Уитни моя любов

19.

На следващата сутрин Уитни изпрати втора бележка на своя годеник, пълна със сърцераздирателни обяснения за болката, която трябва да изтърпи. Накрая завършваше с милата молба да бъде извинена заради невъзможността да го види и този ден. Това, разбира се, означаваше отново да не излиза от стаята си, но си струваше — така нямаше опасност да се натъкне на Клейтън, ако той случайно решеше да намине, за да се осведоми за състоянието й. Щеше да го надхитри.

— Мислиш ли, че постъпваш разумно, скъпа? — попита лейди Ан, смръщвайки вежди, когато прочете бележката. — Не ми се мисли какво би направил, ако го ядосаш!

— Той нищо не може да направи, лельо — увери я Уитни и подаде бележката на Клариса. — Ти вече писа на чичо Едуард да пристигне тук възможно най-скоро. А когато той дойде, ще ми помогне да намерим изход от тази глупава ситуация. Междувременно ще продължавам с този фарс колкото се може по-дълго, после ще измисля нещо друго. Дано отегча негова светлост и го накарам да се оттегли.

Клариса се върна разтревожена. Херцогът беше прочел известието и беше изгледал прислужницата със странен поглед.

— Моля те, Клариса, бъди по-конкретна! — помоли я Уитни. — Какво точно разбираш под „странен поглед“?

— Ами… Негово височество прочете бележката и ме погледна така, сякаш беше готов всеки момент да се засмее на глас. Но всъщност не се засмя, само отново нареди на един слуга да ме изпрати до изхода.

Уитни прехапа устни, после нехайно сви рамене и се усмихна.

— Ние трите трябва да престанем да се притесняваме за всяка негова дума и жест. В края на краищата, дори и да се досеща, че го лъжа, нищо не може да направи, нали?

Отговорът на този въпрос стана ясен още същия следобед. Една карета спря пред дома на Стоун и от нея слезе джентълмен с черна кожена чанта в ръка. Мъжът спря пред Сюъл и подаде визитната си картичка.

— Аз съм доктор Уитиком — представи се той. — Пристигам от Лондон. Според инструкциите трябва да се срещна с лейди Гилбърт.

Когато Ан го посрещна в салона, лекарят с усмивка обясни:

— Негово превъзходителство херцог Клеймор ме изпраща да прегледам коляното на госпожица Стоун.

Лейди Ан пребледня и лекарят се притесни, че дамата може също да е болна, но тя просто го помоли да почака и хукна нагоре по стълбището с бързина, на която би завидяла дори млада девойка.

— Какво е направил? — Уитни скочи разтревожено от дивана, а книгата, която четеше, падна на пода. — Как е възможно този низък мерзавец…

— По-късно ще имаш достатъчно време за ругатни, стига да оцелеем след предстоящата среща с доктора.

Тя помогна на племенницата си да свали роклята, а Клариса набързо отметна завивката на леглото, за да може господарката й да си легне възможно по-скоро.

— Не можа ли да го излъжеш, че спя или нещо подобно, след което да го отпратиш? — нервно попита Уитни, придърпвайки завивката към брадичката си.

— Доктор Уитиком не е глупак, повярвай ми! Изпратен е тук, за да прегледа коляното ти, и няма да си тръгне, докато не го стори. Клариса, донеси две възглавници и ги сложи под коляното на Уитни. После донеси шишенцето с ароматни соли от моята стая и го сложи на шкафчето до главата на господарката ти. — Лейди Ан тръгна към вратата. — Ще се опитам да задържа лекаря колкото се може по-дълго, но не разчитай на повече от няколко минути.

Клариса се олюля и се опря на облегалката на стола.

— Да не си посмяла да припаднеш точно сега, Клариса! — извика строго лейди Гилбърт.

— Благодаря ви, лейди Гилбърт — отказа любезно доктор Уитиком предложената му за трети път напитка.

Вече беше отговорил на всички въпроси на лейди Ан за времето в Лондон, за това колко удобно е било пътуването му и други незначителни теми. А когато тя се опита да ангажира вниманието му с разговор за предстоящата зима и за снега, който би трябвало да очакват, той рязко заяви:

— Бих искал да видя госпожица Стоун веднага, ако не възразявате.

Не можеше да го задържа повече. Поведе го нагоре по стълбите и почука на вратата на племенницата си. Трябваше да почакат доста, преди прислужницата да отвори. Когато Клариса най-сетне застана на прага, имаше доста измъчен вид. Лекарят, който често бе лекувал разглезени млади госпожици, веднага заключи, че госпожица Стоун не представлява изключение от общото правило. Очевидно капризите й бяха оставили без дъх бедната прислужница.

