Уитни моя любов

8.

Месец по-късно лорд Гилбърт получи писмо. Щом го прочете, той повика иконома и му поръча:

— Предай на лейди Гилбърт да дойде веднага при мен! Не се бави, човече! Казах веднага!

— Какво се е случило, Едуард? — извика разтревожено лейди Ан, щом влезе задъхана в кабинета на съпруга си.

— Ето какво! — отвърна той и й подаде писмото.

Ан видя подписа на Мартин Стоун в долната част на листа и попита, обзета от ужасни предчувствия:

— Настоява Уитни да се върне при него, нали?

— Казва, че ще ме обезщети за всичките ми разходи покрай Уитни през изтеклите четири години в мига, в който му съобщя сумата — гневно отвърна Едуард. — Освен това е изпратил чек за цяло състояние, който дъщеря му трябва да похарчи за „дрехи, бижута и разни други дреболии“, преди да се върне в Англия. За кого, по дяволите, се смята този човек? Досега не е изпращал нито пени и изведнъж… Кучи син! Няма да му изпратя никакъв отчет за разходите си и сам ще се погрижа Уитни да се снабди с възможно най-доброто! Може да си навре парите право в…

— Уитни си заминава! — отчаяно прошепна лейди Ан и се отпусна на най-близкия стол. — Искрено се надявах, че е забравил за съществуването й. — След миг лицето й се озари от надежда. — Сетих се! Пиши му и му намекни за възможен брак между Уитни и Никълъс Дьовил. Това ще ни даде малко време.

— Прочетете писмото, мадам! В него съвсем ясно е заявено, че дъщеря му трябва да си тръгне от тук до един месец и че няма да приеме никакви оправдания или отлагания.

Ан последва съвета на съпруга си. Очите й зашариха по редовете на писмото.

— Тук се казва, че това време ще й бъде достатъчно да се сбогува с приятелите си и да посети любимите си модисти и шапкари. — Опита се да си вдъхне кураж. — Може да се е променил за тези четири години. Преди едва ли би се сетил, че Уитни може да има нужда да се погрижи за облеклото си тук, в Париж, където модата е доста по-напреднала отколкото в Англия. Едуард, мислиш ли, че е възможно онзи млад човек, по който Уитни е била толкова увлечена, да е решил да й поиска ръката от баща й?

— Няма нищо такова — троснато рече Едуард. — Ако беше така, той нямаше да пропусне да го спомене, за да изтъкне, че е успял там, където ние сме претърпели провал. — Обърна се с гръб към съпругата си и меко добави: — По-добре да й съобщиш за решението на баща й още сега. Ще се присъединя към вас след малко.

Уитни мълчаливо се опитваше да приеме новината, която доскоро смяташе, че ще я накара да подскочи от радост.

— Аз… Аз се радвам, че ще се върна у дома, лельо Ан — промълви накрая тя. — Просто… — Гласът й трепна и замря.

Щастлива ли? По-скоро беше ужасена! Възможността, която с такова нетърпение очакваше да получи, вече беше реалност, но сега се страхуваше, че би могла да претърпи провал. Едно беше да флиртува с многобройните си обожатели в Париж, да ги върти на малкото си пръстче и съвсем друго — да се върне в Англия и да накара Пол да я види през техните очи. У дома я очакваше среща с баща й, с Маргарет Меритън и с майките на всичките й връстнички, с всички онези, които навремето я бяха карали да се чувства нищожество. А тук оставаха леля Ан и чичо Едуард, които я обичаха, смееха се на шегите й заедно с нея, правеха живота й радостен и щастлив.

Леля й стоеше с лице към прозореца, но Уитни успя да забележи сълзата, която се търкулна по страната й. Прехапа устни. Щом леля Ан плачеше, това беше сигурен знак, че не беше останало много време до раздялата им. А тя още не се чувстваше сигурна, че ще успее да се изправи срещу всички онези хора, които щеше да срещне в Англия. Обърна се към огледалото, опитвайки се да открие в образа си нещо, което да я зареди с кураж. В Париж джентълмените й казваха, че е красива. Дали и Пол щеше да е на същото мнение? Огледалото я караше да се съмнява в това. Тя панически осъзна този факт. Още не беше си тръгнала, а старателно градената в продължение на години фасада се пропукваше. Беше безлична, прекалено висока, а по носа й все още можеха да се забележат луничките, които толкова мразеше! Дявол да го вземе! Какво й ставаше! Нямаше да допусне да повтаря старите грешки!

У нея се зароди слаба надежда. Усмихна се леко. Връщаше се у дома. При Пол. Щеше да покаже на всички колко се е променила. Наистина се връщаше!

Но цената за завръщането й беше висока — раздялата й с леля Ан и чичо Едуард.

Обърна се към леля си и видя, че раменете й се тресат от беззвучни ридания.

— Чувствам се така, сякаш някой ме е разрязал на две! — изхлипа Ан.

— Обичам те, лельо! — прошепна Уитни и сълзите й рукнаха. — Много.

Леля Ан разтвори ръце и момичето потърси утеха в топлата прегръдка.

Едуард се спря пред вратата на Уитни и се постара усмивката му да изглежда възможно най-естествена. Той скръсти ръце на гърба си и влезе в стаята.

— Забавлявате ли се, скъпи дами? — с пресилена бодрост изрече, поглеждайки последователно двете разплакани женски лица.

— Да се забавляваме? — изхълца смаяната Ан и размени объркано поглед с племенницата си. Изведнъж и двете избухнаха в смях.

