Войната на вярата

16.

Подземната совалка спря беззвучно на станцията Прелом Изток. Трайстин взе куфара и ръчната си чанта, след това слезе в добре осветената подземна гара, чийто под беше облицован със зелени и сиви плочки. Лампи във формата на тръби хвърляха мека светлина, почти като онази в тунелите на Клайсийн, но във въздуха се носеше ароматът на зеленина, растяща извън и над гарата.

Майка и малко момче се приближиха към него, прекосявайки блестящите плочки на пода.

— Той е лейтенант — прошепна тъмнокосият малчуган, който пусна ръката на майка си, за да го посочи. — Като татко.

Трайстин докосна за миг края на баретата си, после се усмихна на момчето и на тъмнокосата му майка. След това тръгна бързо по осветения тунел към стълбището, водещо до гарата за транспорт по повърхността на планетата. За миг спря, пъхна кредитната си карта, за да заплати таксата на подземната совалка — удържаха му, както винаги, два креда.

Започна да се изкачва по стълбите, опитвайки се да не куца. Кракът не го болеше, но все още бе изтръпнал, въпреки всичките упражнения за раздвижване, които бе правил в рехабилитационната зала, дори и в залата на космичния кораб „Адамс“ на път за Пердия.

На последната площадка от двете страни на широкото стълбище имаше миниатюрни градини, оградени със син камък. В тях растяха кедри бонзай, за които се твърдеше, че били посадени на това място от основаването на Камбрия. Зад тях бяха мраморните статуи, изобразяващи вечнозелените растения от старата Земя — Земята преди Гигантската смърт, преди горите да бъдат превърнати за секунда в каменни въглища.

Трайстин погледна към избледнялото синьо небе. Облаците се гонеха на изток към море Пейлиън. Пое дълбоко въздуха, изпълнен с аромат на дъжд и цветя, които не можеше да види.

Електрическият влак, плъзгащ се безшумно над заровените в земята релси, пристигна на гарата на повърхността след цели петнайсет минути, но Трайстин прекара това време мълчаливо, съсредоточил цялото си внимание върху докосването на влажния въздух по лицето му, върху градините и хелиоптиците със зелени крила, които поемаха нектар от цветовете на дърветата лале.

До следващата спирка остана сам в автоматично управлявания влак, след това се качиха две по-големи ученички — и двете стройни и тъмнокоси. Момичето с по-издълженото лице, което носеше сребърен медальон върху светлосинята си фанелка, погледна към Трайстин. Очите му се задържаха върху униформата му, след това се насочиха встрани. Другото момиче хвана подръка приятелката си и двете слязоха от влака на следващата спирка. Трайстин видя как двете момичета седнаха на пейката до градинката на гарата. Момичето, което бе отклонило поглед от Трайстин, се разрида неудържимо.

Лейтенантът пое дълбоко дъх. Може би тя бе загубила брат, приятеля си или някой друг скъп човек? Колко момичета като това тук, колко момчета поразяваше войната? Макар че тя не беше всъщност истинска война. Възвращенците изпращаха своите военни мисии, а корабите, които контролираха системата, и офицерите от планетните станции правеха всичко по силите си да ги унищожат. Никой не приказваше много по този въпрос, не и на публично място.

Надяваше се, че униформата — а не светлата му кожа и пясъчнорусата коса — бе предизвикала реакцията на момичето.

На следващата спирка бодро се качи по-възрастна жена — белокоса и стройна.

— Здравейте, лейтенант. Предстои ви да се наслаждавате на отпуска си? Предполагам, че сте в отпуск.

— Точно така и се надявам да го прекарам добре. Благодаря ви.

— Не ми благодарете. Радвам се, че се връщате тук. Аз също служех през трийсетте години. Тогава Сафрия наистина беше дива планета. И не бе необходимо да се тревожим толкова много за възвращенците. Не ми обръщайте внимание, млади човече. Но въпреки това спомените ме пренасят в онези години. Къде изпълнявахте срочната си военна служба, ако мога да попитам?

— На Мейра.

— О, ще трябва да мине доста време… После, някой ден, ще разказвате на някой млад офицер как Мейра е била наистина дива планета и ще се чудите, че толкова бързо е отминало времето. — Тя се усмихна. — Както казах, не ми обръщайте внимание.