Когато видя и пациентката, убеждението му се затвърди. Беше красива млада дама, която лежеше в огромното си легло и с досада наблюдаваше натрапника. После погледът й се спря върху кожената чанта с инструменти и на лицето й се изписа ужас.

За да я успокои, доктор Уитиком остави чантата си на пода и ласкаво рече:

— Негова светлост херцог Клеймор е сериозно притеснен за вашето здраве.

Уитни се изчерви, преглътна мъчително и прошепна:

— Той е самото въплъщение на добротата и любезността.

— Точно така — кимна лекарят, питайки се дали наистина е доловил сарказъм в думите й, или просто така му се е сторило. — Доколкото разбрах, госпожице Стоун, наскоро сте пострадали. Дайте да погледна коляното ви.

Посегна да отметне завивката, но Уитни пронизително извика.

— Недейте!

За момент лекарят се обърка, но после разбра причината за притеснението й и се усмихна:

— Скъпа моя — започна той, сякаш обясняваше на някое капризно малко дете. — Вече не сме в средновековието, когато за една жена е било равносилно на смъртен грях да разголва тялото си пред мъж, пък бил той и лекар. Високо ценя вашата скромност, защото — Бог е свидетел — това качество вече се среща съвсем рядко сред младите дами, но се страхувам, че моментът не е подходящ да се притеснявате, и зная, че и леля ви ще се съгласи с мен. Е? — Той отново направи опит да я отвие, но пръстите на пациентката му отчаяно стискаха завивката и с все сила я придърпваха до брадичката й.

Доктор Уитиком започна да губи търпение.

— Аз съм лекар с богат опит и сред пациентите ми има доста жени. Ако това ще ви успокои, ще ви кажа, че дори нейно величество кралицата се обръща към мен, когато се нуждае от лекарска помощ.

— Думите ви изобщо не ме успокояват! — заяви Уитни.

— Слушайте, драга госпожице, негово височество ми нареди да ви прегледам и да ви назнача възможно най-подходящото лечение. И ми поръча да сторя това на всяка цена.

Уитни отчаяно затърси начин да избегне прегледа. Без съмнение демонстрирането на болезнена срамежливост беше единственият начин. Тя притвори очи, после смутено погледна лекаря.

— Зная, че всичко това ви се струва глупаво, доктор Уитиком, но наистина ще умра от срам, ако се наложи да се разголвам пред вас — един непознат, пък бил той и доктор.

— Но, скъпа! Та ние говорим само за коляното ви!

— Въпреки това продължавам да се чувствам ужасно. Вие не ме познавате, но негово височество би трябвало да се съобрази с тази ми слабост. Шокирана съм от пълната липса на проницателност от негова страна по отношение на моята… моята…

— Девическа чувствителност? — подсказа й лекарят, мислейки си за трудностите, с които щеше да се сблъска Клейтън през първата си брачна нощ с тази стеснителна девойка. Добре поне, че негово височество имаше богат опит по отношение на жените.

— Точно така! Знаех си, че ще ме разберете!

Доктор Уитиком с неохота се предаде:

— Много добре, госпожице Стоун. Няма да прегледам коляното ви, но при едно условие: трябва да позволите на някой от местните лекари да стори това.

— Дори веднага! — съгласи се Уитни с лъчезарна усмивка. Лекарят се наведе, затвори чантата си и попита:

— Познавате ли някого, който да е наясно със счупванията и разтеглянето на сухожилия и който да е в състояние да ви помогне?

— Някой, който да е наясно със счупвания и разтеглени сухожилия? Да. Да, разбира се.

— И кой е този човек? — настоя доктор Уитиком. — Как се казва?

— Томас — отвърна невинно младата дама. — Вярвам безрезервно в него. Когато стане въпрос за това, всички от околността тичат при Томас за помощ. Довиждане, доктор Уитиком. Благодаря ви, че дойдохте, и ужасно съжалявам за неудобствата, които трябваше да понесете покрай мен. Клариса, изпрати господин доктора.

— Не бързайте да се сбогувате с мен — прекъсна я лекарят. — Ще изчакам този доктор Томас да ви прегледа, за да чуя мнението му.

— Мили Боже! — възкликна Клариса и се подпря на рамката на леглото.

Доктор Уитиком не обърна внимание на прислужницата. Бръкна в джоба на жилетката си и извади часовника си.

— Каретата на негово височество ме чака, така че ако някой бъде така добър да ми даде координатите на доктор Томас, ще отида при него. След като се уверя в правоспособността му да практикува лекарската професия, ще го доведа тук.

