Уитни моя любов

26.

Клейтън прочете документа, с който се анулираше брачният договор, и с въздишка го върна на секретаря си.

— Има още нещо — рече той, когато Матю Бенит се надигна от стола си. — Искам да предадете лично на госпожица Стоун чек за десет хиляди лири и едно писмо.

Клейтън извади празен лист от чекмеджето на бюрото и се втренчи в него.

Още не можеше да повярва, че се е стигнало дотук. Само допреди седмица беше сигурен, че Уитни ще бъде негова жена, а сега…

Взе перото и го потопи в мастилницата.

Поколеба се. Уитни щеше да изпадне в ярост при вида на чека, но не можеше да понесе мисълта, че тя ще трябва да се лишава от много неща, което със сигурност щеше да й се налага като съпруга на Севарин. А ако по някакво чудо не се омъжи за Пол, тогава парите щяха да останат за нея. Така баща й поне веднъж нямаше да похарчи онова, което беше притежание на дъщеря му.

— Сложете ги в плика с документите — нареди той и отпрати секретаря си.

Когато остана сам, Клейтън се облегна назад, борейки се с желанието си да настигне мъжа и да отмени нарежданията си, да измъкне плика от ръцете му и да го накъса на парчета.

— О, малка моя — простена той. — Защо трябваше да ти изпращам този проклет плик?!

Как му се искаше съдържанието на писмото да бъде друго.

Той нервно изруга и посегна към купа писма, получени по време на отсъствието му.

Трябваше да я забрави. Работеше от сутрин до късна нощ. Срещаше се с деловите си партньори, сключваше сделки, чертаеше планове за бъдещи инвестиции. Вечер отиваше на балове, приеми, опера или театър и винаги беше с различна жена с надеждата, че все някоя ще накара сърцето му да трепне. Но ако дамата беше руса, на него му се струваше, че е прекалено безцветна, ако беше брюнетка, косата й не беше така блестяща като на Уитни, ако беше бъбрива, това го дразнеше, а ако мълчеше, той едва се удържаше да не я сграбчи за раменете, да я разтърси и да изкрещи:

— За Бога, кажи нещо!

Постепенно започна да възвръща душевното си равновесие. Може би все пак някой ден щеше да успее да я забрави?

Седмиците минаваха и Клейтън все по-лесно се усмихваше, а понякога дори се смееше на глас.

Дните на Уитни в Лондон протичаха еднообразно. Ходеше по магазините с Елизабет и Емили и понякога се разхождаше в парка. Ники редовно я посещаваше. Тя рядко му позволяваше да я придружава навън, но когато той се появяваше, поне я караше да се чувства по-добре, а освен това никога не искаше от нея повече, отколкото тя би могла да му даде.

Елизабет се отбиваше в дома на Емили всеки ден. Беше така обсебена от мисълта за предстоящата сватба, която щеше да се състои само след четири дни, че не можеше да говори за нищо друго освен за булчинската си рокля, цветята и менюто. Уитни едва понасяше безкрайното й бъбрене и се чувстваше виновна, задето не се радваше на щастието й.

Вече не се притесняваше толкова, че ще срещне Клейтън, но и не беше възвърнала спокойствието си напълно.

И този ден беше същият с тази разлика, че сега Елизабет неуморно изброяваше безбройните прекрасни качества на любимия си Питър. Уитни не издържа, извини се и бързо излезе навън. Реши да отиде до близкия парк и без да я е грижа, че няма придружител, заброди безцелно из безлюдните алеи.

Леля Ан и баща й скоро щяха да пристигнат — бяха поканени на сватбата. Уитни нямаше търпение да види любимата си леля, но в същото време се страхуваше от предстоящия сблъсък помежду им. Лейди Ан щеше да очаква да види племенницата си и Клейтън заедно, а вместо това тя щеше да й заяви, че никога няма да се омъжи за херцога на Клеймор. И леля й без съмнение щеше да поиска да разбере причината за това.

„Защо няма да стана негова жена ли?“ — щеше да отговори Уитни на настойчивите въпроси на леля си. — „Защото той ме замъкна насила в своя дворец, разкъса дрехите ми и ме принуди да легна с него!“

Леля й щеше ла бъде шокирана и силно разгневена, но също така щеше да настоява да научи какво е накарало херцога да постъпи така.

