Уитни моя любов

24.

Клейтън захвърли изпратените от брат му документи на седалката до себе си и облегна глава назад. Връщаше се при Уитни. Ден преди предвиденото. Нямаше търпение да я види.

Копитата на конете зачаткаха по калдъръмените улици и той надникна през прозореца на каретата. Видя, че пътят е задръстен от коли и хора. Имаше произшествие и мнозина се бяха струпали, за да помогнат.

— Макрий! — извика той раздразнено на кочияша. — Когато стигнем до преобърнатата каруца, спри да им помогнеш. Иначе ще трябва да висим на пътя цяла вечност.

— Добре, ваша светлост — извика Макрий от капрата. Клейтън хвърли поглед към часовника си и сви устни.

Подтикван от желанието да види Уитни, беше тръгнал от дома на брат си в шест сутринта и беше поел направо насам, без дори да се отбива в Лондон. Нямаше търпение да пристигне, сякаш от срещата му с Уитни зависеше целият му живот. За стотен път си казваше, че е направил грешка, като й предостави цяла седмица свобода. Трябваше да остане при нея и да я подкрепи морално, вместо да я оставя да действа сама. Кой знае какво беше измислила, водена от амбициите си и вечния си стремеж да му се противопоставя. Каква глупачка беше да вярва, че е влюбена в Севарин. Ако беше така, нямаше да отвръща с такъв плам на ласките му.

Спомни си как го целуваше и се притискаше към него след бала в дома на Ръдърфорд. Желаеше го и ако не беше толкова вироглава и млада, щеше да го е разбрала досега.

А желанието, което той изпитваше към нея, не можеше да се сравни с нищо, преживяно от него до момента. Копнееше да изпълни дните й с радост, а нощите й — със страст, докато тя го обикнеше така както я обичаше той.

Обичаше ли я? Трябваше да признае истината пред себе си. Беше влюбен в Уитни. На тридесет и четири години, след безброй връзки с жени, беше станал жертва на тази девойка, която не се страхуваше да провокира неодобрението му, да се подиграва с титлата му и да се противопоставя на авторитета му. Усмивката й сгряваше сърцето му, а допирът до нея караше кръвта му да кипи от желание. Не можеше да си представи бъдещето без нея.

Сега, когато най-сетне призна очевидното пред себе си, нетърпението му да я види стана още по-силно. Искаше да я вземе в прегръдките си, да чуе обичния й глас и отново да изпита сладостната тръпка на желанието.

Макрий спря каретата точно пред аптеката и слезе, за да помогне на пострадалите. Клейтън също излезе навън. Двама души се опитваха да хванат една овца, избягала от преобърнатата каруца, а насъбралите се зрители коментираха това, което се случваше.

— Комична гледка, нали? — попита аптекарят, присламчвайки се към Клейтън. — Но пропуснахте нещо още по-интересно: цял куп годежи.

— Нима? — безизразно отвърна Клейтън.

— Да — кимна Олдънбъри. — Но едва ли ще успеете да отгатнете имената на бъдещите младоженци — и четиримата са в Лондон в момента. — Той поверително зашепна: — Аз лично мислех, че момичето на Стоун ще предпочете вас, но тя винаги е била луда по Севарин и най-после успя да го хване. Сгодени са. Както и госпожица Елизабет Аштън и господин Редфърн. Колко странно — случват се неща, за които никой не е и подозирал.

Клейтън се извърна към аптекаря и му хвърли убийствен поглед.

— Какво казахте?

— Аз… Аз казах, че госпожица Стоун и госпожица Аштън се сгодиха, докато вас ви нямаше! — запелтечи Олдънбъри.

— Или лъжете, или са ви заблудили.

Аптекарят отстъпи назад и заклати глава:

— Не, не съм се объркал. Когото и да попитате ще ви каже същото. Вчера сутринта двете госпожици тръгнаха за Лондон, за да направят нужните покупки за сватбите си. Научих това от самата госпожа Аштън. Госпожица Стоун е отседнала у госпожа Арчибалд, а госпожица Елизабет — при баба си и дядо си — добави бързо той, за да покаже колко добре е информиран.