— Защо е нужно да правите това? Нали току-що ви уверих, че е достатъчно квалифициран? Можете да вярвате на думата ми.

— Не, не мога. Дори и да имах желание да го направя, негово височество херцогът никога не би се съгласил с това. Всъщност двамата с него дори обсъждахме варианта да извикаме професор Грундхайм от Германия, който е специалист в тази област. Както и доктор Йохансен от Швеция…

— Не би могъл да стори това! — извика Уитни.

— Всъщност идеята беше моя — призна доктор Уитиком. — Но Клеймор сметна, че ще е по-добре първо да ви прегледам аз. Той… Хм… Изпитваше известни съмнения по отношение на сериозността на вашето нараняване. Лейди Гилбърт — обърна се лекарят към Ан, — ще бъдете ли така любезна да ме насочите към дома на доктор Томас?

Доктор Уитиком тръгна към вратата, но се закова на място, щом чу епитетите, които започна да изрежда пациентката. Между тях имаше и не особено подходящи за устата на млада дама думи.

Лекарят се обърна към Уитни. Срамежливката, която въздишаше и се червеше само допреди минута, се беше преобразила в истинска лъвица. Докторът доволно се усмихна.

— Вижте какво, докторе! — високо рече Уитни. — Не мога да понеса това да продължи. Елате и вижте проклетото ми коляно, докато онзи човек не е докарал всички светила от Европа край леглото ми!

Доктор Уитиком приближи до болната, остави чантата на пода и отметна завивката. Под единия крак на Уитни беше подпъхната възглавница.

— Много странно — подсмихна се той. — Наистина се чудех каква е тази огромна буца, очертаваща се под завивките ви, а се оказва, че е било възглавница!

Уитни смръщи вежди:

— Не виждам нищо странно в това човек да повдигне ударения си крак.

— Напълно съм съгласен с вас, но ако не се лъжа, в бележката, която сте изпратили на негово височество, споменавате, че е пострадало лявото, а не дясното ви коляно. Защо сте сложили възглавницата под десния крак?

Уитни се изчерви, но бързо се окопити:

— О, това ли? Повдигнахме десния крак, за да не се докосва до ударения.

— Реагирате светкавично, скъпа! — засмя се докторът. Уитни отчаяно затвори очи.

— Не виждам никаква подутина. — Пръстите му леко опипаха лявото коляно, после прегледа и дясното. — Тук боли ли ви?

— Доктор Уитиком, вярвате ли, че ме боли някъде?

— Не, страхувам се, че не — усмихна се той. — Но държа да ви кажа, че ви се възхищавам на способността навреме да свалите картите и да се признаете за победена.

Лекарят зави момичето и се облегна назад. Уитни наистина му допадаше. Не й липсваха кураж и изобретателност. Беше измислила план и го беше следвала неотстъпно, влагайки най-доброто от себе си, за да го осъществи. Когато накрая беше разбрала, че губи, беше понесла поражението с достойнство — без сълзи, молби и извинения. Не можеше да не я харесва заради това!

След малко той се изправи и рече:

— Очаквам да обсъдим каква ще е следващата ми стъпка.

Уитни тръсна глава

— Няма какво да се обсъжда. Зная какво сте задължен да направите.

Докторът хитро се усмихна:

— Първо, мисля да предпиша оставане на легло през следващите двадесет й четири часа. Не на вас! — уточни той, забелязвайки радостното изражение на Уитни. — На бедната ви прислужница. — Лекарят се обърна към Клариса, която се подпираше уморено на близката масичка. — Ако не възразявате да получите един напълно безплатен съвет от скъпо платен лекар — стойте надалеч от интригите на тази прекрасна измамница. Нямате достатъчно енергия за това. Между другото, едно от нещата, които издава плановете на господарката ви, е вашето лице.

Когато Клариса излезе, лекарят се обърна към лейди Гилбърт. Тя беше застанала до Уитни, очаквайки с вид на обречена присъдата над племенницата си.

— Вие не сте в по-добро състояние от бедната прислужница, госпожо — усмихна се доктор Уитиком. — Седнете, ако обичате.

— Много съм добре — вяло възрази лейди Ан, но приседна на леглото на Уитни.

— Всъщност сгреших. Наистина сте по-добра. Не издадохте племенницата си нито с дума, нито с жест — отсъди докторът.

После се обърна към Уитни:

— Любопитно ми е да разбера как очаквате да реагира бъдещият ви съпруг, когато научи за измамата ви?