— Да… Хм… Добре. Радвам се, че съм прав — измърмори Едуард, озадачен от рязката смяна в настроението им. — Ще ни липсваш, детето ми. Ти беше истинска благословия и радост и за двама ни с леля ти — добави след малко.

Веселото настроение на Уитни изчезна и очите й отново се изпълниха със сълзи.

— О, чичо Едуард — съкрушено промълви тя, — никога няма да обичам друг мъж толкова, колкото обичам теб!

Едуард беше изненадан от влагата в очите си. Той прегърна обичната си племенница. Когато най-сетне бурните емоции поутихнаха, тримата се спогледаха мълчаливо. Едуард пръв наруши тишината:

— Е, какво пък, все пак Англия не е накрая на света, нали така?

— Но не е и на една крачка от тук — подсмръкна Уитни.

— И там имаш приятели — напомни й той. — Както и онзи млад джентълмен, по когото така се беше увлякла — говоря за русия момък, който нямаше достатъчно мозък да разбере каква скъпоценност си. Как му беше името?

— Пол — подсказа му тя и се усмихна през сълзи.

— Та както вече казах, този мъж е глупак — още преди четири години трябваше да е в краката ти. Но се обзалагам, че сега вече ще бъде.

— Надявам се! — разпалено възкликна Уитни.

— Знаех си, детето ми! — отвърна Едуард и хвърли победоносен поглед към Ан, задето се беше оказал прав в предположенията си. — Всъщност често съм се питал дали причината, поради която никой от обожателите ти тук не беше достатъчно приемлив за теб, е желанието ти да се върнеш в Англия и да спечелиш този Пол. Това се каниш да направиш, нали?

— Смятам да опитам — призна Уитни.

— В такъв случай очаквам да получим новините за годежа ти още преди да е паднал снегът — продължи той.

— Стига да е възможно — усмихна се момичето.

Лорд Едуард пъхна ръце в джобовете си и след кратко обмисляне рече:

— Знаете ли какво? Струва ми се, че една девойка на твоята възраст трябва да бъде в компанията на някоя по-възрастна жена, която да я съветва. Може да се наложи да се изработват доста сложни планове, за да падне в капана такъв муден човек като…ъ-ъ-ъ…

— Пол — услужливо повтори Уитни.

— Точно така. Пол. Виж какво, скъпа, чудя се дали ще искаш леля ти да дойде с теб? — Лорд Едуард погледна към нея над очилата. — Това ще ти достави ли удоволствие?

— Да! — радостно извика тя — Да, да, да!

Едуард отново прегърна момичето и погледна към жена си. Лицето на лейди Ан сияеше. Това беше достатъчна компенсация за жертвата му.

— От дълго време отлагам едно пътуване до Испания. Щом двете заминете, аз също ще потегля. На връщане ще спра още на две-три места. Последното от тях ще е Англия. Ще дойда да поздравя мъжа, за когото вече ще си се сгодила, и да взема леля ти.

Беше изключително доволен, че е взел това решение. Беше надхитрил Мартин Стоун, изпращайки съпругата си с Уитни. Ан щеше да се постарае стартът на племенницата им да бъде успешен.

Вечерта преди отпътуването на Уитни и лейди Ан семейство Дьовил организираха прием в чест на младата си приятелка. Уитни със страх очакваше момента, в който щеше да се сбогува с Ники, и се изненада, когато се оказа, че не е чак толкова трудно. Двамата успяха да останат насаме в една от стаите на огромната къща. Ники се облегна на полицата на камината. В ръката си държеше чаша с питие.

— Ще ми липсваш. Ники — каза тя. Той я погледна развеселено:

— Наистина ли, скъпа? — И добави: — Затова пък ти няма да ми липсваш за дълго.

— Колко невъзпитано от твоя страна! Да кажеш подобно нещо на една дама! — засмя се момичето.

— Кавалерстването е за младоци и старци — подразни я той. — Та както казах, няма да ми липсваш за дълго, защото възнамерявам да дойда в Англия след един-два месеца.

Уитни поклати уморено глава и с въздишка рече:

— Ники, има друг мъж. Там, в Англия. Или поне си мисля, че има. Казва се Пол и…

Гласът й трепна под ироничния поглед на Никълъс.

— Идвал ли е поне веднъж във Франция, за да те види?

— Не, такова нещо дори не би му минало през ума. Но разбери, аз бях друга, държах се… като дете и той може би си спомня за мен като за едно немирно грозновато момиче, което… Защо се усмихваш така?

— Защото съм изпълнен със задоволство — отвърна Ники. — Доволен съм да науча след толкова седмици, изпълнени с притеснения относно незнайния ми английски съперник, че той всъщност е някакъв идиот, който не те е виждал от четири години и който е бил толкова сляп да не забележи в каква жена ще се превърнеш. Върни се у дома, скъпа! — Остави чашата на полицата и придърпа Уитни към себе си. — Много скоро ще разбереш, че когато се отнася до чувства, спомените са доста по-приятни от действителността. Не след дълго аз ще те последвам и тогава ще чуеш онова, което имам да ти казвам.

Уитни знаеше, че той щеше да й предложи женитба, както и че моментът не беше подходящ за спорове по този въпрос. Не искаше да разказва на Ники какво непоносимо същество е била, да обясни защо Пол не би могъл да допусне, че от нея ще излезе прилична млада дама.

Пък и Ники не би я изслушал. Устните му вече доближаваха нейните за дълга, мъчително-сладка целувка.