Уитни моя любов

42.

Три дни след появата на Ноел Уестморланд на бял свят майка му лежеше удобно облегната на пухените възглавници и се чудеше защо нито съпругът й, нито свекърва й бяха дошли да я видят.

Клейтън се появи едва в три следобед.

— Къде беше цял ден? — попита тя, след като отвърна на целувката му.

— Трябваше да прескоча до Клеймор. Как си?

— Щастлива.

— Чудесно. А как е моят син и наследник?

— Гладен и прекалено настойчив да получи онова, което му се полага — засмя се Уитни. — Клариса настоя да го пренесе в детската, за да мога да си почина, но аз съвсем не се чувствам изморена.

— Добре, защото ти донесох подарък от Клеймор.

— Изминал си целия този път до двореца само за да ми донесеш подарък? Предпочитам да си беше останал тук и да ми правиш компания.

— Трогнат съм. Но нямах избор. Наложи се да взема и майка ми с мен. Отне ни няколко часа повече, отколкото предполагах, докато открием онова, което търсехме.

Уитни тъкмо се канеше да го разпита най-подробно, когато свекърва й застана на прага. Зад гърба й стоеше икономът, а в ръцете му се виждаше някакъв обемист предмет, покрит с червено кадифе.

— Мен трябва да обвиниш за отсъствието му — с усмивка рече херцогинята. — Доста се измъчих, докато се сетя къде съм скрила това, и Клейтън се поизпоти, докато го открие.

Тя направи знак на иконома да остави предмета на леглото до Уитни.

Какво е това? — едва сдържаше любопитството си младата майка.

— Сега ще станеш свидетелка на най-прекрасната от всички традиции в рода ни. Това нещо се предава на всяка херцогиня на Клеймор, родила дългоочаквания наследник.

Свекърва й внимателно отметна покривалото и пред очите на Уитни се появи прекрасно дървено ковчеже, инкрустирано със злато и перли.

Тя посегна да вдигне капака.

— Прилича на ковчеже за съкровища.

— Точно такова е, но с една малка разлика. След като разгледаш съдържанието на ковчежето, ще трябва да оставиш вътре и дар от себе си, както и миниатюра с образа ти. Ковчежето ще остане при теб, докато си на легло, а после ще го отнесем и предадем на следващата херцогиня на Клеймор, когато роди.

Думите на свекърва й звучаха тайнствено. Уитни се притесни.

— Съкровище? Да оставя нещо от себе си? Но аз не знаех, че ми предстои нещо такова…

— Разбира се, че не знаеше. Но аз пък не пропуснах да уведомя Клейтън преди няколко месеца и той донесе от двореца един твой малък портрет, който ще оставиш в сандъчето.

— Но откъде ще взема съкровище, подобно на тези вътре?

— Първо отвори ковчежето и погледни — посъветва я свекърва й. — Ще те оставим на спокойствие.

Уитни повдигна тежкия капак и очите й възхитено светнаха.

— Писма! — извика тя. — И портрети! Я вижте! Тук има и едно ветрило от слонова кост. А ето и една панделка! Трябва да са били от особено голямо значение за тези, които са ги оставили вътре.

Беше толкова развълнувана, че не усети кога съпругът й и майка му се оттеглиха от стаята.

Тя извади предметите от сандъчето и ги нареди пред себе си. Имаше осем писма, повечето пожълтели от времето. Едно от тях беше написано върху пергамент и навито на руло. Сигурно беше най-старото.

Разви пергамента и прочете датата — шести януари, хиляда четиристотин деветдесет и девета година.

Уитни като омагьосана се зачете във вълшебната приказка, разказваща за живота на първите херцог и херцогиня на Клеймор, предадена от Дженифър Мерик Уестморланд. Беше описала обзелия я ужас, когато Черният вълк, нейният бъдещ съпруг, я отвлякъл от семейния замък в Шотландия и я отвел в Англия. Тя се опитала да се отскубне от хищните му лапи, но не успяла, а после кралят с декрет принудил насилника да се ожени за нея… Разказът беше дълъг и интересен, но независимо от случките, описани в писмото, от всяка дума и ред лъхаше огромната любов на Дженифър към съпруга й. В края на писмото първата херцогиня на Клеймор казваше, че слага миниатюра с образа си в ковчежето, за да знаят бъдещите носителки на тази титла как е изглеждала.

Погледът на Уитни се замъгли от напиращите сълзи.

Тя разрови портретите и откри една миниатюра в златна рамка. Обърна портрета, за да види дали името е на първата херцогиня на Клеймор, и се усмихна през сълзи. Жестокият херцог, наречен Черният вълк, не се беше задоволил да остави само инициалите на съпругата си на гърба на портрета, беше наредил да изпишат и неговите, красиво вплетени в нейните, и да ги обградят със сърце.

Уитни притисна миниатюрата към сърцето си и после с неохота го остави настрана.

Чете писмата и разглежда вещите, оставени в ковчежето, чак до следващия следобед.

Тази вечер, когато Клариса отнесе детето в детската стая, за да го приспи, Уитни поръча да й донесат хартия и мастило и започна да пише:

Спазвайки традицията, тя описа как Клейтън я беше ухажвал и как двамата се бяха оженили. Когато привърши, вдигна поглед към съпруга си. Херцогът седеше в креслото до камината и четеше някаква книга.

— Довърших писмото — каза тя. — Според традицията сега трябва да оставя и портрета си в сандъчето. Каза, че си донесъл миниатюра с образа ми. Би ли ми я дал?

Клейтън се надигна от креслото и за нейна изненада приседна на леглото до нея.

— Къде е портретът ми? — попита тя, любопитна да види коя от всички миниатюри с нейния образ е избрал и какво е наредил да изпишат на гърба.

В отговор Клейтън отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади от там малък портрет от деня на сватбата им. На гърба беше написано: „Уитни, моя съпруга и моя любов“.