Войната на вярата

62.

Седеше пред чашата ябълково вино, което при поднасянето на масата наистина беше изстудено; гледаше празната чиния — само преди минути в нея имаше куп палачинки, които никога не си бе помислял, че може да изяде наведнъж. След това погледът му пробяга към ъгъла на странноприемница „Обещание“ и се отклони към шпиловете на храма, издигащи се над дърветата.

Храмът — винаги и навсякъде храмът — това беше очевидно из целия град.

Какво бе казал един възвращенски офицер на планетата Мейра преди толкова много години? Беше споменал нещо, че докато има своята вяра, нищо не може да го накара да промени решението си. Трайстин кимна. Това означаваше, че структурата на вярата у възвращенците или трябваше да бъде променена, или разрушена. Как би могъл да постигне това той?

Отпи глътка хладко ябълково вино и отново погледна към шпиловете на храма. Не знаеше как да промени структурата на вярата… но беше добре да помисли по този въпрос, при това трябваше да го стори бързо. В противен случай просто щеше да изпълни безсмислената си мисия, което не му оставяше почти никакви шансове за оцеляване.

Трайстин сви рамене и се изправи. Междувременно трябваше да продължи с изпълнението на предварително планираната мисия, докато му хрумнеше нещо по-добро. Надяваше се, че в съзнанието му скоро ще да се появи някаква идея.

Плати за закуската, седна в колата и започна обиколката по магазините, макар че целта на пазаруването му беше съвсем различна от тази на останалите мисионери, завърнали се у дома след изпълнение на бойната задача. На тях им липсваха луксозни предмети, купуваха стоки, за да сложат основите на бъдещото си домакинство или пък избираха подаръци на близки роднини. Трайстин търсеше компоненти, които можеше да превърне в оръжия. Проблемът при преминаване на възвращенските пропускателни пунктове беше, че трябваше да сглоби определен вид оръжие от компоненти, които би могъл да намери с лекота на пазара. Макар че това не представляваше никакъв технически проблем за него, щеше да му отнеме доста време. Но той можеше да го използва, търсейки начин да превърне простото убийство в нещо по-мащабно.

Докато караше по авеню „Западно царство“, Трайстин отново изпита задоволство, че вграденият нервен чип даваше възможност на зрението му да приема пространството пред него в леко затъмнен вид: защото Уайстух блестеше — наистина белотата му излъчваше блясък, който проникваше навсякъде. Всяка сграда беше бяла или белезникава, светлината на звездата Джеруш, пламнала сред яркосиньото небе, беше жълто-бяла и дори сенките бяха изпълнени с отразена светлина. Същевременно той не можеше да не забележи и друго нещо: макар че всичко бе безукорно чисто, никъде не се виждаха строежи на нови сгради. Не беше видял нито един — дали не се стремяха да запазят историческия вид на града за поколенията?

„Развлекателен микроелектронен център“ — това бяха думите, изписани върху табелата, която прочете Трайстин. Но той обиколи два пъти сградата на магазина, преди да открие паркинга; едва тогава остави взетата под наем кола там.

— Бих ли могъл да ви помогна с нещо, братко? — попита белокосият управител на магазина, почти веднага след като Трайстин беше влязъл. Всички по-възрастни мъже, които заемаха управленски постове, изглежда бяха белокоси. Нима човек обезателно трябваше да е с побелели коси, за да стане патриарх?

— Да, само че… — той си наложи да се усмихне тъжно, — аз малко съм позабравил нещата.

Възрастният мъж въведе Трайстин, огледа го внимателно за миг, след това му се усмихна в отговор.

— Виждам, че е така. Добре… нека ви покажа с какво разполагаме тук. — Той посочи към неголям апарат с гладка предна стена, върху която не бе написано нищо. От двете му страни имаше два високоговорителя.

— Основната аудиосистема е лазерно управляема, звукът е дигитален. Централният процесор е стандартен… качеството на звука зависи повече от мощността на високоговорителите, отколкото от процесора за обработка на постъпващите сигнали.

Трайстин знаеше какво точно му бе необходимо, ала непрестанно кимаше с глава, докато търговецът му показваше най-различни видове микропроцесорни елементи.

Най-накрая се спря върху централния процесор, плюс малък комплект от инструменти и резервни части. След като търговецът прие кредитната му карта и вписа сделката в дневника за деня, той помогна на Трайстин да натовари закупения компонент на задната седалка на взетата под наем кола.

— Благодаря ви, братко Хайрис, че предпочетохте да посетите нашия магазин. Благодаря ви.

— Благодаря ви, братко Джърстин. Оставих се в ръцете на Бога и ето къде ме доведе той. Мир вам.

— Бог да възнагради с мир и вас.

Трайстин не можеше да не се учуди на словоохотливостта на управителя — сякаш възрастният мъж не беше срещал истински клиент месеци наред.

Докато караше, мислите му непрекъснато се връщаха към възвращенския офицер на Мейра, който бе казал: „Докато вярвам“. Какво би могло да пречупи подобна вяра? Дали нещо наистина би било в състояние да го стори? Върху лицето на Трайстин най-сетне се покатери дяволита усмивка. Защо трябваше да се бори със сляпата вяра? Не беше ли по-добре да я използва? Все още не знаеше как, но кимна замислено.

Следващата му спирка от обиколката за пазаруване беше малък магазин за индустриални стоки в покрайнините на Уайстух. Макар че Уайстух се славеше с репутацията на град, в който не съществува престъпност, докато оставяше колата на паркинга, Трайстин се запита дали този район е наистина безопасен. Белите стени на магазина изглеждаха почти сиви. Макар че не бяха оплескани с кал, стените твърде често бяха мазани с тънък слой боя — винаги недостатъчно плътен, затова създаваха впечатление, че са мръсни.

— Мога ли да ви помогна с нещо, братко? — Поздравът беше груб, отправен едва ли не с желание да го отпратят по-бързо. Набитият мъж изгледа почти презрително безупречния бял костюм на Трайстин.

— Търся звуков агрегат за почистващо устройство „Рубек“, модел 786-а година.

— Х-м-м… Модел 786-а „Рубек“… сигурен ли сте, че търсите точно това? С него се разпилява много енергия…

— Щом ми се налага да ремонтирам модел от 786-а година… — сви рамене Трайстин.

— Да, така е, трябва ви модел от 786-а. Чакайте да видя.

Трайстин отиде до каталога, който лежеше на щанда, и започна да прелиства страниците, отбелязвайки необходимите му части и компоненти.

Виж ти!

— Ето, имате късмет. Дори разполагам с два броя.

— Виждам, че ви се намира и устройство за насочване на вълни, тип „Ремър“ — посочи в каталога Трайстин.

— Да… купчина боклук. Вместо него можете да използвате апарата за насочване „Мурайт“.

— Бих ли могъл да погледна „Мурайт“-а?

— Разбира се. Продавам доста от тях. Стават за различни почистващи устройства, можете да ги използвате навсякъде. Разправят, че дори мисионерите работели с тях… — но не като нас в цивилния живот. Твърдя го със сигурност. Доста време от живота си прекарах на Джозефат.

Трайстин подсвирна. Джозефат беше астероид, от който добиваха ценни минерали. Този мъж сигурно беше костелив орех.

— Бях единственият, който се завърна жив. Това е нещо забележително, все пак. Изчакайте минутка.

Охо! „Мурайт“ изглеждаше по-добре от „Ремър“.

— Вижда ми се много по-стабилен.

— Освен това по-лесно се настройва.

— Колко струва?

— Триста за звуковия агрегат, устройството за насочване струва седемдесет и три.

— Последното нещо, което ми трябва, е усилвател за промяна на електрическото напрежение „Уембли“.

— От толкова високо напрежение ли имате нужда?

— Това е дълга за разказване история…

— Ще ви струва повече от останалите.

— Не е проблем.

Широкоплещестият мъж се върна с плоска кутия, която постави до останалите неща, които Трайстин беше избрал.

— Приемате ли плащане с кредитни карти? — попита Трайстин.

— Разбира се. Приемаме всичко, което може да се приравни с долари. Напоследък бизнесът процъфтява. Хората непрекъснато ремонтират нещо. Просто не разбирам как някои от магазините, които продават нови уреди, още не са фалирали.

Трайстин му подаде кредитната си карта.

— А какво търси тук богобоязлив мисионер като вас, оцелял след изпълнение на бойната си задача?

Трайстин се засмя, мислейки си за вярата.

— Не е необходимо да се боя от Бога, страх ме е само от хората. Аз съм като всички останали и правя онова, което е нужно.

— Правилна мисъл, братко. На мен също не ми се налагаше да се страхувам от Бога на Джозефат, но се боях от идиотите, които си въобразяваха, че знаят каква е волята Му. — Мъжът върна кредитната карта на Трайстин.

— Да — кимна Трайстин, търсейки подходящ отговор. — Бог ще ни покаже волята си по начин, който сам е избрал. — Той взе картата, прибра я в джоба си и сложи по-малката кутия в по-голямата. — Мир вам, братко.

— Бог да ви възнагради с мир — изсумтя едрият мъж и се почеса по главата.

След като натовари покупките си в колата, Трайстин реши да се върне в странноприемница „Обещание“, преди да е завършил пазаруването. Започваше да изпитва чувството, че вече знае какво именно иска да направи — първата стъпка беше да отдели Господ от онези, които смятаха, че знаят каква е Неговата воля.

— Не си ли твърде самонадеян? — измърмори на себе си той. Без да отговори на въпроса, спря колата на няколко метра от вратата на странноприемница „Обещание“.

Трайстин занесе първия пакет с микрокомпоненти в стаята си и се върна за по-малките кутии и куфарчето с инструменти и резервни части.

— Братко Хайрис? Имате ли нужда от помощ? — По-възрастната сивокоса сестра излезе от гишето и се приближи към колата.

— Не, благодаря ви, сестро… Извинявайте, не си спомням как беше името ви.

— Аз съм сестра Майра.

Трайстин кимна. Омъжените жени използваха личните си имена.

— Не, вече пренесох покупките си на два пъти.

— Ще трябва доста да платите, когато изпращате целия този багаж до Нефи.

Той се засмя.

— Не, всичко е за тук.

— Ще гостувате на приятели?

— На стари и нови. Но нима ние не сме деца и приятели на Бога и неговия Пророк? — Тези думи предполагаха още една малка стъпка, намекваща, че настоящото ръководство на възвращенците не беше съвсем безпогрешно.

— Деца и приятели… странен начин човек да изрази мислите си.

Вместо да отговори пряко, Трайстин се усмихна.

— Той е нашия Отец. И всички, които се ползват от Неговата щедрост, би трябвало да бъдат приятели. Така че… — Трайстин разпери ръце, за да продължи с жест намека си. Засега беше сигурен, че теологичната основа, върху която се опираше, бе непоклатима. Знаеше, че постъпва лицемерно, имайки предвид начина, по който щеше да употреби закупената апаратура.

— Може би трябва да се отдадете на общуване с Бога, братко Хайрис. Имате дарбата за това. — След тези думи сестра Майра мъдро поклати глава.

— Боя се, че не е по силите ми. Когато човек е видял безбройните звезди в Неговите селения, едва тогава осъзнава колко велико е творението Му. — Трайстин замълча и се усмихна свенливо. Беше трудно да приказва едновременно като благочестив вярващ и като оцелял след бойната си мисия войник, без да прозвучи прекалено неестествено. Струваше му се, че думите му са помпозни, изпълнени с абсолютни небивалици. — Предполагам, че се увлякох.

— Виждали ли сте… другите хора?

— Еко-Извергите ли? — Трайстин беше подготвен да очаква подобен въпрос. — Да. Виждал съм корабите и труповете им.

Сестра Майра хвърли поглед назад.

— Те наистина ли са дребни и мургави, с хлътнали очи? Наистина ли приказват непристойни неща?

Трайстин вдигна високо брадичката си.

— Някои са такива. Други са високи и светли.

— Разправят, че всички са като роботи, повече машини, отколкото хора.

— Не съм запознат с това. Изглеждаха като хора и умираха като хора. — Трайстин замълча, долавяйки, че засяга деликатни проблеми. — Някои се биеха смело, други не. — Той сви рамене и понечи да вдигне втория пакет.

Сестра Майра го последва.

— Малко приличате на Колин, но той е по-млад. Прощалното му увеселение беше миналата година.

— Ще се моля мисията му да завърши успешно и той да се прибере у дома. — Трайстин отнесе пакета зад вратата в стаята си. Сестра Майра остана отвън. Очевидно никак не ѝ беше горещо сред жегата на ослепителните слънчеви лъчи.

Трайстин изтри чело с ръка.

— Вие сте като повечето хора от Нефи. Там е по-хладно.

Трайстин кимна утвърдително.

— Той беше единственият ми син — добави жената.

Какво би могъл да ѝ каже? Че няма почти никаква вероятност младият Колин да се завърне у дома? Той прехвърли тежестта на тялото си от единия върху другия крак и изрече меко:

— Бих желал да мога да погледна в бъдещето и да ви разкрия какво виждам там, но както всички знаем, това е единствено по силите на Бога. Ние просто трябва да следваме упорито волята Му.

— Той беше висок като вас и усмивката му приличаше на вашата.

— Няма никой друг като вашия син, сестро Майра, и аз ще се моля заедно с вас Бог да го закриля и да го върне у дома. — Макар че дори и старият християнски бог бе успял да съживи само един от синовете си сред мъртвите.

— Мислите ли, че войната някога ще свърши?

— Всичко има край.

— Исках да кажа, дали ще свърши скоро. — Сестра Майра замълча и след малко добави: — Пророкът е казал, че някой ден ще се завърне и всички ние ще заживеем в мир.

Всичко, което изричаше Трайстин, го отвеждаше във все по-дълбоки води. Той сви устни, преди да отговори:

— Не съм специалист по военна тактика. Аз съм такъв, какъвто ме виждате. Видял съм много неща; видял съм хора, които би трябвало да живеят като братя и сестри, а те се избиват безпощадно помежду си. — Трайстин престана да приказва, решавайки, че не бива да изказва мислите си прекалено открито. — Битките трябва да престанат. Бог е казал да предаваме словото Му на онези, които не вярват, но аз, като обикновен човек, не успявам да проумея как един мъртвец би могъл да чуе Божието слово. Дори и Пророкът е писал: „Не казвай «аз ще помогна на братовчед си, вместо на своя съсед», защото всички мъже и жени са съседи пред погледа на Бога“.

— Те ще престанат ли, ако престанем ние? Казвате, че войната би трябвало да свърши, но дали наистина ще стане така? Дали краят ѝ ще дойде скоро, та Колин и другите момчета да се върнат по домовете си? — попита сестра Майра.

— Не зная. Това е нещо, което самият Господ Бог ще обяви. — Трайстин все още не беше решил как да оповести, че волята на Бога е тъкмо такава. Нито пък знаеше докога може да разпространява кълновете на идеите си, без да го разобличат като еретик. Докато приказваше, не преставаше да се пита защо така настойчиво се стреми да изразява мислите си, излизайки извън точно посочените задължения в бойната си мисия. Та той дори не бе изпълнил възложената му задача — нито пък беше измислил по какъв начин да я промени, за да постигне онова, което желаеше. Но щом хора като сестра Майра изпитваха чувства, подобни на неговите, изпълнението на първоначалната му мисия нямаше да означава нищо. Затова добави още няколко пророчески думи, надявайки се, че в бъдеще ще може да се опре на тях:

— Всичко, което мога да направя, ще бъде направено, а то е онова, което ми поръча Бог.

— То наистина е много, братко Хайрис — кимна сестра Майра. — Желая ви успех! — Тежките ѝ обувки заскърцаха по циментовия под, докато тя вървеше бавно към гишето.

Трайстин се прибра в стаята и затвори вратата след себе си. Изтри чело с ръка. Предстоеше му да свърши много работа — трябваше да конструира лазера, но и да измисли как да осъществи плановете си — искаше да използва сляпата вяра на възвращенците, макар че някои щяха да го нарекат „сантиментален глупак“, ако научеха какви мисли витаеха в ума му. Но, по дяволите, възвращенците също бяха хора. Ултийна щеше да го разбере. Родителите му също. После сви рамене. Имаше и такива хора като онзи полицай в парка при Скалите и като онзи фанатизиран възвращенски офицер, който би продължил да се бие вечно. Това бяха хора, които отказваха да погледнат извън тесния кръг на своите предразсъдъци. Те бяха прекадено много и от двете страни.

Трайстин погледна към „Книгата на Торен“ на масата, надявайки се, че ще успее да открие отговори на въпросите си между редовете на светото писание. Самите думи нямаше да му разкрият нищо ново.

Усмихна се. Нима наистина можеше… Можеше да стане пророк? Син Божий и храм, построен за три дни… пък и кой би могъл да убие някого, за когото хората смятат, че вече е мъртъв? Ако успееше да свърже правилно тези идеи с убийството, което командването му бе заповядало да извърши… тогава може би щеше да успее да разклати вярата на възвращенците.

Взе „Книгата на Торен“ и започна да прелиства страниците. Лазерът можеше да почака няколко минути.