Уитни моя любов

14.

Уитни приглади косата си, хвърли последен критичен поглед в огледалото и пристегна кадифената панделка, придържаща тъмната й коса. Беше облечена в тревисто-зелена рокля с къдрички покрай деколтето и китките, която много подхождаше на очите й.

Безсънната нощ беше оставила отпечатък върху лицето й. Под очите й се виждаха тъмни кръгове, но все пак изглеждаше добре. Уитни се отдалечи от огледалото. Беше време да обмисли стратегията си. Трябваше да направи така, че мъжът, в когото беше влюбена до полуда, най-после да се престраши да й направи предложение за женитба.

Заслиза по стълбите, повтаряйки си наум всичко, което трябваше да стори. Пол вече я чакаше във всекидневната. Щеше да остави у него впечатлението, че се кани да се върне в Париж с леля си, когато лорд Едуард пристигне за съпругата си. Ако и това не помогнеше, нищо друго не би могло да подейства.

На прага на всекидневната се спря. Пол изглеждаше толкова красив, че се изкуши да зареже преструвките и сама да направи това, което очакваше от него.

Тръсна глава и решително прекрачи прага.

— Какъв чудесен ден, нали? Ще се поразходим ли в градината?

Щом се озоваха навън. Пол я взе в прегръдките си и я целуна.

— Опитвам се да се реванширам заради всичките онези години, през които съм те пренебрегвал — рече шеговито той.

Точно от такова начало имаше нужда Уитни. Тя отстъпи назад и лъчезарно се усмихна:

— В такъв случай трябва да побързаш. Годините, заради които трябва да се реваншираш, са прекалено много, а времето, през което трябва да го направиш, е малко. Само няколко седмици.

— Какво искаш да кажеш? — изгледа я подозрително Пол.

— След две-три седмици се връщам в Париж с леля и чичо — обясни нехайно тя, обзета от облекчение при вида на дълбоката бръчка, прорязала челото му.

— Отиваш отново във Франция? Мислех, че си се върнала, за да останеш у дома.

— Там също имам дом, Пол. И в някои отношения го чувствам повече като свой дом от този тук.

Той изглеждаше толкова разстроен, че Уитни изпита вина. И все пак — той можеше да направи нещо, с което да я задържи. Дългоочакваното предложение. Пол беше наясно с това.

— Но баща ти е тук — опита се да спори младият мъж. — Аз съм тук. Това означава ли нещо за теб?

— Разбира се, че означава — прошепна Уитни и погледна встрани, за да прикрие чувствата, които я обзеха. Нима Пол не можеше просто да каже: „Омъжи се за мен“?

Обърна му гръб и се престори, че се любува на прекрасния розов храст до нея.

— Не можеш просто така да заминеш — отчаяно каза Пол. — Мисля, че съм влюбен в теб.

Сърцето й лудо затуптя. Искаше й се да се втурне към него, да се отпусне в прегръдките му, но беше още рано за това. Тя се обърна и го погледна усмихнато:

— Надявам се, че когато си сигурен в чувствата си, ще ми пишеш.

— О, не! — засмя се Пол, хвана я за ръката и я притегли към себе си. — Кажете ми, госпожице Стоун, обичате ли ме или не?

— Мисля, че да — колебливо изрече Уитни.

Той разочаровано пусна ръката й и хладно изрече:

— Трябва да си вървя. Имам работа.

Обзе я отчаяние. Имаше чувството, че Пол е прозрял хитростта й, че е усетил опита й да го притисне и да го манипулира.

Поеха към каретата му и когато спряха пред нея, той целуна любезно ръката й. Пристъпи към вратичката на каретата, но се спря и обидено попита:

— Колко още съперници освен Уестланд имам?

— А ти колко искаш да бъдат? — отвърна тя.

Пол присви очи, понечи да каже нещо, но се отказа.

Усмивката на Уитни угасна. Беше го принудила да й разкрие намеренията си и го беше постигнала. Резултатът беше налице. Пол желаеше приятен, необвързващ флирт с нея, но нищо повече. Не я искаше, когато тя замина за Франция, не я искаше и сега.

Тя трескаво започна да се моли наум, а краката й едва я държаха.