— Вероятно имате право. — Трайстин ѝ се усмихна, изпитал облекчение от бодростта ѝ.

— О, имам право. Някой ден и вие ще имате право.

След това мълчаха до следващата спирка. Там Трайстин прекара кредитната си карта през автомата за таксуване и слезе на гарата, помахвайки с ръка към белокосата жена.

Къщата се намираше на почти половин разтег от гарата, но Трайстин тръгна бавно по алеята, като свиваше и протягаше крака си, когато се сетеше за него. Погледът му докосваше зеленината, спираше се на малкото местни дървета със сини стъбла, които се бяха развили блестящо под грижите на интеграционната екология. Богато украсените тежки порти от ковано желязо в началото на градината както винаги бяха отворени. Той пое по лъкатушещата пътечка, настлана с камъни, която бе направил неговият пра-пра-дядо.

Почука на входната врата на къщата, но никой не отговори. В това нямаше нищо изненадващо, не и ако баща му работеше, а майка му бе все още в университета. Отвори вратата и извика:

— Здравейте!

Никой не му отговори. Остави куфара и ръчната си чанта върху полирания под от ахати в коридора и затвори вратата след себе си. Челото му беше влажно и той го обърса с ръкав, после пъхна баретата под колана си. Кухнята бе празна, с изключение на миризмата от някакво ядене, носеща се от старинната конвенционна фурна, затова се спусна по коридора към кабинета на баща си.

Почука леко по отворената врата и изчака секунда, през която огледа екраните пред баща си.

Доколкото можеше да се ориентира, екраните показваха диаграми или схеми, с каквито Трайстин не беше запознат, макар и общото му впечатление да бе, че един от екраните разработваше метод за елиминиране на някакви отпадъчни продукти. Още преди да бе успял да разчете данните, екраните угаснаха, след което веднага се изпълниха със спокойни изгледи от източния бряг зад Камбрия.

По-възрастният мъж, чиято червеникаво-руса коса, прошарена със сребро, бе подстригана късо, докосна клавиатурата и махна слушалките от главата си.

— Трайстин! Така се радвам, че успя да си дойдеш у дома. — Той се изправи бавно, после решително се насочи към сина си и го притисна плътно до себе си.

Трайстин му отговори с яка прегръдка.

— Мисля, че си натрупал още мускули. — Елсин Десол пусна сина си. — Правиш ли много физически упражнения?

— Да.

— Това е хубаво за поддържане на формата. Ти си все още достатъчно млад и за теб не е чак толкова важно. Аз трябва усилено да правя упражнения, в противен случай ще се превърна в отпуснат дядка.

Трайстин не можеше да си представи, че баща му ще се превърне в отпуснат дядка, не при внимателно поддържания от него хранителен режим, заниманията в градината, ежедневните физически упражнения, както и заниманията с бойни изкуства.

— Понякога ми се струва, че е по-лесно човек да работи с вграден нервен чип, отколкото със слушалки. По-добре би било да виждам екраните в съзнанието си, но тази технология е достъпна само за военните. Това оборудване е единственото, с което мога да напрягам уморения си стар мозък.

— Уморения си стар мозък ли? Нима същият този стар, уморен мозък не измисли ключове за разгадаване на лабиринтите в развлекателните системи-загадки? Или пък теоретичните системи за кодиране на информация?

— Това са просто игри. Колкото повече остарявам… толкова повече обиквам загадъчното. — Елсин сбърчи чело за миг. — Седни. Започнах да приготвям някаква гозба в тенджерата, тя още къкри на огъня, пък и Нинка няма да се прибере скоро.

— Все още ли преподава в университета?

— Как така „все още“? Майка ти никога няма да се откаже от тази работа. Тя дори убеди ректора, че тъй като музиката подсилва математическата концептуализация, основната теория на музиката би трябвало да бъде един от задължително изучаваните предмети.

— Тя работеше по този въпрос още преди години. — Трайстин зае едно от дървените капитански кресла до масата за шах, а другото, с оръфаната пурпурна възглавничка остави на баща си.

— Спомняш си, че майка ти не е от типа хора, отказващите се от нещата, в които вярват. Естествено и двете ни чеда са толкова добрички и се вслушват в съветите на родителите си.

Трайстин отвори уста и отново я затвори. Баща му все още можеше да го предизвика към необмислени действия.

— Сега е по-добре — кимна Елсин. — Плодов сок или чай? — По-възрастният мъж замълча за миг. — Да не се е случило нещо с крака ти?

— Изтръпнал е. Разкъсаха го на парчета по време на нападение и се наложи да го изградят отново. Нямам предишната гъвкавост, но лекарите казват, че всичко е наред — възстановяването е просто въпрос на време. Продължавам да правя физически упражнения и с всеки изминал ден се чувствам по-добре.

— Ще ни разкажеш за това на вечеря. Няма нужда да се притесняваш сега. Майка ти ще те разпита за всички подробности. Чай или плодов сок — не каза какво искаш.

— Чай с лимонов сок, ако имате такова нещо тук.

— Имам лимони. Вече приготвям литри лимонов сок, след като успях да достигна точното екологично равновесие в градината над къщата. — По-възрастният мъж мина през вратата, пое към кухнята и обширната трапезария с изглед към градината и източния дял на Камбрия.

Трайстин се обърна в креслото, за да погледа градината, доволен, че вижда небето, без да се взира в някакъв портал или екран или да го възприема чрез показанията на датчиците и скенерите. Погледът му отново докосна вградената в повърхността на масата шахматна дъска и каменните фигури върху нея. Възрастта на дъската възлизаше на осем столетия и се говореше, че е изработена от негов прародител на старата Земя. Трайстин се усмихна. Наистина беше стара, но чак пък толкова? Цените по пренасянето биха се оказали баснословни. Ако наистина дъската бе толкова стара, тя буквално щеше да е безценна, но единствено някой безсмъртен или анализ на ДНК можеше да потвърди кога е произведена — а в момента не можеха да прибягнат нито до едното, нито до другото. Каменните шахматни фигури бяха дело на дядо му, който ги направи през последните години от живота си.

— Вземи — Елсин подаде тежката чаша на сина си, после седна и сложи собствената си чаша на коляно.

— Благодаря. — За миг Трайстин остави парата да обгърне лицето му, наслаждавайки се на аромата и топлината на чая, на пресния лимонов сок — много по-хубави от изгубилия всякакъв мирис по време на транслациите чай, който предлагаха на главозамайваща цена на Мейра.

Елсин въздъхна и се отпусна върху възглавничката.

— Я да видим. Какво беше транслационното изкривяване този път?

— Не беше лошо. Малко над една седмица. Говори се, че транспортните кораби претърпявали по-голямо изкривяване. — Трайетин сръбна глътка чай. Вкусът му беше така хубав, както и аромата. — Така ми липсват тези неща.

— И с мен беше така. Не се изненадвам, че и ти изпитваш същото. Каквото и да приказват хората, ние наистина имаме афинитет към земята и нейните продукти.

Трайетин кимна и се замисли за лимоните, чая, за градината — за петте поколения, които бяха живели в къщата и градините, променяйки ги в значителна степен.

— Изглеждаш малко замислен… дори разтревожен.

— Ами… една жена, която познавам, каза, че съм идеалист и не ме е грижа много-много за хората. Каза, че съм същия като възвращенците. Беше наистина разстроена.

— И това те измъчва.

— Предполагам, че е така. — Трайстин сви рамене. — В известен смисъл… ами… човек просто се пита защо.

— Знаеш ли защо те е разстроила?

— Може би се чувствам така и заради начина, по който се държаха хората край мен. Искам да кажа… хванах електрическия влак от гарата на подземната совалка и две момичета пътуваха една спирка заедно с мен. Едното от тях погледна униформата ми и когато слезе от вагона, избухна в плач. Питах се кого ли е загубила. А сега си мисля за Куентар. Той беше загрижен за мен, когато трябваше да избягам в неговата станция, защото моята бе излязла от строя. А същевременно приказваше, че иска да убие повече възвращенци, като че те не са хора. Сега е мъртъв. Вместо той да убие тях, те убиха него. Не зная. Винаги съм приемал, че възвращенците са хора, но в известен смисъл те не се държаха като такива. Куентар беше искрен, когато говореше за тях. За него те не бяха човешки същества. Аз бях. Но се наложи да разпитам няколко възвращенци… повечето действаха като машини, но един се държа по-различно. Заяви нещо такова: докато имал своята вяра, нищо, което съм кажел аз, не можело да го сломи. Като че вярата е някакъв избор, направен от човека. — Трайстин сви рамене.

