато брат му беше принуден да слуша с неудобство и отегчение.

— Веднъж, когато Клейтън беше на дванадесет години, пропусна да се появи за закуска. Потърсиха го в стаята му, но не го откриха. Баща ни и прислугата преобърнаха всичко, но от Клей нямаше и следа. Късно следобед намериха ризата му на брега на реката — там, където водата беше най-дълбока. Лодката му стоеше закотвена на брега, понеже татко му беше забранил да я ползва…

Уитни се превиваше от смях.

— Защо ти е било забранено да ползваш лодката? — попита годеника си тя.

— Доколкото си спомням, предната вечер се бях появил в неподходящо облекло.

— В неподходящо облекло! — извика Стивън. — Беше закъснял половин час и когато влезе в трапезарията, смърдеше на конска пот, а дрехите ти бяха в ужасно състояние. Лицето ти беше изцапано с барут, защото се беше измъкнал тайно от къщи, за да се упражняваш в стрелба със старите пистолети на баща ни!

Клейтън хвърли убийствен поглед на брат си, но Уитни през смях го подкани:

— Продължавай, Стивън. Какво стана, след като откриха ризата на Клейтън?

— Всички си помислиха, че се е удавил. Мама избухна в плач, а лицето на татко беше бяло като платно. И тогава Клей се появи в далечината, седнал на най-разнебитения сал, който можеш да си представиш. Всички затаихме дъх в очакване салът да се разбие, когато приближи до брега, но това не се случи. Брат ми умело се справяше с него. В едната си ръка държеше въдица, а в другата — уловената риба. Слезе на брега и учудено ни изгледа, сякаш имаше нещо странно в това, че всички се бяхме събрали там и втренчено го гледахме. Мама отново заплака, а татко най-после успя да си възвърне способността да говори. Тъкмо се беше разгорещил да обяснява колко безотговорно е поведението на Клейтън, когато бъдещият ти съпруг съвсем спокойно го прекъсна и заяви, че е неуместно татко да го хока в присъствието на прислугата.

— О, не! — извика Уитни. — А после какво стана?

— Татко ми нареди да отпратя прислугата и после ме удари — каза Клейтън.

Интересният разговор беше прекъснат от иконома, който влезе във всекидневната и тържествено обяви:

— Пристигна лорд Едуард Гилбърт! В този миг се появи и самият лорд Гилбърт и поздрави с поклон всички присъстващи.

— Мили Боже! Едуард! — възкликна лейди Ан и се втренчи невярващо в скъпия си съпруг.

Обзе я ужас при мисълта, че последните й писма са го стигнали някъде по пътя и сега Едуард идва, за да спаси племенницата си от нежеланата женитба с херцога. Трябваше да измисли някакъв начин да му подскаже, че ситуацията се е променила.

През главата на Уитни минаха същите мисли.

— Чичо Едуард! — извика тя и скочи от дивана.

— Радвам се, че всички успяхте да ме разпознаете — отбеляза сухо лордът и погледна последователно към жена си, после към племенницата си, сякаш очакваше по-топло посрещане.

Клейтън незабелязано стана и се отдалечи към камината. Облегна се на мраморната полица и развеселено зачака развоя на действието.

Едуард очакваше някой да го представи на херцогинята и на Стивън, но когато това не се случи, той сви рамене и се обърна към херцога.

— Е, Клеймор, както виждам подготовката за сватбата върви съвсем гладко — рече той.

— Съвсем гладко? — прошепна лейди Ан.

— Съвсем гладко? — повтори Уитни и се сви в ъгъла на дивана.

— Почти гладко — поправи го Клейтън, без да обръща внимание на недоумяващите погледи на околните.

— Добре, добре. Така си и знаех — кимна доволно лорд Гилбърт.

Клейтън го представи на майка си и на брат си и когато формалностите приключиха, Едуард се обърна към жена си:

— Ан? — Направи крачка към нея, но тя отстъпи назад. — След всичките дълга месеци на раздяла съм поразен от пълното безразличие, с което ме посрещаш.

— Едуард! — извика тя, внезапно обзета от гняв.

— Не бих казал, че „Едуард“ е кой знае какъв напредък — отбеляза той.

— Знаел си за годежа от самото начало! — обвинително рече тя и погледът й се премести от съпруга й към Клейтън, който побърза да скрие усмивката си и да направи подходящата за случая физиономия. — Напрежението, на което бях подложена, беше достатъчно, за да изпрати всеки нормален човек в лудница, а през цялото време вие с негова светлост сте били в тесен контакт, нали? Бих ви убила и двамата!

— Да ти донеса ли валериановите капки, скъпа?

— Не, нямам нужда от тях! — тросна се лейди Ан. — Чакам обяснение.

— Обяснение за какво? — не я разбра Едуард.

— За това, че не отговаряше на писмата ми, за това, че не ми каза, че знаеш за годежа, за това, че не ме посъветва как да постъпя…

— Получих само едно писмо от теб, в което се казваше, че Клеймор е отседнал в съседство със Стоун. И не мога да разбера защо е било нужно да ти казвам какво да правиш. Нима не беше повече от очевидно, че от теб се иска само да наблюдаваш двама млади хора, които сякаш са създадени един за друг? Между другото, нямах никаква представа за годежа, докато не получих писмо от Клеймор, когато бях в Испания — това се случи преди месец и половина.

Но лейди Ан не можеше да се успокои така лесно. Тя хвърли извинителен поглед към Клейтън и избухна:

— Те със сигурност не изглеждаха като двама млади, създадени един за друг!

— Разбира се, че са един за друг! Нима можеш да имаш някакви възражения срещу Клеймор? О! Сега разбирам! Била си притеснена от репутацията му! За Бога, мадам, не сте ли чували старата мъдрост, че „вразумилите се развратници обикновено се превръщат в най-примерни съпрузи“?

— Много ви благодаря, лорд Гилбърт! — обади се Клейтън.

Едуард продължи:

— Още на онзи бал с маски, когато ги видях заедно, разбрах, че са идеалната двойка. А когато адвокатите на Уестморланд започнаха да събират сведения за Уитни, усетих, че нещо витае във въздуха. После, когато Мартин я повика обратно в Англия, реших, че е провалил всичко, но получих писмото ти и всичко ми стана ясно.

— О, не! Изобщо не ти е станало ясно! И аз ще ти кажа какво точно се случи — разгорещи се лейди Ан. — От мига, в който Уитни се срещна с негова светлост, тя беше на нож с него. И…

Лорд Едуард се обърна към племенницата си и я измери със строг поглед.

— Значи Уитни е била виновна, така ли? — Очите му се отместиха към Клейтън. — Госпожица Стоун има нужда от съпруг, който здраво да й държи юздите. Ето защо още от самото начало бях изцяло на ваше разположение.

— Благодаря, чичо Едуард! — засегна се Уитни.

— Знаеш, че казвам самата истина, скъпа.

Лорд Гилбърт забеляза, че раменете на Стивън Уестморланд се тресат от беззвучен смях, а херцогинята беше достатъчно възпитана, за да не разкрива емоциите си пред хората.

— Е, май вече не остана някой, когото да не съм засегнал — рече на херцогинята той. — Не е ли странно, като се има предвид, че ме смятат за много способен дипломат?

Тя се усмихна.

— Мен не сте ме засегнали с нищо, лорд Гилбърт. Освен това имам слабост към развратниците. Та нали бях омъжена за един от тях, а после отгледах още двама!