— Госпожице Стоун — наруши внезапно напрегнатото мълчание Пол, — току-що ми хрумна, че имам само две възможности: или да избягвам всякакви бъдещи контакти, което ще сложи край на мъките ми, или да се оженя за вас, за да ги продължа.

Тя впи поглед в искрящите му сини очи и разбра, че той вече е направил избора си. Облекчението й беше толкова голямо, че бе готова да заплаче.

— Знаеш, че никога няма да си простиш, ако предпочетеш да постъпиш като негодник — промълви тя.

Пол избухна в смях и разтвори ръце. Уитни се спусна към него и сдържаните до този миг сълзи рукнаха. Тя опря страна до силните му гърди и чу ускорения ритъм на сърцето му.

Пол я обичаше! Искаше да се ожени за нея. Това беше истинско доказателство, че престоят й във Франция я беше променил. Вече не беше просто млада дама, която се облича по последна мода и е овладяла светските маниери. Имаше цена. Съседите вече нямаше да коментират факта, че беше хлътнала до уши по Пол Севарин. Сега щяха да се усмихват и да твърдят, че господин Севарин винаги я е харесвал, но просто я е изчаквал да порасне. Щеше да живее сред хората, на които откакто се помнеше, искаше да прави добро впечатление. Беше се реабилитирала и пред тях, и пред баща си.

— Да отидем при баща ти — предложи Пол. Уитни вдигна разплакани очи към него:

— Защо?

— Защото искам да приключим час по-скоро с формалностите, а не мога да поискам ръката ти от леля ти. Не че не бих предпочел това, ако имах възможност да избирам — добави той.

— Къде е баща ми? — попита Уитни иконома.

— Замина за Лондон, госпожице. Преди половин час.

— За Лондон? — Не можеше да повярва. — Нали щеше да тръгва утре? Защо е променил намеренията си? Скоро ли ще се върне?

Икономът, който обикновено знаеше всичко, заяви, че няма никаква представа какви са плановете на господаря. Отчаянието отново я обзе.

Затова пък Пол бе доволен, че поне засега няма да му се налага да се изправя пред баща й.

— Все пак кога се връща господин Стоун? — обърна се той към Уитни.

— Доколкото знам, престоят му в Лондон ще трае около пет дни. Трябва да се върне за приема, който ще организираме за рождения му ден. Поканите вече са изпратени. Може би ще успееш да говориш с него в неделя след службата в църквата?

— Имам някои дела за уреждане — поклати глава Пол. — А ако искам да пристигна навреме за аукциона в Хемптън Парк, ще трябва да потегля за там най-късно в неделя, в деня, в който баща ти ще се върне.

Уитни се опита да прикрие обзелото я разочарование:

— Колко време ще отсъстваш?

— Девет-десет дни, не повече.

— Това е цяла вечност!

Пол взе ръцете й в своите.

— За да ти докажа колко почтени са намеренията ми, цялата събота ще бъда на разположение. Ако баща ти се върне тогава, ще говоря с него. Дори бих могъл да отложа заминаването си с няколко часа, за да присъствам на приема. В случай, че имате намерение да поканите и мен, разбира се.

Уитни кимна с усмивка.

— Ако не успея да издебна подходящ момент и да говоря с него, тогава ти би могла да го уведомиш, че след завръщането си смятам да му направя официално посещение. Е? — засмя се отново той. — Приличам ли ти на мъж, който се опитва да избяга от оковите на брака?

Когато Пол си тръгна, Уитни се зачуди дали да изтича при леля си и да сподели радостта си с нея, но се отказа. Засега щеше да запази щастието си само за себе си. Освен това я обзе странно суеверие. Страхуваше се да не провали целия план, като разкаже за предстоящия си годеж с Пол, преди той официално да е поискал ръката й. Баща й сигурно щеше да се върне навреме, Пол щеше да разговаря с него и годежът щеше да бъде обявен на самото тържество.

Тези мисли я успокоиха и тя влезе вкъщи, за да се присъедини към леля си за обяда.

Докато се хранеше, Клейтън прехвърляше получената поща. Сред многобройните писма, свързани с бизнеса му, имаше и лични — от майка му и от брат му. Клейтън се усмихна. Представи си каква е била изненадата на майка му, когато е прочела новината, че най-после е решил да се ожени и да я дари с така желаните и дълго чакани внуци. Е, добре, щеше да й осигури поне шест внука — и всички щяха да имат зелените очи на Уитни.