— Нима мислиш, че вярата е нещо, наложено сляпо на хората? — попита Елсин.

— Просто не съм мислил за това. Предполагам, че си спомних за този въпрос, когато Езилдия ме обвини, че по един или друг начин вярата ми била сляпа. Тя каза, че ако поставям дълга под каквато и да било форма над човешките чувства, не съм бил с нищо по-добър от възвращенците. Всъщност хвърли вината за това върху несъществуващото ми наследство като възвращенец. Щом като приличам на възвращенец, значи съм такъв. Нима не съм човешко същество, ако не изваждам на показ сърдечните си преживявания? Означава ли това, че съм машина, просто защото идеалите са важни за мен?

Елсин се засмя.

— Не. Това означава, че си млад и си човек. Младите са жестоки. Ако позволиш другите да видят какви чувства изпитваш, ставаш уязвим, а младите хора ненавиждат да бъдат уязвими. Това е един от луксовете, на които се наслаждава старостта.

— Благодаря… мисля, че съм ти благодарен.

— Не бих говорил повече по тази тема. Първо — ако го направя, няма да ми повярваш. И второ — сам ще разбереш. Пази се от жени, които искат от теб да излагаш чувствата си на показ. Еднакво внимателен бъди и с онези, които не желаят да те слушат, когато приказваш за онова, което изпитваш към тях.

— Това ми звучи като съвет да избягвам всички жени. — Трайстин сръбна още малко чай. — Ще се опитам да запомня мъдрите ти думи.

— Няма да го сториш. И аз не слушах родителите си, докато не станах по-възрастен. Не… това не е съвсем точно. Чувах думите им, откривах мъдростта в тях, но тази мъдрост изглеждаше неприложима за мен. Подозирам, че това може да се каже за всяко поколение, ала никой от нас не живее достатъчно дълго, за да го потвърди — във всеки случай доживява да види единствено внуците си.

Трайстин кимна. Нямаше какво повече да добави към думите на баща си; те се изплъзваха от съзнанието му, въпреки баналната истина, която съдържаха.

— В съобщението ти се казваше, че са ти предложили обучение за военен пилот и ти си приел. — Елсин отпи няколко глътки от собствената си чаша. — Ако наистина работиш дълго време в далечния космос, може би ще живееш достатъчно, за да видиш моделите, които изгражда животът.

— Транслационният ефект става все по-малък — сви устни Трайстин и се раздвижи в креслото, неизвестно защо замисляйки се за времето, през което майката на Езилдия бе работила с фарканите. — Останах с впечатлението, че фарканите оказват някаква помощ на нашите транслационни инженери.

— Понякога и това е ставало. Можеш да попиташ майка си. Самият аз не зная много по този въпрос.

— Какво знаеш за фарканите?

— Опасни са.

— Защо?

— Трайстин, ти си действащ офицер. Аз също бях такъв. Знаеш всичко, което съм правил, плюс още много неща. Защо ти не ми кажеш? Освен това — защо задаваш този въпрос? Нима мислиш, че ми е известно нещо, което е непознато за теб?

— Обикновено е така — изтъкна Трайстин.

— Добре — въздъхна Елсин. — Те постигат транслация буквално без никакво изоставане във времето. Второ — никой — нито човешки същества, нито роботи — не напада планетните системи, които населяват те. Ние не казваме нищо по този въпрос, възвращенците не казват нищо, фарканите също не казват нищо. Официалната версия е, че сме загубили само един космични кораб, но в действителност сме загубили много повече. Разликата е там, че ние престанахме да ги нападаме. Възвращенците продължиха да го правят още дълго, дълго време и не съм убеден, че някога са прекъсвали нападенията си.

— Какво друго можеш да ми кажеш?

— Фарканите вероятно са далеч по-напреднали от нас в областта на интегративните биотехнологии и хардуера. — Елсин се усмихна и погледна сина си. — Изразът на лицето ти е такъв, сякаш знаеш нещо повече, но не те питам какво е то.