Уитни седна на една отдалечена пейка. Защо Клейтън беше решил, че е спала с Пол? И защо поне не й беше казал какво смята да прави с нея, когато я вкара в спалнята си?

През последните четири седмици нито веднъж не си беше позволила да се върне към спомена за онази нощ, но сега го направи и не можеше да се спре. Но за нейна изненада все не успяваше да си спомни изражението на Клейтън, докато я обладаваше. Пред погледа й непрекъснато изникваше сгърченото му от болка лице, когато беше разбрал, че е отнел девствеността й.

Вече не помнеше отвратителните му обиди, а само отчаяния му шепот, когато я беше взел в прегръдките си: „Не плачи, скъпа. Моля те, не плачи повече!“

Болката се надигна с нова сила у нея, но този път това беше болка за Клейтън. Когато осъзна това, скочи ядосано на краката си. Сигурно се беше побъркала! Да съжалява мъжа, който я беше опозорил! Не искаше повече да го вижда! Никога!

Беше сдържала сълзите си през тези четири седмици, но сега даде воля на натрупаната в гърдите й мъка. Плака, докато остана без сили, и след като престана, се почувства по-добре. Докато стигне до дома на семейство Арчибалд успя да възвърне самообладанието си.

Лорд Арчибалд щеше да вечеря навън и Уитни и Емили бяха сами. Поръчаха си лека закуска в стаята на Уитни

— Изглеждаш много добре! — подхвърли Емили, докато наливаше чая.

— И се чувствам добре — с усмивка отвърна тя.

— Чудесно, защото искам да те попитам нещо.

— Питай — кимна Уитни и отпи от чая си.

— Майка ми ми писа, че си се сгодила за Пол Севарин Вярно ли е?

— Не, всъщност съм сгодена за Клейтън Уестморланд — отвърна отбранително приятелката й.

Скъпата порцеланова чаша се изплъзна от пръстите на мили и с трясък се разби в пода. Очите й се разшириха, а на устните й се появи едва забележима усмивка.

— Не се шегуваш, нали? — прошепна тя.

Уитни поклати отрицателно глава.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Не мисля, че ти вярвам — отбеляза Емили. Изглеждаше толкова скептично настроена, че Уитни се засмя:

— Да се обзаложим тогава. Ще ми дадеш ли новата си пелерина, ако се окаже, че аз съм права?

— Толкова ли силно искаш да притежаваш тази пелерина, че да ме лъжеш?

— Определено искам да я имам. Но не те лъжа.

— Но… Кога сте се сгодили?

Уитни понечи да обясни, но после се отказа. Отчаяно се нуждаеше да сподели с някого всичко, но се страхуваше, че ако започне, няма да успее да спре навреме. Днес за пръв път от седмици се чувстваше отново жива. Не биваше да рискува да изпадне отново в депресия.

— Не, Емили, не мисля, че идеята да говорим за това е добра. — Тя нервно стана от мястото си и приятелката й я последва.

— Само че ще ти се наложи ла го направиш! — с усмивка възрази Емили. — Ще ми разкажеш с най-малките подробности за тази невероятно романтична история, пък ако ще да се налага да измъквам думите с ченгел от устата ти. Започвай.

Уитни седна отново и приятелката й се намести до нея.

— Мисля, че всичко е започнало преди няколко години, още преди да бъда официално въведена в обществото — заразказва Уитни. — Клейтън ми каза, че ме е видял в магазин за шапки. Продавачката се опитвала да ми пробута някаква ужасна шапка, украсена с изкуствени плодове, и…

Когато разказът привърши, Емили се втренчи в приятелката си със смесица от гордост и учудване.

— Мили Боже! — прошепна тя. — Колко романтично! Представяш ли си, след като похарчил цяло състояние заради теб, да се завърне в Англия и да установи, че си влюбена в Пол! — Емили се изкиска. — Майкъл се притесняваше, че негова светлост ще разбие сърцето ти, но не беше прав. — Забелязах как те гледаше херцогът, когато пристигна да те отведе на бала на Ръдърфорд, и разбрах.

— Какво си разбрала?

— Че е влюбен в теб, глупаче! Но той не се е отбивал у дома вече няколко седмици, а зная, че е в Лондон, защото са го виждали в операта и в театъра. — Забеляза помръкналото лице на приятелката си и бързо попита: — Какво се е случило, Уитни? От онази нощ, когато не се прибра у дома, изглеждаш ужасно. Какво се случи тогава, та си толкова нещастна?

— Не искам да коментирам — дрезгаво отвърна Уитни. Емили взе хладната й длан в своята.

— Трябва да говориш, защото се разкъсваш от напрежение. Не приемай настояването ми за желание да се меся в личния ти живот. Зная, че онази сутрин ме излъга. Чаках те, застанала до прозореца, и забелязах златния герб на каретата, от която ти слезе. Беше на херцога, нали?

— Знаеш това — отвърна Уитни и засрамено наведе глава. — Ти ми каза, че отиваш на бала с Клейтън, но Карлайл, който беше прекалил с пиенето онази нощ, настояваше, че си пристигнала сама, а негова светлост се появил изневиделица и буквално те измъкнал от залата, за да те отведе Бог знае къде! Аз, разбира се, не повярвах, но… Мили Боже, това ли е станало?

Уитни кимна.

— Къде те отведе? — настоя приятелката й, а гласът й потрепваше от напрежение. — На друго тържество ли?

— Не.

— Никога няма да си простя, че се смях над думите на Карлайл! — проплака Емили и пръстите й конвулсивно се свиха около китката на Уитни. — Уитни, кажи ми къде те отведе? И какво ти стори?

Уитни вдигна насълзените си очи към приятелката си и в тях Емили прочете истината.

— Това чудовище! — изсъска тя и рязко се изправи. — Дяволско изчадие! Той трябва да бъде обесен! Той… — Спря, осъзнала, че в този момент Уитни има нужда от подкрепа, а не от наливането на допълнително масло в огъня. — Трябва да погледнем на случилото се откъм добрата му страна.

— Каква добра страна? — уморено промълви Уитни.

— Може и да ти се струва, че всичко е безнадеждно, но грешиш Слушай. Не съм много добре запозната със законите, но зная, че баща ти не е в състояние да те принуди да се омъжиш за това… това чудовище! А след всичко, което се е случило, Клеймор би трябвало да е наясно, че ти не би го взела за съпруг. Той няма друг избор, освен да се откаже от годежа и да забрави за парите, които е дал на баща ти.

Уитни рязко вдигна глава. Очите й се спряха върху отсрещната стена. Разбира се, че Клейтън щеше да анулира споразумението. Точно заради това не се появяваше тук. Усети, че отмалява.

— Не — насили се да отвърне твърдо тя. — Той няма да постъпи така. О, Емили, наистина ли мислиш, че ще ме остави? — проплака накрая.

— Разбира се! — убедено отвърна приятелката й. — Какво друго му остава? — Очите й изпитателно се спряха върху пребледнялото лице на Уитни. — Но ти… Не може да бъде! Божичко, та ти не искаш той да те остави да си отидеш! — възкликна Емили.

— Не, просто не мисля, че ще ме освободи от договора — сведе поглед Уитни, за да прикрие истинските си мисли от приятелката си.

— Ти не искаш той да те остави! — повтори Емили, повишавайки глас. — Изписано е на лицето ти!

Уитни стана и изтри потните си длани в роклята си.

— Не зная какво искам — призна отчаяно.

Емили махна с ръка.

— Виждала ли си го оттогава?

— Не. И по-добре да не го виждам.

— И нямаш намерение ти да го потърсиш?

— Не, разбира се!

— Той не може да направи първата стъпка. Ще трябва да му дадеш някакъв знак, че поне си склонна да чуеш извиненията му.

— По-скоро ще умра! — гордо произнесе Уитни.

— Но ако херцогът те обича, той със сигурност страда заради онова, което ти е сторил. Най-вероятно си мисли, че го ненавиждаш.

— Клейтън няма да се откаже толкова лесно от мен, Емили? — с надежда рече тя. — Мисля, че го е грижа… че го беше достатъчно грижа за мен.

— Много странен начин е избрал да покаже загрижеността си към теб! — избухна Емили.

— Да не би да съм по-добра от него? — прошепна Уитни — Бях готова да го изложа публично, като избягам и се венчая тайно за Пол. Не престанах да го лъжа. — Тя затвори очи и извърна глава настрана. — Ако нямаш нищо против, смятам да полегна.

Емили също си легна, но дълго не успя да заспи.

— Дали бих продължила да те обичам, ако ти беше постъпил така с мен? — прошепна тя, гледайки спящия си съпруг.

Отговорът беше утвърдителен. Знаеше, че е в състояние всичко да прости на Майкъл. Но ако Майкъл решеше да я насили, той нямаше да я зареже. Двамата бяха женени и независимо от чувствата, които биха изпитвали един към друг, щяха да останат заедно до смъртта си, за да запазят приличие. Само че Уитни не беше омъжена за Клейтън. Двамата упорито се отбягваха. Уитни беше унижена и обидена и нямаше да направи първата стъпка, а херцогът щеше да продължи да се измъчва от мисълта, че тя го мрази и че не иска да има нищо общо с него. Ако нещо не ги изправеше един срещу друг, и то възможно най-скоро, пропастта между тях никога нямаше да бъде преодоляна.

Емили тихо отметна завивките и се измъкна от леглото. Слезе на долния етаж и запали свещ, после на пръсти влезе в жълтия салон и отвори едно от чекмеджетата на бюрото си, където държеше няколко ненадписани покани за сватбата на Елизабет.

Взе перото и се замисли. Нямаше опасност херцогът да се усъмни, че е действала по настояване на Уитни. В мига, в който приятелката й го видеше, щеше да се отвърне гневно от него. Важното беше да ги събере, всичко останало предоставяше на съдбата.

Емили бързо надраска няколко реда на поканата.

Куриерът беше въведен в кабинета на Клейтън.

— Нося ви покана, която господарката ми нареди да предам лично на ваша светлост — обясни прислужникът.

Клейтън не вдигна глава от писмото, което в момента четеше.

— Трябва ли да изчакаш за отговор? — разсеяно попита

— Не, милорд.

— Тогава остави поканата тук. — Херцогът кимна към малката масичка до вратата.

Едва вечерта, когато се обличаше за излизане, си спомни за малкия плик, който продължаваше да лежи запечатан върху масичката в библиотеката.

— Изпрати някой да ми донесе писмото, Армстронг — промърмори той, без да откъсва поглед от огледалото, критично оглеждайки жабото си.

Облече сакото, което личният му прислужник почтително му подаде, и взе плика от ръцете на иконома. „Още една покана“ — раздразнено си помисли той. Забеляза името Аштън и пулсът му се ускори.

— Обади се на секретаря ми и му кажи да отклони поканата, но да изпрати подходящ подарък — рече той и подаде поканата на Армстронг. В същия миг нещо, написано с дребен почерк най-отдолу, го накара да спре. Той прочете изречението веднъж, после още веднъж, а сърцето му биеше до пръсване. Какво, за Бога, се опитваше да му каже Емили? Че Уитни иска да го види? Или че тя иска той да види Уитни? Отпрати прислугата и прочете бележката още три пъти. Опитваше се да открие нещо, което да му подскаже, че Уитни му е простила, но не успя.

Тази вечер Клейтън не обърна никакво внимание нито на красавицата, която беше поканил на театър, нито на пиесата, която беше избрал да гледат. Разкъсваше се между отчаянието и надеждата. Нищо в бележката на Емили не подхранваше надеждите му, освен самият факт, че тази бележка все пак беше изпратена. Тя беше най-близката приятелка на Уитни от детинство. Ако Уитни го мразеше, Емили щеше да знае и никога нямаше да му изпрати онази покана. Но, от друга страна, ако Уитни му беше простила, тя сама щеше да му пише.

Ами ако тя не иска да го вижда? Ако припадне, когато разбере, че Клейтън също е в църквата? Той тъжно се усмихна. По-вероятно беше да запрати букета си в лицето му, отколкото да припадне. Не и тя.