Продължаваше да се усмихва, докато четеше внимателно.

Икономът се появи на прага, прочисти гърлото си и прекъсна заниманието му, обявявайки:

— Господин Стоун е тук, ваше височество. Естествено, аз го уведомих, че се храните, но той настоя, че работата е много спешна и не търпи отлагане.

— Много добре. Въведи го — раздразнено отвърна Клейтън. Търпението, което проявяваше по отношение на Уитни, беше безгранично, но не понасяше бъдещия си тъст.

— Трябваше да се отбия при вас, преди да потегля за Лондон — обясни Стоун, докато се настаняваше на масата. — Очертава се голям проблем и има опасност той да стане още по-голям, ако незабавно не предприемем нещо.

Клейтън направи знак на прислугата да излезе от трапезарията и отново насочи вниманието си към неканения посетител.

— Та какво казвахте, Мартин?

— Нещо става. Когато тръгвах, Севарин беше в градината заедно с Уитни.

— Както съм казвал и преди, той не ме плаши — нетърпеливо го прекъсна Клейтън.

— В такъв случай е време да започнете да се притеснявате от него — предупреди го Мартин. — Когато беше на петнадесет, дъщеря ми се беше побъркала от мисълта да отнеме Пол от Елизабет Аштън и въпреки че оттогава са минали пет години — цели пет години, забележете! — тя не се е отказала от идеята си. Смятам, че е на път да я осъществи. Помнете ми думата, този беден дявол се кани да й поиска ръката! Всичко е само въпрос на време. Един Бог знае защо — тя ще го побърка! Както побърква и мен.

Клейтън иронично подхвърли:

— Мога само да поздравя „бедния дявол“ за отличния му вкус. Но да се върнем на темата: многократно съм ви заявявал, че мога да се справя с Уитни и…

Видът на Мартин показваше, че е готов да избухне:

— Не можете да се справите с нея! Мислите си, че можете, но не я познавате добре. По дяволите! Уитни е по-упорита и от магаре. Веднъж да й влезе някоя муха в главата, започва да преследва целта си и е готова да премине през огън и вода, за да я постигне. — Мартин Стоун извади кърпа от джоба на сакото си, избърса потта от челото си и продължи:

— Възможно е, щом веднъж накара Севарин да й поиска ръката, да изгуби интерес към него и дори напълно да го забрави. Но е възможно и другото — да реши наистина да се омъжи за него. Тогава ще се наложи да я вържете здраво и да я завлечете до олтара! Разбирате ли какво се опитвам да ви кажа?

Сивите очи се впиха безстрастно в него:

— Да.

— Много добре. В такъв случай трябва да направим всичко възможно, за да осуетим възможността Севарин да й направи предложение. Освен това трябва да измислим начин да уведомим Уитни, че от юли всъщност е сгодена за вас. Кажете това на Севарин. Кажете го на всички останали. Обявете годежа си незабавно.

— Не.

— Не?! — Мартин не можеше да повярва на ушите си. — Какво тогава смятате да предприемете по отношение на Пол Севарин?

— Вие какво предлагате?

— Вече ви казах! Заповядайте на Уитни да забрави за Севарин и й наредете да се подготви за сватбата си с вас! Веднага.

Клейтън едва овладя гнева си:

— Мартин, случвало ли ви се е някога наистина да заповядвате на дъщеря си да прави нещо, което тя не желае?

— Разбира се. Аз съм й баща!

— И когато сте й заповядвали, тя безропотно ли ви се е подчинявала?

Стоун се отпусна назад и безпомощно въздъхна:

— Последният път, когато й заповядах да ми се подчини, беше, когато Уитни бе четиринадесетгодишна. Изисках от нея да се държи възпитано като Елизабет Аштън. През следващите два месеца тя буквално се разтапяше от любезност. Покланяше ми се всеки път, когато ме срещнеше — в къщата или извън нея. Кланяше се на готвачите и на слугите, даже на конете. А когато не правеше реверанси, усърдно трепкаше с мигли… знаете как правят това малките девойчета. Каза, че така изпълнява заповедта ми да се държи като Елизабет Аштън.