— Благодаря ти. — Трайстин опита да не се върти в креслото си. Как баща му бе успял да долови неговите мисли за способността на фарканите да установяват връзка с военния вграден нервен чип? Дали мислените образи, изпращани от фарканите, бяха продукт на някаква технология, или непознато физическо умение?

— Те имат установен ред, а аз не съм убеден, че редът на извънземните задължително ще бъде благоприятен за нас. — Елсин се изправи.

— Кой би могъл да каже? Вероятно не е.

— Те са извънземни, затова трябва да се съглася. — Елсин се изкашля, за да прочисти гърлото си. — Онази работа… с обучението ти за военен пилот повдига и други въпроси.

— Така е… раздялата…

— Да. Зная, че сигурно си мислил за тези неща и не съм човекът, който с десетки аргументи ще се опита да те накара да се почувстваш виновен. Не това имах предвид. Аз съм специалист по интегриране на технологиите — тоест обединявам отделни части в едно единно цяло. Затова искам да обмислиш как ще се предпазиш от финансовите загуби. Искам да боравим с хладнокръвно подбрани финансови термини.

— Какво? — Трайстин поклати глава.

— Ти си млад и здрав, но какво ще стане, ако транслационният ти двигател се повреди и те захвърли четирийсет години напред в бъдещето? Командването, разбира се, ще те пенсионира, отпускайки ти стандартната пенсия, или ще ти позволи да поработиш още няколко мандата и след това отново ще изпълни горепосочената процедура. Трябва да бъдеш подготвен за това.

— О…

— Може и да не се случи. Но вероятността е 1 към 10, че ще преживееш транслационна грешка за период от две години, ако решиш да направиш кариера в тази област. В случай че няма такава грешка… добре. Но ако има…

— Не съм мислил за това.

— Военното командване на драго сърце ще задържи заплатата ти, след което ще ти даде цялата сума наведнъж. Като се приспаднат от нея данъците и се вземе предвид инфлацията, тази сума едва ли ще си струва чак толкова тежък труд.

Трайстин разпери ръце.

— Какво да правя тогава?

— Ще основем „транслационен тръст“, макар че смисълът на това понятие ще бъде по-широк. Заплатата ти ще отива директно в институция, чиито фондове са разпределени в няколко сметки — кредитна сметка с възможност за незабавно изтегляне на суми, от която ще можеше да теглиш пари както от обикновена кредитна сметка, но ти ще посочиш лимит, валиден за тази сметка. Ако се получат парични фондове, надвишаващи този лимит, те автоматично се заделят за програма, влагаща капитали в различни предприятия. По този начин, ако служебният ти мандат бъде удължен или просто поради друга причина не си тук, можеш да задължиш програмата да изплати каквито и да било финансови задължения, а същевременно основният капитал ще нараства. Всъщност е по-сложно, но в основата си човек лесно може да го разбере.

— Откъде знаеш тези неща?

— Въобще нямах представа за тях — сви рамене Елсин. — Но когато получих съобщението ти, започнах да мисля по този въпрос и се заех да правя проучвания.

Трайстин отново отпи глътка от чая. Той дори не бе помислял за онова, което баща му бе забелязал веднага.

— Почакай малко. Трябва да проверя онази тенджера. — И Елсин излезе от стаята.

Трайстин отново погледна през открехнатия прозорец, позволявайки на пролетния вятър да разроши късата му според инструкциите коса. На изток, над море Пейлиън, се бяха натрупали няколко облака, но те не бяха достатъчни, за да се разрази буря. Поне не в скоро време.

Миг по-късно баща му се върна.

— Всичко трябва да бъде готово, когато Нинка се прибере у дома.

— Тя винаги си идва по едно и също време — засмя се Трайстин.

— Е, все някой тук трябва да го прави.

— Знаеш ли, татко, разполагах с доста време за мислене, но все още не зная с какво се занимаваш. Работиш като системен интегратор на свободна практика. Разбирам значението на всяка отделна дума и виждаш какво става — прибирам се у дома и ти измъкваш нещо ново — като онзи транслационен тръст — или пък аз гледам към екраните, над които работиш, и те ми изглеждат като древногръцко писмо или като бръщолевене на възвращенците.

— Понякога и аз изпитвам същото чувство пред екраните — кимна Елсин с разбиране. — Сега работех върху проблема с отпадъците в процесите на производство на различни храни…

— За Сафрия ли? — Погледът на Трайстин се отклони към прозореца, привлечен от полета на зеленикава хелио-птица.

— Ами, съвсем не! Разработваме система за местност, наречена Веринтка, доста далеч оттук, на планетата Мейра.

— Тя се намира на южния континент. Но трябва да измине още цял век, преди атмосферата да стане годна за дишане.

Елсин се засмя.

— А може би не е така. Опитваме се да направим нещо по този въпрос. Нюсин е достигнал посредством генно инженерство до някакво ново насекомо, което може да използва въглеводороди и въглероден двуокис и да отделя кислород.

Трайстин кимна.

— То създава лепкава зелена тиня — продължи баща му, — плюс много вода и кислород. Опитвам се да измисля някакъв начин на употреба за зелената тиня. Може би вече съм почти готов… но ще трябва да поработя още малко.

Трайстин долови слаб шум от стъпки и стана.

— Мисля, че мама се прибра. Някой току-що влезе у дома.

— Дори когато не разполагаш с биологичен хардуер, слухът ти е остър като на ястреб. Човек една крачка не може да направи, без да го чуеш.

— Какво е това ястреб?

— Хищник от древни времена. Предполага се, че е можел да чува движението на гризачите от няколко разтега разстояние.

Жената, която влезе в кабинета, беше пълна, но не набита, с къса, полупосребрена от възрастта коса. Зелените ѝ очи грейнаха, когато забеляза Трайстин.

— Изглеждаш добре.

Трайстин стана бързо, пристъпи към нея, ала левият му крак съвсем леко се потътри по пода.

— Прекрасно е, че отново съм си у дома — призна той и я прегърна.

След малко тя отстъпи.

— Внимателно. Аз съм крехка жена.

— Ха! — изсумтя Елсин. — Не особено.

— В сравнение със сина ти наистина съм такава.

— Моят син ли? Последния път, като приказваше за него, беше и твой.

— Та горкият човек умира от глад, не виждаш ли? — Нинка намигна на сина си. После отново стана сериозна. — Какво се е случило с крака ти?

— Раниха ме по време на нападение. Лекарите казват, че всичко е наред, само го чувствам малко изтръпнал. Трябва непрекъснато да го раздвижвам.

— Не беше споменал за това в съобщението си.

— Не исках да ви тревожа.

— Значи да се тревожа сега? — Нинка поклати глава. — Ти и баща ти сте еднакви. — Тя се обърна към Елсин. — Все още трябва да го храня. Все още е прекалено слаб.

— Вечерята ви очаква, уважаема професор Десол.

— Още ли работиш по проекта за очистване на онази тиня? — попита Нинка, след това приближи до съпруга си и го целуна по бузата.

— Разбира се.

— Би ли могъл да си позволиш подобна дейност?

Не го правя за пари, а заради Трайстин и Саля.

— Винаги си бил идеалист.

— Кога ще вечеряме? — намеси се Трайстин.

— Ще донеса яденето, а ти се измий — предложи баща му.

Когато Трайстин, все още стиснал чашата с чай в ръка, влезе в трапезарията с изглед към градината, Елсин вече бе поставил съда с гозбата върху керамичната поставка в средата на кръглата маса. Зеленчуци и нарязани парчета от плодове, покрити със счукани фъстъци и подправки, бяха сложени в голяма дървена купа пред чинията на Трайстин. Върху отсрещната страна на масата, до празното четвърто място, имаше кошница, пълна с топъл кафяв хляб, от който се вдигаше пара.

Нинка отвори плъзгащата се стъклена врата, облицована с дървена рамка, и леко я повдигна над едно неравно място.

— Виждам, че тук отново трябва да правя ремонт.

— Винаги с тази инженерна мисъл. — Елсин седна и се обърна към Трайстин: — Сервирай си. Храната е проста — хляб, салата и готвено във фурна.

— Мирише прекрасно. — Трайстин изчака майка му да се настани край масата и едва тогава седна на стола си.

— Нима не е така винаги? — попита тя. — В течение на годините баща ти ме разглези.

Трайстин я изчака да си сипе от храната, после натрупа няколко лъжици от готвеното с ориз върху широката каменна чиния и си взе също толкова много зеленчуци.