Уитни затвори очи и потръпна. Представи си пламналото от гняв лице на Клейтън и леденостудения пронизващ поглед на сивите му очи.

— Ще побеснее от гняв — прошепна тя. — Но аз бях наясно с риска, който поех.

— В такъв случай нищо няма да се промени, ако признаете измамата, нали?

— Аз да си призная? Мислех, че вие се канехте да му кажете истината.

— Истината, така като аз я виждам, е следната, драга госпожице: нараняване на става е много трудно да бъде диагностирано, да не кажа почти невъзможно. Като изключим липсата на подутина, наистина няма нещо, което да ме убеди, че не сте се ударили и не изпитвате болките, които така красноречиво описвате в бележките си до Уестморланд. Но мен всъщност не ме е грижа какви обяснения смятате да давате отсега нататък — аз съм тук в ролята си на лекар, не на информатор.

Уитни се засмя от облекчение и с благодарност погледна към лекаря.

— Не смея да се надявам, че ще изразите пред негово височество мнението, че трябва да остана на легло още два-три дни — с надежда рече тя.

— Не, нямам подобни намерения — отвърна лекарят.

— Разбирам ви — кимна Уитни. — Просто ми хрумна…

Той взе ръката на момичето в своята и с усмивка каза:

— Скъпа моя, приятел съм на семейство Уестморланд от години. Скоро и вие ще бъдете част от тях, така че се надявам също да ме приемете като ваш приятел. Какво ще кажете?

Уитни нямаше намерение да става част от семейство Уестморланд, но кимна.

— Чудесно. Сега вече мога да си позволя да ви дам един съвет — като отказвате да се срещате с вашия годеник, за да постигнете целите си, каквито и да са те, вие постъпвате не само глупаво, но и рисковано. За мен е повече от очевидно, че негово височество е силно влюбен във вас, затова смятам, че е достатъчно само да му се усмихнете с тази ваша неустоима усмивка и да го помолите, за да имате всичко. Хитруванията няма да доведат до нищо добро, дете мое. Херцогът има богат опит с жените и ви уверявам, че е срещал много по-хитри дами от вас. Единственото, което тези жени са успявали да получат от него, е краткотрайно внимание. А вие, с вашата откритост и честност сте спечелили от херцог Клеймор нещо, което нито една друга дама не е успяла — предложение за брак.

Тя въздъхна. Защо всички се държаха така, сякаш Уитни току-що беше получила кралска корона? Защо очакваха тя да подскача от щастие, че негово височество Клейтън Уестморланд, херцог Клеймор е благоволил да предложи на нея, голямата късметлийка, брак?

Беше обидно! Отвратително!

Все пак успя да кимне и да промълви:

— Зная, че съветът ви е продиктуван от добри чувства, доктор Уитиком. Ще помисля върху това, което ми казахте.

Лекарят се изправи усмихнат.

— Ще помислите, но няма да го последвате, нали? — Уитни не отговори. Той я потупа окуражително по рамото. — Може би вие знаете най-добре как да се оправяте с херцога. Той е обсебен от вас. Честно да си кажа, никога не съм мислил, че ще настъпи денят, в който ще видя лорд Уестморланд изваден от равновесие от нещо или от някого. Но вие, скъпа моя, сте на път да го постигнете. Когато тази сутрин пристигнах от Лондон, го заварих разкъсван между желанието да се засмее или да изпадне в гняв. Ту беше готов да извие прекрасния ви врат заради измамата, ту започваше развеселено да ми разказва забавни истории, свързани с вас. Повярвайте ми, този човек е разкъсван между желанието да ви убие и желанието да ви има.

— И тъй като не е успял сам да реши кое от двете желания е по-силно, е изпратил вас тук, за да ми дадете урок — мрачно отбеляза Уитни.

— Правилно — изкикоти се доктор Уитиком. — Мисля, че точно това беше намерението му. Признавам, че бях много ядосан, когато открих, че пациентката, заради която прекосих половин Англия, е чисто и просто една симулантка, но сега, когато съм тук, смея да заявя, че не бих пропуснал това за нищо на света!

Уитни реши, че е редно най-после да слезе в трапезарията за вечеря. Не биваше да обижда гостите. Дори положи изключителни старания за външния си вид и облече нова рокля. Но нищо не беше в състояние да я откъсне от мрачните й мисли.

Беше държанка, с въздишка си рече тя. Той беше платил за дрехите, бельото, бижутата й.

Баща й преиграваше в старанието си да увери гостите колко щастлив е той от тяхното присъствие и колко го натъжава фактът, че на следващия ден всички си заминават. А може и наистина да съжаляваше. Нали ги беше използвал, за да избегне неизбежната конфронтация с дъщеря си? Само че не знаеше, че Уитни нямаше желание да се разправя с него. Не изпитваше никакви чувства към баща си.

Когато господата приключиха с пурите и напитките си, те се присъединиха към дамите. Уитни забеляза, че братовчед й Кътбърт се насочва към нея, и потръпна от погнуса. Кътбърт беше надут, плешив и отблъскващ. Тя бързо стана от мястото си, извини се на събеседничките си и излезе от салона.

Реши да се отбие в библиотеката и да си избере някоя книга, но не намери нищо, което да привлече вниманието й.

После внезапно й хрумна, че би могла да се скрие в кабинета на баща си и да си нареди пасианс. Влезе в уютната стая, седна в креслото до камината и разбърка картите. Чу, че вратата се отваря.

— Какво има, Сюъл? — попита, без да се обръща. Никой друг освен икономът нямаше обичая да влиза тук.

— Не е Сюъл, братовчедке — разнесе се бодър глас зад гърба й. — Това съм аз, Кътбърт. — Той се присламчи до нея и впи поглед в деколтето й. — Какво правите, братовчедке Уитни?

— Редя пасианс — хладно отвърна тя. — В това занимание може да участва само един човек.

— Никога не съм редил пасианси, но се надявам вие да ме научите.

Уитни прехапа устни и мълчаливо продължи да реди картите. При всяко нейно движение братовчед й се накланяше заедно с нея, но интересът му бе насочен не към пасианса, а към деколтето й.

— Ще престанете ли да ме зяпате! — не издържа по едно време тя и скочи от мястото си.

— Да — отвърна той, неочаквано я хвана за ръцете и я придърпа към себе си. — Ще трябва да престана.

— Кътбърт — гневно изсъска тя, — давам ти точно три секунди, за да си махнеш ръцете от мен, иначе така ще се развикам, че ще събера цялата къща!

Кътбърт неохотно се подчини, но щом я пусна, падна на колене и сложи ръка на сърцето си.

— Скъпа братовчедке — развълнувано започна той, — трябва да ви кажа онова, което ми е на сърцето и в ума…

— Знам какво ти е в ума! — прекъсна го рязко Уитни. — От часове дебнеш да останеш насаме с мен. Ставай.

— Трябва да кажа това, което ме вълнува — повиши глас Кътбърт, а пръстите му се вкопчиха в роклята й. Уитни с досада издърпа полите си, почти убедена, че намерението на братовчед й всъщност е да надникне под тях.

— Възхищавам ви се — продължи възвишено той. — Ценя високо…

Внезапно Кътбърт замлъкна.

— Искрено се надявам, че не прекъсвам някое любовно обяснение — разнесе се плътен глас и Клейтън се приближи към Уитни, без да откъсва очи от коленичилия на пода Кътбърт.

Той се изправи и със заекване обясни:

— Братовчедка ми тъкмо ми показваше как се реди пасианс.

— След като вече сте видели как става, вървете да се упражнявате — властно нареди Клейтън и направи жест към вратата.

Кътбърт сви юмруци, поколеба се, но видът на другия мъж му подсказа, че ще е по-добре да се подчини.

Когато досадникът излезе, Уитни се обърна към Клейтън.

— Благодаря — топло изрече тя. — Аз…

— Би трябвало да ти извия врата! — грубо я прекъсна той.

Девойката със закъснение осъзна, че не беше нормално да стои толкова дълго време права, при положение че коляното й я боли.

— Позволете ми да ви поднеса поздравленията си, мадам — саркастично рече Клейтън. — Само в рамките на дванадесет часа успяхте да спечелите Уитиком на своя страна и да видите Кътбърт в краката си.

Уитни се втренчи в него. Въпреки че гласът му режеше като бръснач, той се усмихваше. А тя се страхуваше, че Клейтън ще побеснее от гняв, когато разкрие измамата.

— Ах, ти, дявол такъв! — прошепна тя.

— Аз също трудно бих те окачествил като ангел! — пошегува се той.

Уитни се вгледа в красивия тъмнокос мъж, застанал пред нея. През целия ден се беше опитвала да се пребори с ужаса от неизбежната среща с него, а се оказваше, че няма нищо страшно. Той не се нахвърли с упреци върху нея, беше предпочел да погледне на случката откъм веселата й страна. Тя прошепна:

— Този ден беше най-ужасният в живота ми!

— Може би защото ти липсвах — иронично подхвърли Клейтън.

— Да си ми липсвал ли? — Уитни звънко се засмя. — С най-голямо удоволствие бих те убила, за да се отърва от теб!

— Тогава духът ми вечно ще те преследва — заплаши я шеговито той.

— Това е единствената причина, поради която все още не съм се опитала да го направя.

Внезапно смехът й премина в ридания.

Клейтън нежно я прегърна и тя се отпусна успокоена в ръцете на човека, виновен за всичките й страдания. Дори когато сълзите й пресъхнаха, не се отдръпна от него, а остана така, заровила лице в силните му гърди.

— По-добре ли си вече? — нежно попита той.

Уитни кимна и избърса очите си с кърпичката, която Клейтън й подаде.

— Не бях плакала откакто навърших дванадесет години, но откакто се върнах от Франция, това се превърна за мен в редовно занимание. — Тя срещна погледа му и с изненада откри болка в него. — Мога ли да те попитам нещо?

— Ще направя всичко за теб — кимна Клейтън.

— Стига да е в твоята власт и в границите на разумното, разбира се — припомни му, усмихвайки се през сълзи тя.

Клейтън кимна.

— Чудя се какво те е накарало да предприемеш тази стъпка? Да отидеш при баща ми, без дори да си ме попитал и без да ме познаваш? — Забеляза, че той стисна зъби, и побърза да обясни: — Само се опитвам да те разбера. На маскарада за малко да се скараме. Аз се подигравах с твоята титла, отблъснах те и въпреки това ти реши да се ожениш за мен. Точно за мен! Защо?

— Ти как мислиш?

— Не зная. Не вярвам да има на света мъж, който да предложи брак на една жена с единствената цел да съсипе живота й, така че трябва да имаш друга причина.

Клейтън леко се усмихна. Думите й го обиждаха, но той усещаше, че Уитни дори не съзнава това. Държеше я в прегръдките си и беше щастлив.

— Не можеш да ме упрекнеш, че съм влюбен в теб. Що се отнася до споразумението, сключено с баща ти, то може и да е старомодно, но в същото време е традиция, която най-благородните семейства в тази страна спазват в продължение на векове.

— В твоето семейство това може да е традиция, но в моето не е — въздъхна тя. — Пък и не мога да повярвам, че в този тип бракове хората изобщо не се интересуват дали двамата партньори поне малко ще се харесват взаимно.

— Можеш ли да отречеш, че от време на време усещаш, че ме харесваш? — настоя нежно Клейтън. — Макар и пряко волята ти.

В тона му нямаше и следа от подигравка или предизвикателство и Уитни беше принудена да му отвърне искрено:

— Да. От време на време.

— Но винаги пряко волята ти? — подразни я той.

Уитни се усмихна.

— Пряко волята ми и пряко разума ми. Обеща ми, че ще ми кажеш защо искаш да се ожениш за мен — смени темата тя.

— Откъде можех да предположа, че още в мига, в който ме видиш тук, ще ме намразиш?

— Клейтън! — извика Уитни и замря. Беше го назовала с малкото му име. Побърза да поправи грешката си. — Ваше височество, херцог…

— Повече ми харесва първото обръщение!

— Ваше височество, милорд — настоя на своето тя, — отговаряте на всичките ми въпроси с въпрос! Защо, за Бога, дойдохте тук и поискахте да се ожените за мен? Само не се опитвайте да ме заблуждавате с разни обяснения от сорта на „Мислех, че те обичам“ и така нататък.

— Няма — засмя се Клейтън. — Както току-що самата ти отбеляза, едва те познавах, когато взех решението си.

Уитни се обърна с гръб към него. Защо я заболя от отговора му?

— Чудесно! — горчиво възкликна тя. — Сега вече всичко е пределно ясно. Срещнал си ме един-два пъти и без да знаеш нищо за мен, без изобщо да те е грижа, — пристигаш в Англия и ме купуваш от алчния ми баща, който не се притеснява да сключи сделка и да ме повика обратно, за да ме предаде в твое владение!

Тя отново се обърна към него, готова за битка, но Клейтън я гледаше спокойно, без да обръща внимание на предизвикателството в думите й.

В отчаянието си Уитни седна в креслото и взе тестето с карти.

— Това е пасианс — обясни тя, връщайки се към прекъснатото занимание. — Сега е на мода във Франция, но за жалост се играе само от един човек.

Клейтън продължаваше да я гледа.

— В сегашния случай обаче се налага намесата и на втори играч — рече той, наведе се над масичката и направи три-четири размествания, които Уитни беше пропуснала покрай неприятния разговор с Кътбърт.

— Много благодаря, но смятам да го довърша сама.

Клейтън тръгна към вратата и за миг тя реши, че той най-после ще си отиде, но херцогът спря на прага, каза нещо на един прислужник и се върна обратно. Сложи пред нея кутийката от розово дърво, която баща й използваше при игра на карти. Вътре бяха дървените чипове, с които мъжете залагаха.

Уитни с удивление разбра, че Клейтън възнамерява да я научи как се ползват тези чипове. Много скандално, но в същото време — ужасно вълнуващо! Нямаше намерение да протестира.

— Разбъркай ги — рече той и й подаде тестето карти.

Ръцете й трепереха от вълнение. Струваше й се, че никога няма да успее да разбърка картите както трябва. Поколеба се и ги подаде на Клейтън. Картите сякаш оживяха под пръстите му.

— Обзалагам се, че си запознат с всички игрални зали в Лондон — промълви тя.

— И то много отблизо — кимна той и отново й подаде тестето. — Цепи!

Уитни се опита да надене на лицето си маската на безразличието и спокойствието, но не успя. И нима беше възможно да остане равнодушна, когато Клейтън беше толкова красив и вълнуващ? Ето, щеше да я научи как да играе като него, и то само за да я разсее от нерадостните мисли и тревоги!

— Надявам се си даваш сметка, че ако някой ме види да правя това, репутацията ми ще бъде напълно съсипана — приведе се към него тя.

Клейтън многозначително я изгледа.

— Една херцогиня може да прави всичко, което си поиска.

— Само че аз не съм — поправи го тя.

— Ще станеш — категорично рече Клейтън.

Уитни отвори уста да възрази, но той кимна към масичката:

— Разцепи картите.

Играха повече от два часа. Уитни притежаваше верен усет и загуби съвсем малка сума. Клейтън беше горд заради нея, а всеки друг джентълмен, дори Ники, щеше да бъде ужасен от факта, че една дама може да притежава талант на комарджия. Нима този мъж харесваше у нея всичко онова, което би отблъснало останалите й обожатели? Докато беше с Пол например, тя непрекъснато се стремеше да се държи като дама, а Клейтън харесваше Уитни да е във вихъра си. Ако Пол разбереше, че е играла комар, щеше да бъде шокиран и отблъснат, а Клейтън не само я учеше как да залага, но се и радваше, когато Уитни го правеше добре.

Внезапно той се наведе към нея, целуна я леко по челото и рече:

— Утре ще те изведа на разходка с каретата, ако времето позволява.

После излезе.

Доктор Уитиком седеше край камината и отпиваше с удоволствие от първокачественото бренди на своя домакин, когато Клейтън се върна.

— Как намирате моята млада пациентка? — попита с възможно най-естествен тон докторът.

Клейтън си сипа едно питие, отпусна се небрежно на близкото кресло и впи безстрастен поглед в лекаря.

— Намерих я така, както най-вероятно сте я намерили и вие при днешното си посещение — здраво стъпила на двата си крака.

— Не изглеждате много доволен от това — отбеляза доктор Уитиком.

— Видях я точно когато един неин братовчед й се обясняваше в любов — с мрачна усмивка обясни Клейтън.

Докторът за малко да се задави с брендито.

— Мога да си представя колко сте се изненадали от това! — възкликна развеселен той.

— Вече нищо, което Уитни прави, не би могло да ме изненада — отвърна херцогът, но тонът му не отговаряше на философското му изказване.

Доктор Уитиком се поколеба и рече:

— Аз много се интересувам от странностите на женския характер и смея да твърдя, че съм натрупал доста знания за женската душа. Може би ще съм в състояние да ви дам съвет? — Приемайки мълчанието на херцога като знак на съгласие, лекарят продължи: — Успях да схвана, че госпожица Стоун иска от вас нещо, което вие отказвате да й дадете. Мога ли да попитам какво е то?

— Онова, което уважаемата госпожица Стоун иска, е развалянето на брачния договор — саркастично отвърна Клейтън.

От гърдите на лекаря се изтръгна нервен смях.

— Мили Боже! Сега си обяснявам защо така внимателно ме слушаше, когато й давах съвети как да ви задържи! — Изпълниха го противоречиви чувства: възхищение пред силния характер на Уитни, която не даваше и пукната пара, че е успяла да привлече вниманието на най-богатия и желан ерген в Англия; изненада от упоритостта и търпението, с които Клейтън се опитваше да спечели сърцето на любимата си; недоумение пред факта, че годежът на десетилетието е държан в дълбока тайна. — Какви са възраженията на младата дама? — полюбопитства той.