Клейтън се извърна и бързо се отправи към каретата си.

— Видяхте ли какъв поглед ми хвърли, когато му казах, че госпожица Аштън ще купува тоалет за сватбата си! — зашепна аптекарят зад гърба на Клейтън, когато той се отдалечи достатъчно, за да не чува. — А аз през цялото време си мислех, че всъщност харесва Уитни Стоун.

— Карай към имението на Стоун — заповяда Клейтън на кочияша и се метна в каретата.

Още преди да спрат пред централния вход, един слуга изтича навън, за да ги посрещне.

— Къде е госпожица Стоун? — процеди през зъби херцогът.

— В Лондон, ваша светлост — отвърна слугата и уплашено отстъпи назад.

Клейтън скочи в движение и извика на Макрий:

— Погрижи се да впрегнат други коне в каретата. След десет минути тръгваме към Лондон. — В гърдите му кипеше неистов гняв, който помиташе цялата нежност и обич към Уитни. Като си помислеше само, че докато той бързаше да се прибере като последен глупак, тя обикаляше из лондонските магазини, за да си избира булчинска рокля! И да я плати с неговите пари!

— Малка негодница! — повтаряше вбесено той.

В мига, в който получеше официалното разрешение за брак, щеше да я отведе пред олтара с цената на всичко. Ако се наложеше, щеше да я влачи за косата дотам.

За Бога! Защо изобщо трябваше да чака за специалното разрешение? Щеше да я отвлече и да я закара в Шотландия още същата вечер и щеше да се ожени за нея там. Когато се върнеха, наказанието й щеше да е срамът от тайната венчавка.

Той се прокле, че е изчаквал с надеждата Уитни да признае любовта си към него. Сега щеше да загуби удоволствието тя да му отдаде охотно тялото си. Нямаше значение какво искаше госпожица Стоун. Отсега нататък нещата щяха да стават така, както кажеше той. Ако Уитни откажеше да се подчини на волята му, щеше да я принуди да го направи.

Влезе в къщата, смени набързо дрехите си и след десет минути отново беше на път. Към полунощ каретата спря пред празнично осветената къща на семейство Арчибалд, където имаше бал.

— Изчакай тук — заповяда на кочияша той. — Веднага се връщам.

Направи усилие да се овладее. Беше измамен от тази малка лъжлива кучка! Щеше да й даде да се разбере!

Застанала на балкона, Уитни с изкуствена усмивка се опитваше да се отърве от един досаден господин, който вървеше цяла нощ по петите й и я последва дори навън, когато беше решила, че се нуждае от глътка свеж въздух. Напрегнато търсеше Клейтън сред множеството, изпълнило балната зала, макар да знаеше, че вече е прекалено късно и той най-вероятно няма да дойде. Може би поканата й не беше стигнала до него или пък беше тръгнал направо за дома, без да се отбива в Лондон. Уитни потръпна. Не биваше да пише на леля си, че нещата са под контрол, преди да получи потвърждение от Клейтън, че бележката й му е била предадена.

Не, личният му секретар беше убеден в плановете на господаря си. Не биваше да се тревожи толкова — херцогът просто беше пренебрегнал молбата й. Сърцето й се сви от болка и обида.

Беше разпуснала косата си, защото Клейтън й беше споменал, че така най-много му харесва. Беше избрала най-хубавата си рокля, за да му достави удоволствие, а той дори не си беше направил труда да й пише, че не приема поканата й.

Сълзите й напираха. Искаше й се да вярва, че болезненото разочарование, което изпитваше, е в резултат на взетото решение да му признае, че с радост ще се омъжи за него в мига, в който той пожелае, но знаеше, че причината беше по-дълбока. Той й липсваше. Копнееше да види усмивката му, да му каже, че в борбата между неговата и нейната воля той е по-силният, а после да се отпусне успокоена в прегръдките му и да се опие от целувките му.

Беше се надявала, че тази вечер двамата ще поставят ново начало.

Клейтън кимна учтиво на няколкото свои познати, които срещна в залата, и задебна като пантера появата на своята жертва. Забеляза, че Дьовил се насочва към терасата с две чаши шампанско в ръце и малко след това зърна Уитни, заобиколена от половин дузина мъже. Ядосано стисна зъби и закрачи към терасата.

В очите му блесна опасна искра, когато установи, че господата се преструваха на музиканти, свирещи на различни инструменти, а неговата „годеница“ размахва въображаема диригентска палка. Ролята напълно й подхождаше, саркастично отбеляза за себе си Клейтън.

Тъкмо щеше да излезе на терасата, когато една ръка докосна лакътя му. Беше Маргарет Меритън.

— Каква приятна изненада да ви срещна тук! — кокетно изрече тя.

Клейтън понечи да се отдръпне, но пръстите на Маргарет здраво се впиха в ръката му. Госпожицата проследи погледа му и ехидно отбеляза:

— Държи се много неприлично, нали?

Той гневно се обърна, за да види коя е жената, която се опитва да го заговори. Яростта така го беше заслепила, че му трябваше доста време, за да я познае. Дори не се опита да прикрие досадата си и скоро обожанието, което се четеше в погледа й, премина в неприкрита обида. Откъм терасата се разнесе смях и той обърна глава.

— Ако сте толкова нетърпелив да я имате, отидете и я вземете — с омраза изрече Маргарет. — Няма защо да се тревожите заради Дьовил или Пол Севарин. Никой от двамата не би се оженил за нея.

— Какво искате да кажете? — изгледа я Клейтън и издърпа ръката си.

— Искам да кажа, че Пол съвсем наскоро откри онова, което господин Дьовил знае от години — че никой от двамата не е пръв! — Тя забеляза как тялото на Клейтън се стегна при този намек, извърна се и като се отдалечаваше, изсъска през рамо: — В случай, че ви интересува, първият мъж, с който е била уважаемата госпожица Стоун, е един от бившите им коняри! Точно поради тази причина я изпратиха така спешно във Франция.

Всичко се завъртя пред очите му. При по-нормални обстоятелства той не би обърнал голямо внимание на думите на Маргарет Меритън. Женската злоба и ревност му бяха добре познати. Но в момента не можеше да разсъждава трезво. Беше убеден, че Уитни му се е подиграла, че го е направила на глупак, че го е излъгала.

Изчака Никълъс Дьовил да се върне в залата и едва тогава излезе на терасата. Застана точно зад гърба на Уитни в мига, в който един пиян неин обожател падна на колене и комично изпелтечи:

— Госпожице Стоун, току-що ми хрумна, че двама талантливи музиканти като вас и мен биха могли… да направят чудесен дует! Мога ли да ви помоля за ръката ви…

Той неочаквано замлъкна и се втренчи зад гърба й.

Заливайки се от смях, тя хвърли поглед през рамо и щом видя Клейтън, на устните й се появи щастлива усмивка.

Очевидно херцогът не споделяше радостта й в този момент. Той гледаше надменно към бедния коленичил Карлайл.

— Станете! — нареди той. — Ако намерението ви е да поискате ръката на госпожица Стоун, за да се ожените за нея, ще трябва да изчакате, докато й порасне трета ръка. Засега тя има само две и никоя от тях не е свободна.

Клейтън сграбчи Уитни и я повлече със себе си. Тя подтичваше, за да не изостава от него, и още преди да се усети, вече беше навън, пред къщата, където чакаше каретата на Клеймор.

— Пусни ме. Боли! — простена тя, спъна се и политна към паважа, но Клейтън я сграбчи за раменете и я натика в каретата.

— Как смееш! За кого се мислиш? — изхлипа тя, обидена и засрамена.

— За кого се мисля ли? — с леден сарказъм повтори той. — За твой господар, разбира се! Според собствените ти думи баща ти те е продал, а аз съм те купил!

Уитни се втренчи в него. Не разбираше защо Клейтън е толкова ядосан. Не беше възможно да е заради шегата на Карлайл. Преди време херцогът беше станал свидетел на едно напълно сериозно предложение за женитба от страна на братовчед й Кътбърт, а беше реагирал на него със смях. Беше очаквала нощта с нетърпение, беше се надявала, че двамата с Клейтън най-сетне ще говорят открито за чувствата си, а вместо това той се отнасяше с нея като със слугиня.

Въпреки това беше щастлива, че не е пренебрегнал молбата й да дойде на бала.

— Господин Карлайл беше леко пийнал и неговото предложение за женитба беше просто на шега — сметна за нужно да поясни тя. — Той…

— Млъквай! — сряза я Клейтън. Тя едва сега забеляза колко силен е гневът му. Никой не я беше гледал с такъв убийствен поглед, дори баща й. А откъде идваше тази омраза? Сърцето й се сви от страх. Тя извърна очи към прозореца и се загледа в отдалечаващите се светлини на града.

— Къде ме водиш? — попита с разтреперан глас. Клейтън не издаде нито звук. — Клейтън? Къде отиваме?

Той спря поглед на красивото й уплашено лице. Идеше му да я удари, задето се беше подиграла с любовта му, задето беше предоставяла тялото си на други мъже, задето го наричаше „Клейтън“ сега, когато той най-сетне я беше разбрал какво представлява. Опита се да не мисли за мъжете, с които е спала, и многозначително извърна глава.

Уитни се опита да се пребори с нарастващата си тревога, като насочи вниманието си към нещо друго. Помъчи се да отгатне накъде пътуват. На север, осъзна съвсем скоро тя. Обзе я паника. Мъчително преглътна и рече:

— Исках да ти кажа, че нямам нищо против да се омъжа за теб. Не е необходимо да ме водиш чак в Шотландия, за да ме имаш. Аз ще…

— Не е необходимо да се женя за теб, така ли? — прекъсна я с горчив смях Клейтън. — Да, и аз така разбрах. Всъщност нямам никакво желание да те отвличам, нито да изтощавам допълнително бедните коне — вече са прекосили половин Англия, докато те преследвах.

Каретата внезапно зави на запад, но Уитни не обърна внимание на тази подробност. Мислеше за последните му думи. Беше прекосил половин Англия, за да я търси? В такъв случай сигурно се беше върнал у дома и там е чул слуха за нейния годеж с Пол. Тя сложи нежно ръка на рамото му и умолително рече:

— Мога да ти обясня за Пол. Аз…

Пръстите му се впиха в китката й.

— Трогнат съм, че ме докосваш с такова желание — процеди през зъби Клейтън. — Защото съвсем скоро ще ти се наложи да го направиш отново. — Грубо отхвърли ръката й от рамото си. — И тъй като каретата не е подходящото място, където можеш да разкриеш страстта си, ще трябва още малко да контролираш желанието си.

— Да контролирам своето… — ахна тя и тревожно го изгледа. — Да не си пиян?

Устните му се извиха в цинична усмивка.

— Не съм пил, така че не е нужно да се тревожиш. Ще мога да се представя добре. — Клейтън умишлено наблегна на последната дума, после добави: — Сега се опитай да поспиш. Очаква те дълга и изтощителна нощ.

За какво говореше Клейтън? Да не се беше побъркал? Беше на ръба на истерията, а той седеше спокойно до нея, даваше й съвети как да контролира страстта си и я уверяваше, че ще се представи отлично! Най-после смисълът на думите му достигна до съзнанието й и очите й се разшириха от страх. Беше разбрала какви са намеренията му!

Отчаяно се взря в тъмнината. Надяваше се да види светлините на някое населено място, където би могла да потърси спасение. След малко забеляза, че наближават някаква постройка — най-вероятно хан. Не знаеше доколко ще се нарани, ако скочи в движение от каретата, но нямаше да се поколебае да го направи.

Уитни прехапа устни и незабелязано посегна към дръжката на вратата. Хвърли последен прощален поглед на Клейтън и сякаш нещо се прекърши в нея. Затвори очи и стисна клепачи, за да попречи на сълзите да потекат, и натисна дръжката в мига, в който каретата се изравни с вратата на хана. Клейтън здраво я сграбчи и я дръпна навътре.

— Имай малко търпение, сладката ми. Една долнопробна кръчма не може да бъде подходящо място за първата ни нощ. Или може би предпочиташ именно хановете за малките си забежки? Така ли е? — яростно изкрещя той. След като не получи отговор, продължи: — Аз лично предпочитам удобствата на собствения си дом пред съмнителната чистота и протърканите чаршафи, които обикновено се предлагат по подобни места.

Подигравките му я накараха да се опомни и да възвърне самоконтрола си.

— Ти си подлец! — извика тя.

— Така е, щом казваш! — съгласи се той. — Това напълно ме устройва, прави ме подходящ за една кучка!

Уитни затвори отчаяно очи и се облегна назад. Клейтън беше разгневен заради Пол и тя трябваше да намери начин да му обясни, да му каже истината.

— Госпожа Севарин е виновна за слуховете — прошепна тя. — Независимо от всичко, което си чул и което си мислиш, искам да те уверя, че веднага след завръщането на Пол у дома аз разговарях с него и му казах, че не мога да стана негова жена. Не можах да попреча на хората да говорят, затова отидох в Лондон…

— Клюката те е последвала и там, скъпа — уведоми я той. — Сега престани да ме отегчаваш с обясненията си.

— Но…

— Не говори, иначе може и да променя намеренията си и вместо да изчакам, докато се озовем в леглото, ще те взема направо тук! — предупреди я той.

След два часа път каретата влезе през вратите на някакво имение. В далечината се очертаваше осветеният силует на огромна къща. Сърцето й биеше лудо. Уитни едва успяваше да си поеме дъх от ужас.

Когато спряха пред централното стълбище, Клейтън слезе и я изтегли навън.

— Няма да вляза вътре! — извика тя и отчаяно се заизвива в ръцете му.

— Мисля, че малко късно си се сетила да се бориш за целомъдрието си — подигравателно подхвърли херцогът и я взе на ръце. Влезе в къщата и заизкачва безкрайното вито стълбище.

— Моля те, моля те, спри тази лудост! — ридаеше Уитни, но Клейтън сякаш не чуваше. Отвори с ритник вратата на някаква спалня и я хвърли върху огромното, покрито с балдахин легло.

После се върна при вратата и за миг в душата на Уитни трепна надежда. Може би щеше да я остави и да си тръгне? Той обаче затвори вратата и пусна резето, после мълчаливо се отправи към разположеното пред камината кресло. Измина доста време, преди Клейтън да проговори отново.

— Ела тук, Уитни — нареди й студено.

Тялото й се стегна. Тя поклати отрицателно глава и се отдръпна в дъното на леглото. Погледът й се спря на прозорците, после на вратата. Дали щеше да успее да се добере до тях, преди Клейтън да я хване?

— Можеш да опиташ, но ти гарантирам, че няма да успееш — отбеляза той, сякаш четеше мислите й.

Уитни изправи рамене, мобилизирайки всичките си сили.

— Що се отнася до Пол… — започна тя.

— Кажи това име само още веднъж и ще си мъртва! — изкрещя Клейтън, после неочаквано смени тона. — Можеш да спиш и с него, стига той да продължавала те иска. Но ще обсъдим това по-късно. Сега, любов моя, ще дойдеш ли сама при мен или ще се наложи да ти помогна? Е? — след кратко изчакване запита той и леко се надигна от мястото си.

Уитни с мъка стана от леглото. Нямаше да му достави удоволствието да му се моли. Вдигна високо глава и направи две крачки, но краката й се разтрепериха и тя спря.

Той се изправи и изкомандва:

— Обърни се!

Преди девойката да успее да реагира, той се озова до нея, извърна я с гръб към себе си и раздра роклята й до кръста. Звукът на скъсан плат сякаш я прониза.

Клейтън отново я обърна с лице към себе си и цинично се усмихна.

— Напомням ти, че тази рокля също е моя собственост.

Седна в креслото и дълго наблюдава как Уитни се опитва да прикрие гърдите си с хлъзгавия сатен.

— Пусни я долу!

След миг роклята беше в краката й.

— А останалото? — арогантно запита той.

Уитни се поколеба. Срамът, който изпитваше, беше неописуем. Накрая свали фустите и остана само по тънкия дантелен корсет. Знаеше, че Клейтън ще я накара да свали и него — той искаше да я види гола, за да бъде унижението й пълно. Наказваше я заради слуховете за годежа й с Пол, отмъщаваше си, плашейки я до смърт. Край, достатъчно беше! Това не можеше да продължава. Отстъпи назад, но той я застигна с два скока и разкъса корсета.

— Отивай в леглото! — грубо й рече.

Уитни с облекчение се пъхна под тънките чаршафи и ги придърпа към брадичката си.

Клейтън бавно започна да се съблича. Тя с ужас гледаше голите му мускулести гърди и рамене, после извърна глава към стената.

Той се навеси над нея, хвана чаршафа и го дръпна надолу

— Не се крий от мен! Искам да видя дали това, за което така скъпо съм платил, наистина си заслужава цената.

Погледът му се плъзна по голото й тяло. Уитни внезапно си спомни за всички интимни моменти, които двамата бяха преживели. Нежността, с която я гледаше, когато го беше целунала край потока; тревогата, с която опипваше главата и тялото й, когато падна от коня по време на надбягването, за да провери дали е сериозно наранена; вечерта, в която я беше учил да играе на карти, и една друга вечер — само преди седмица, когато гордо я представи на приятеля си като своя годеница…

Леля й Ан беше права — Клейтън наистина я обичаше. А тя го беше направила за смях. Любовта го караше да й причинява всичко това и вината беше само нейна. Той искаше да я обладае насила, за да я компрометира, за да не й остави друга възможност, освен да се омъжи за него.

Беше сигурна, че това са мотивите му, но се лъжеше. Докато очите му обхождаха тялото й, той осъзна, че не я желае. Дори предишната жажда за отмъщение беше изчезнала, отстъпвайки място на отвращението. Уитни Стоун, гола в леглото му, с разпръсната върху възглавниците блестяща махагонова коса и гладка като порцелан кожа, беше доказателство за неговата глупост. Да, беше глупак!

Беше похарчил цяло състояние и изгубил десетки часове в наивни мечти, в планове за бъдещето с тази лъжлива уличница, която едва не бе изнасилил. Тази мисъл го накара да потръпне от погнуса и той посегна към нея, за да я изхвърли от леглото си.

Уитни не можеше да прочете мислите му, само забеляза, че погледът му става все по-отдалечен и отчужден, и тялото й затрепери от ужас. Дълго сдържаните й сълзи рукнаха и тя леко опря длан на гърдите на Клейтън.

— Аз… Съжалявам — прошепна задавено. — Ужасно съжалявам. Не можеш ли да ми простиш още веднъж?

— Искаш да ми покажеш колко силно се разкайваш, така ли, Уитни?

Тя се поколеба, но кимна.

— В такъв случай единият от нас е облечен повече, отколкото е необходимо.

Клейтън се надигна и започна да разкопчава панталона си. Уитни отново затвори очи.

Леглото проскърца и той се отпусна до нея. Облегна се на лакът и дланта му се плъзна по голото й рамо, после се спря върху едната й гърда.

— Покажи ми колко съжаляваш! — подкани я той и пръстите му започнаха да си играят с розовото зърно на гърдата.

Тя не се възпротиви. Когато пръстите му докоснаха гръдта й, през тялото й премина сладостна тръпка. Щеше да му покаже колко съжалява, щеше да му позволи да я обладае.

Устните му докоснаха нейните и тя му отвърна с цялата нежност и обич, които изгаряха сърцето й.

— Много си сладка, малката ми — промърмори той и ръцете му започнаха да изследват тялото й. — Но се обзалагам, че си чувала тези думи и преди.

Устните му описаха гореща дъга по шията й и се спуснаха към гърдите. Езикът му остави влажна следа по зърната и продължи надолу към корема й. Тялото й сякаш пламна, когато ръката му се спря между бедрата й. От устните й се откъсна стон. После паниката внезапно се върна. Нещо не беше както трябва. Клейтън не я целуваше и докосваше както преди!

Пръстите му проникнаха в нея и тя отново простена.

— Харесва ти, нали? — прошепна той и спря. — Не искам да изпиташ голямо удоволствие от това, любов моя — заяви и покри тялото й със своето, разтваряйки бедрата й с коляно. Подхвана бедрата й и леко ги повдигна. Уитни отвори очи и видя лицето му надвесено над нейното. Горчивината, която бе изписана на него, я порази, но в следващия миг Клейтън с груб тласък проникна в нея и болката замъгли съзнанието й. Уитни извика, изви гръб и скри лице в дланите си. Клейтън изруга и се отдръпна, а тя затрепери, очаквайки болката да се повтори…

Но Клейтън сякаш беше замръзнал на мястото си. Уитни откри лице и го видя: седеше до нея, отметнал глава назад със затворени очи. Цялото му същество излъчваше огромно страдание. Тя се разтресе от ридания. Искаше той да я прегърне, да я утеши и противно на всякаква логика търсеше успокоението в своя мъчител. Ръцете й обвиха шията му и тя го притегли към себе си.

Клейтън простена и я стисна в прегръдките си. Тя притисна обляното си в сълзи лице към гърдите му и плака, докато остана без сили. Той лежеше до нея и галеше разрошените й коси.

— Аз… Аз казах на Пол, че няма да се омъжа за него — проплака Уитни. — Аз… нямам вина за слуховете.

— Слуховете нямат нищо общо с това, което се случи, малка моя — прошепна унило Клейтън. — Никога не бих ти причинил подобно нещо заради някакви си клюки.

— Тогава защо го направи? — задавено попита тя. Той дълбоко пое дъх:

— Помислих, че си спала с него. И с други.

Уитни се надигна на лакът и гневно го изгледа.

— Така значи! — изсъска тя и се изтръгна от ръцете му. Увереността, че Клейтън я обича, я напусна. Беше я обезчестил. Наранената му гордост беше потърсила отплата и той беше прибягнал до секса, за да й отмъсти за престъпление, което не беше извършила А тя дори не се беше съпротивлявала. Сама се беше опозорила. Клейтън не беше отнел девствеността й, тя сама му я предложи. Уитни се покри с чаршафа и се обърна към стената. Срамът й изгаряше.

Клейтън почувства, че току-що е прибавил и обида към болката, която й беше причинил. Той нежно докосна Уитни и се опита да я обърне към себе си.

— Ще ти обясня, ако ми позволиш… — умолително промълви.

Тя гневно отблъсна ръката му.

— Само опитай! Защото ако още веднъж се доближиш до мен или до някого от семейството ми, ще те убия! Кълна се, че ще го направя!

Тялото й отново се затресе от беззвучни ридания.

Негова светлост Клейтън Робърт Уестморланд, херцог Клеймор, наследник на древна благородническа титла и собственик на огромни богатства, лежеше до единствената жена, която някога беше обичал, безсилен да я успокои или да я спечели отново.

Как можа да постъпи така с нея! Всичко, което искаше, беше да я закриля и да се грижи за нея, а вместо това хладнокръвно беше отнел девствеността й. Постъпвайки така, беше изгубил надеждата да спечели обичта на това твърдоглаво красиво момиче, което в момента го ненавиждаше повече от всичко на този свят.

Спомни си думите, които й беше наприказвал в каретата и в спалнята. При всеки спомен остра болка пронизваше тялото му.