Елсин наля чай на Нинка и си сервира от гозбата.

— А сега… да поговорим за важните неща — така ще мога да приключа с тревогите. Как те раниха? — попита Нинка. — Започни от началото.

— Тя винаги казва така — засмя се Елсин.

Трайстин допи чая в чашата си.

— Почти три години възвращенците трупат оръжия и боеприпаси в пустошта на Мейра, като прикриват това с непрекъснати нападения срещу станциите от граничната полоса.

Докато Трайстин очерта предисторията на нападението, Елсин отново напълни чашата на сина си.

— … накрая наистина нямах друг избор, освен да остана в боен скафандър. Докато бях в медицинския център, ми предложиха да приема обучение за военен пилот и аз реших да приема. Една от причините, поради която приех, беше тази, че удължиха военната служба на всички.

— Но очевидно има и други причини, поради които си направил такъв избор — поклати глава Нинка. Независимо че много обичаш тази къща, тя няма да ти бъде достатъчна. Не и сега.

Елсин се изкашля, за да прочисти гърлото си.

— Освен това ние сме говорили по този въпрос… — Нинка погледна Елсин.

— За какво сте говорили? — после Трайстин разбра. — Искате да кажете, че някой ден Саля ще се върне и тя я обича наистина достатъчно, за да бъде щастлива тук?

Баща му кимна.

— Ти, поне в продължение на доста години, ще бъдеш в космоса и ще разширяваш границите на обитаемия свят. Не пожела да се скриеш от това бъдеще, дори след като те раниха, нали?

— Не призна Трайстин и се разсмя за миг. — Предполагам, че си прав.

— Винаги си обичал да контролираш нещата.

— А нима ти не си такъв? — попита Нинка и погледна съпруга си. — По някое време и Трайстин ще пожелае да се установи някъде за постоянно. И ти самият го направи.

— Може да е готов за това и след половин столетие — засмя се Елсин. — Хубаво е, че у дома се мяркат млади хора като теб. — Той пое хапка от гозбата и задъвка. — Този път всичко мина добре.

— Винаги е добре — изрече Нинка с усмивка.

Трайстин се намръщи.

— Какво искаше да кажеш с младите хора, които се мяркали у дома? Това, че не си оставаме вкъщи и… — тъй като не можа да измисли как да завърши изречението, той просто престана да говори.

— Положението с възвращенците. — Баща му отново си взе от гозбата.

— Какво общо има това с мен? С къщата? Със Саля?

— Все още ли не си успял да разбереш, Трайстин? Ние губим войната.

— Защо реши, че е така?

— Защото съм интегратор — човек, обединяващ различни страни и аспекти в единна обща картина. Не приказвам много, защото няма никакъв смисъл. Всеки прави каквото може. Ако се намираш в подпалена къща, няма да помогнеш, като плачеш колкото ти глас държи. Просто опитай да намериш отнякъде вода. — Той поклати глава. — Зная, аналогията, която използвах, не е особено добра. На пръв поглед сме попаднали в състояние на безизходица. Границите ни с възвращенците са постоянни и стабилни; ние не нападаме техните изцяло обитаеми планети, те не нападат нашите — макар че и двете страни биха могли да го сторят. Тяхното население расте…

— С достатъчно бързи темпове, за да стигнат още веднъж до ситуацията Измиране след няколко столетия на планетата Орум.

— По-добре кажи хилядолетие — предложи Елсин. — Правил съм изчисления по теорията на вероятностите. Планетите са големи. Но основната ти мисъл е правилна. Ние предпочетохме да заселваме планетите с много по-малобройно население, използвайки технологично уместен, балансиран подход. — Той спря да приказва и погледна към Трайстин. — Кога ще бъде готова Мейра за начална колонизация? Кога атмосферата ще е годна за дишане?

— След около шейсет до осемдесет години, но ако насекомите на Нюсин и твоят проект се окажат успешни — Трайстин се засмя, — много по-рано.

— Кога ние наистина ще имаме нужда от нея?

Трайстин сви рамене.

— Какво ще кажете, ако тази планета никога не ни потрябва? — намеси се Нинка усмихната. — Чувала съм тази проповед за заселването.

— Кога биха могли възвращенците да я използват? — настоя Елсин.

— Вероятно сега. Може би тъкмо затова увеличават така упорито нападенията си.

— Точно така. Те използват всичко, което имаме. — Елсин вдигна ръка и отпи глътка чай. — В определен етап от развитието ни, Трайстин, свръхмодерната технология става безсмислена. Наистина ли е толкова важно за по-голямата част от хората, преминаващи транзитно от една система в друга, дали сме намалили транслационното изоставане във времето от осем седмици до четири дни? От военна гледна точка — да, това ни дава преимущество. Но нима възвращенците много ги е грижа за това? Какво влияние има изоставането във времето върху кораб-майка, натоварен с ентусиазирани, млади мисионери, въоръжени да се бият за Пророка? Нищо не ги привлича да се върнат обратно у дома, а ако оцелеят, стават патриарси и не изпитват нужда от нищо.

— Но… — Трайстин се опита да се намеси.

— Ти си проектиран като възможно най-добрата военна машина за убиване. Дори не искам да зная колко възвращенци си унищожил. Но нима това ги спира? Може би разполагаме с десет хиляди млади мъже като теб, вероятно една четвърт от тях във физиологическо отношение разполагат с достатъчно сила да издържат всички варианти на военно обучение. Вземайки предвид нарастването на нашето население и ресурсите, вложени при обучението на всеки един от вас, ние губим всеки път, когато загине човек на военна служба — в случай че всеки наш войник не убие хиляда възвращенци. — Елсин отчупи къшей топъл хляб, като че искаше да откъсне нечия ръка.

— Нима мислиш, че би трябвало да унищожим с ядрено оръжие Орум и всички останали планети на възвращенците?

— Не. Тъкмо в това се състои проблемът. Какви хора ще станем, ако постъпим по този начин? Ще бъдем същите като враговете си. Това е идеята, прокарвана в цялата книга „Диалози на Еко-Тек“ и въпреки всичко на всяко поколение му се иска да я забрави.

— Не мисля, че е така. — Трайстин настръхна при този мек укор от страна на баща му. Беше прочел внимателно всичките страници на „Диалозите“. — Те не са ни нападали с ядрено оръжие, ние от своя страна въобще не помисляме за подобно варварство.

— Разбира се, че няма да ни нападнат. Те имат нужда от недвижима собственост — от територии. Но какво ще кажеш, ако изсипят четири кубически разтега натрошена скална маса в атмосферата на Пердия? Колко цивилизовано би било това?

— В последна сметка, ако приема аргумента ти, в подобно дело би имало смисъл.

Елсин се засмя.

— Не би трябвало да приемаш аргумента ми. Намери някой по-добър. Или начин да го опровергаеш. Може би тъкмо поради това по-дългото време, прекарано на военна служба, ще ти се отрази добре.

— Можем ли да поприказваме за нещо друго, освен за края на цивилизацията? — попита Нинка. — Миналия месец видяхме Саля, тогава тя си дойде от Хелкония.

— Тази планета е по-лоша от старата Венера, но разправят, че може да стане толкова зелена, колкото Земята. — Елсин отпи от чашата си. — Разбира се, за това ще е нужно цяло хилядолетие и сивото вещество на половин система — от интелектуални гризачи, каквито представляваме ние.

— Как е тя? — попита Трайстин.

— Намерила си е някого — мисля, че е майор или капитан.

— Той я е намерил — предположи Нинка. — Тя въобще не е търсила.

— Винаги става така. Аз намерих теб, скъпа. Ти също не търсеше никого — усмихна се широко Елсин.

— Все още не търся, дори когато се заровиш в онази градина. Сега повече от всякога имаш неотразим чар.

— Струва ми се, че той се разтопи от удоволствие — заключи Трайстин.

— Разтопил се е от удоволствие ли? Направо потече. — Нинка се засмя. — Помниш ли как ти и Саля подкопахте основите на малкия каменен мост и той падна в езерото с шараните?

— Тогава се изненадах колко много обиди знае. — Трайстин се усмихна към баща си. — Ами помниш ли, когато Саля пусна флуоресциращ шаран в езерото и му каза, че той е заразен със специфичен ихтиологичен вирус, заразяващ старите шарани на дядо? Или когато…