Клейтън отпусна глава на облегалката на креслото, затвори очи и въздъхна:

— Че съм пропуснал да я попитам за мнението й по този въпрос.

— Не виждам защо трябва да ви обвинява за това. Но като се има предвид независимият й нрав, защо наистина не сте я попитали, преди да се обърнете с предложение към баща й?

Младият мъж отвори очи:

— Та тя дори не знаеше името ми! Не мислите ли, че щеше да бъде малко странно да повдигам въпроса за женитбата пред нея?

— Тя дори не е знаела името ви?… Не искате да ми кажете, че след като половината жени в Европа се надяват да им обърнете поне малко внимание, вие сте решили да се ожените за девойка, която дори не сте познавали!

— Аз я познавах, но тя мен — не.

— И вие сте приели, че щом веднъж научи името и титлата ви, тя естествено ще приеме! Кой е Пол Севарин? — неочаквано попита докторът.

Клейтън смръщи вежди:

— Защо питате?

— Защото на връщане от дома на госпожица Стоун спрях в селото и се заприказвах с аптекаря. Той е голям бъбривец. Стана дума за пациентката ми и той спомена някои неща, които тогава ми се сториха пълна глупост.

Като например?

— Като това, че въпросният Севарин упорито ухажвал госпожицата и цялата околност очаквала в най-скоро време обявяването на годежа им. Всъщност някои от местните клюкари смятат, че годежът е вече факт, но се държи в тайна, а двамата са невероятно щастливи.

— Да ви кажа честно, не ме интересува! — раздразнено отвърна Клейтън.

— За клюките или за Пол Севарин? — изпитателно го погледна доктор Уитиком. — Или за момичето? — Той не отвърна, затова Хю се наклони напред и попита направо: — Влюбен ли сте или не в тази млада жена?

— Възнамерявам да се оженя за нея — процеди ледено Клейтън. — Какво повече бих могъл да кажа?

Той стана, пожела на госта си лека нощ и излезе от стаята, оставяйки объркания доктор Уитиком. След няколко минути обаче лекарят се засмя.

— Бог да му е на помощ! Та той дори не разбира колко е влюбен в нея! А дори и да разбира, никога няма да си признае.

Клейтън хвърли нервно сакото си на близкия стол и се приближи до прозореца. Как беше възможно хората да вярват на глупавите приказки за евентуален годеж между Уитни и Пол Севарин? Вярно, че Клейтън искаше момичето да им натрие носовете, като им покаже, че мъжът, който дълго време я беше отблъсквал, сега е загубил ума си по нея, но не беше допускал, че нещата могат да стигнат толкова далече. Уитни беше сгодена за него и да бъдеше проклет, ако позволеше на някого да мисли нещо друго! Тя не обичаше Севарин, независимо от това какво си внушаваше, просто упорстваше да го спечели, да го отмъкне от ръцете на вечната си съперница Елизабет Аштън.

Уитни не обичаше и него, но Клейтън не се притесняваше от този факт.

Любовта беше просто абсурдно чувство. Беше изненадан, че Хю Уитиком спомена тази дума пред него. Хората от висшите кръгове не използваха тази дума дори когато ставаше въпрос за съпрузите им. В най-добрия случай говореха за привързаност или нежни чувства.

Да, любовта беше глупава емоция, която нямаше място в неговия живот.

Гневът му отслабна, когато си спомни няколкото часа, карани с Уитни. Тя започваше да се нуждае от него, да търси успокоение в прегръдките му и дори беше признала, е донякъде е привързана към него. Единственото, което стоеше между двамата, беше сянката на Пол Севарин, която напоследък сякаш беше почнала да избледнява. Освен това тя беше обидена от начина, по който онзи глупак баща й беше съобщил новината за годежа й с Клейтън. Заради Мартин Стоун Клейтън беше загубил привилегията да ухажва и спечели сърцето на Уитни. Вярно, че напредваше бавно и мъчително, но затова пък всяка извоювана победа беше изключително сладка.

Все по-трудно му беше да потиска желанието си към нея. Тъкмо когато си кажеше, че тя ще бъде принудена да свикне с него и да го приеме, след като двамата се оженят, Уитни го поглеждаше с огромните си зелени очи и мисълта, че може да я принуди да застане с него пред олтара, започваше да му се струва отблъскваща.

Нито за миг не се съмняваше, че тя ще стане негова жена независимо от желанието й. Но ако Уитни бъдеше накарана насила да го приеме за свой съпруг, то битката помежду им щеше да се прехвърли в леглото.