— На мен Уитни ще ми се подчини — заяви Клейтън с нетърпящ възражение тон. — Но докато аз не сметна за необходимо да я уведомя за нашия годеж, не желая никой друг да й споменава за него. Разбирате ли ме, Мартин?

Той кимна.

— Чудесно — изрече херцогът и посегна към купчината писма.

Стоун нервно разхлаби връзката на яката си и рече:

— Още нещо. Става въпрос за лейди Ан Гилбърт. Не знам защо е сигурна, че Уитни ви ненавижда. Бих искал да я убедите, ако е възможно, че сте в състояние да преодолеете проблема.

— Защо?

— Защото слугите ме информираха, че тя непрекъснато изпраща писма до британските консулства из цяла Европа с надеждата да открие съпруга си. Мисля, че иска да го накара да дойде тук възможно най-скоро.

Лицето на херцога се изкриви от гняв,

— Да не се опитвате да ми кажете, че лейди Ан е против женитбата ми с Уитни?

— Не, за Бога! Лейди Ан е разумна жена, но има слабост към племенницата си. След като й казахте как сме постъпили и след първоначалния шок, тя прие идеята за брака ви с Уитни. Спомена, че сте най-добрата партия в цяла Европа и че в Англия няма по-аристократично и важно семейство от вашето.

— Радвам се да чуя, че лейди Гилбърт има такова ласкаво мнение за мен.

— Не съвсем. Бясна е заради начина, по който ние с вас сме уредили нещата. Обвини ме, че съм безсърдечен баща без капчица чувствителност! А за вас каза, че сте властен и арогантен, че не одобрява многобройните ви връзки с жени, както и че сте твърде красив, за да може човек да разчита на верността ви. С две думи, според лейди Гилбърт Уитни е прекалено добра и за мен, и за вас.

— Изненадан съм, че малкият ми подарък от сто хиляди лири не е повлиял на чувствата й — цинично рече Клейтън

— Тя го нарече „подкуп“. Лейди Гилбърт се нуждае от вашето уверение, че няма да принудите Уитни да се омъжи за вас, а ще й дадете достатъчно време, за да изпита по-нежни чувства. И ако това уверение не дойде лично от вашите уста, мисля, че е решила да използва влиянието на съпруга си, за да осуети тази женитба. Той има връзки във висшите кръгове и мнението му тежи пред всички значими личности.

— С риск да прозвучи нескромно ще ви кажа, че аз се числя към групата на тези значими личности, Мартин.

До вчера отношението му към Уитни беше друго. Той виждаше в нейно лице обекта, който би могъл да задоволи едновременно страстите му и изискванията на семейството му да си осигури наследник. Но през последната вечер всичко се промени — тя беше успяла да докосне нежните кътчета на душата му, да събуди у него неподозирана любов и желание да я защитава.

През смях му беше разказала една история, която му се стори по-скоро тъжна, отколкото забавна. За пръв път си представи какви унижения и болка с трябвало да изпита Уитни.

Не харесваше съседите й — те бяха ограничени клюкари. В мига, в който новината за нейното завръщане от Франция плъзна из околността, започнаха с извратена наслада да си припомнят всички нейни недостатъци и безсрамието й да преследва Пол Севарин

И ако да накара Севарин да се влюби в нея беше единственият начин, по който Уитни можеше да излекува наранената си гордост, то Клейтън нямаше нищо против тя да го направи. Беше достатъчно търпелив. Но толерантността му към Уитни си имаше граници — той не можеше да се съгласи тя да се сгоди за друг.

Мартин щеше да отсъства пет дни. Херцогът трябваше да намери основателен повод да посети дъщеря му през това време. Умът му трескаво заработи. Изведнъж си спомни, че тя го беше предизвикала да се състезават с конете.

Клейтън взе един лист и се замисли, преди да започне да пише. Писмото трябваше да звучи предизвикателно, а не като покана, която тя просто щете да отхвърли.

Запечата писмото с восък, връчи го на един слуга и заповяда пликът да бъде незабавно отнесен до дома на госпожица Стоун и слугата да не си тръгва, докато не получи отговор.

Отговорът пристигна по-бързо, отколкото беше очаквал. Беше написан с красив обработен почерк, издаващ начетеност и добро образование. Отговорът беше кратък и ясен: