Войната на вярата

70.

Трайстин не обръщаше внимание на бръмченето в главата си и шумовете наоколо, които го измъчваха доста преди транслацията от звездната система Джеруш към системата Браха. Сега той изтри чело с кърпата, която беше почти толкова влажна, колкото и бялата риза под бялото му тънко сако. Продължилото три часа седене в зле проветрения транспортен кораб се бе отразило зле на всички пътници — те изглеждаха като попарени.

Трайстин отново изтри чело, питайки се след колко време корабът най-сетне ще кацне на орбиталната станция на Браха. Известно колебание в електронната система звънна във вградения му нервен чип, паренето в нервните окончания по цялото му тяло малко се засили, след това отново намаля. Дали това ли беше част от наказанието, задето беше станал убиец, или бе просто случайно проявило се странично явление? Убиец… това определение все още не му харесваше, ала той бе извършил убийство. Макар че Юнкла беше адмирал, Трайстин бе отнел живота му — и това беше съвсем различно от изтреблението по време на бой в станцията по граничната полоса. Той се надяваше, че другото, което бе извършил, превръщаше акта му в нещо повече от безсмислено убийство.

Секундното колебание в изкуствената гравитация означаваше някаква промяна в подаваното количество енергия — дано това се дължеше на намаляване на ускорението, защото приближаваха орбиталната станция. Трайстин пое дълбоко дъх. Тъй като съобщенията трябваше да се предават между звездните системи, той все още имаше шанс да избяга — освен ако някакъв бърз кораб-куриер не се движеше непосредствено след транспортния кораб.

Още веднъж изтри лицето си с кърпата, когато електронната мрежа на кораба показа, че се приближават до орбиталната станция. Разтри чело с длан, опитвайки се да намали пулсирането в слепоочията си.

Транспортният кораб потрепера, разнесе се слаб звук — туп! — и Трайстин се надигна на седалката.

— Кацнахме в орбиталната станция Браха. Моля, съберете всичките си принадлежности, преди да напуснете мястото си. След това посетете багажното отделение, разположено зад пилотската кабина, за да вземете багажа си, преди да напуснете кораба. Моля, проверете дали сте прибрали всичките си лични вещи.

Трайстин освободи предпазния колан, отпусна краката си на пода и кимна учтиво на възвращенеца на средна възраст, който седеше срещу него от другата страна на пътеката. Отиде със скована походка до багажното отделение и застана в редицата след други двама мъже. Те прибраха куфарите си, Трайстин взе единствената си чанта и я прехвърли през парапета. Олюля се, докато преминаваше през херметизационната камера, където гравитацията беше нормална, ала успя да запази равновесие. Бедрото му отново започна да пулсира от внезапно направеното движение.

— Внимателно на завоя, сър.

— Благодаря ви. — Трайстин си наложи да върви изправен като струна. Независимо дали го преследваха или не, имаше определени граници, отвъд които не би могъл да издържи. Нуждаеше се от храна, трябваше да изпие нещо — в противен случай нямаше да има енергия да направи каквото и да било, нямаше да може да измисли изход от никаква ситуация.

Тръгна бавно към главния коридор.

В ресторанта „Залъка“ имаше само четири маси и щанд, където предлагаха рехидратирана храна и сокове, ала Трайстин би приел всяко нещо, стига да можеше да се яде. Той се приближи и опря тялото си о щанда.

— Спагети, моля.

— Тежко пътуване, а, братко? Какво бихте желали за пиене?

— Лимонов сок и вода. Горещо е. Струва ми се, че всеки път става все по-горещо.

— Много хора казват така. Седнете, аз ще ви повикам.

Трайстин се отпусна на пластмасовия стол до пластмасовата маса, закрепена неподвижно към облицования с пластмасово покритие под на станцията. В коридора отвън потокът от пътници не прекъсваше — те преминаваха бързо, мяркайки се за миг, някои в униформи, други в пилотски костюми. Няколко мъже носеха бели сака и панталони, а две-три жени бяха облечени в карирани рокли.

— Спагетите са готови.

Трайстин подаде кредитната си карта.

— Храната и питието струват общо петнайсет долара.

Той потреперя, чувайки цената, макар че сега тя нямаше никакво значение за него.

— Всичко пристига тук със совалката, братко.

— Зная, но…

— Вие идвате да се нахраните — мъжът зад щанда се усмихна съчувствено. — След това си тръгвате. А аз живея тук. Продавам, докато не съм на смяна. Човек трябва да работи на две места, за да свърже двата края.

— Съжалявам. — На Трайстин често се бе налагало да чува тези думи.

— Всички правим онова, което се налага.

— Така е.

Трайстин сложи квадратната чиния и двете пластмасови чаши върху малката маса и започна да се храни. Спагетите бяха почти толкова меки, колкото подгизнала във вода хартия и парчета от ластик, а на вкус представляваха истинска комбинация от гореизброените предмети. Сосът имаше дъх на лепило, сварено в кофа с лимонада. Трайстин изяде всичко, изпи горчивия лимонов сок и голямата чаша, пълна с вода.

Страшното му главоболие започна да отминава, още преди да е приключил със спагетите, но парещото усещане, което вграденият му нервен чип разпространяваше из цялото му тяло, намаля съвсем малко, причинявайки изтръпване на всички крайници. Може би просто имаше нужда от почивка — и покой, — ала вероятно щеше да измине доста време, преди да си ги позволи.

Постоя няколко минути, след като приключи с храната — повече не биваше да остава тук, само няколко минути. Взе чантата си и се отправи към сектор Бета три. Там би трябвало да се намира търговският кораб „Пакуаврат“. Трайстин се надяваше, че наистина ще го намери в посочения сектор. Чувстваше се уморен. Вероятно не след дълго в орбиталната станция щеше да пристигне кораб-куриер, носещ заповед за арестуването на Уайлъм Хайрис… и на всеки друг, който изглеждаше като него.

Премести чантата от дясната в лявата си ръка и продължи да върви по леко извития коридор.

На пръв поглед Сектор Бета три беше съвсем пуст. Печатите, поставени върху вратата на херметизационната камера, май бяха непокътнати. Трайстин се огледа във всички посоки приближи се към херметизационната камера и използва вградения си нервен чип, за да отвори заключващия механизъм на кораба.

Кре-ек!

Печатите се разпръснаха на парчета и вратата на херметизационната камера се отвори съвсем малко.

Трайстин се приближи към нея, после спря и се обърна — съвсем слаби вибрации, едва доловими сред отново появилото се чувство за парене и статичното електричество във вградения му нервен чип, го предупредиха. Наоколо имаше някаква опасност.

— Какво правите тук, братко? — Войникът от охраната се приближи с тежки стъпки към Трайстин, насочил оръжието си срещу него.

— Нищо. Слязох да потърся един приятел… — Трайстин вдигна ръце нагоре, за да покаже, че не е имал нищо лошо предвид. Трябваше да се досети, че възвращенците са поставили някакви наблюдатели около „Пакуаврат“. — Стоях си тук. Просто стоях. Виждате ли? — Той посочи към открехнатата врата на херметизационната камера. — Тя се отвори.

Погледът на пазача се отклони към вратата.

— Мир вам. — Трайстин се засили и използва набраната инерция да избие оръжието от ръцете на пазача, след това го насочи срещу него.

Туп!

Струваше му се, че ръцете му горят, когато остави пушката до тялото на изгубилия съзнание пазач. Ала нямаше време за губене; светкавично отвори с ръце вратата на херметизационната камера — достатъчно, за да се пъхне вътре. Стомахът му се сви на кълбо и полетя към гърлото, когато напусна гравитацията на станцията и се оказа на борда, където стойността на g беше почти равна на нула.

Не обърна внимание на спарения въздух, нито на това, че тялото му се отдалечава от механизма, управляващ херметизационната камера. Не знаеше след колко време сигналът за тревога щеше да доведе още пазачи или войници. Затова пъхна краката си под лоста, с който можеше да затвори вратата на камерата, и започна да го блъска енергично. Най-сетне постигна целта си — херметизационната камера се затвори, издавайки слаб трясък. Трайстин се добра до пилотската кабина — отчасти с летене, отчасти с препъване. Използва останалата в акумулаторите мощност, за да задейства системата за енергийно захранване на двигателите.

След като системата за захранване на двигателите заработи, той установи минимална гравитация на борда и бързо се върна в херметизационната камера — трябваше да освободи механичните подпори, които задържаха кораба към стенда. Сега единствено магнитните дискове свързваха „Пакуаврат“ с орбиталната станция.

Изправи се зад пилотското кресло, съблече все още влажната и воняща бяла риза, възвращенското бельо, като същевременно използваше вградения си нервен чип да започне проверка на бордовите системи преди излитане. Преоблече се в сухо бельо и сух костюм, седна в креслото и довърши проверката.

Отново го заболя глава — а това не беше най-добрият признак при започване на полет, — ала трябваше да действа бързо, затова бе необходимо да усили остротата на рефлексите си. Погледна екрана за външната обстановка и се осведоми точно какво положение в станцията заемаше кораба.

Накрая се увери, че всички корабни системи функционират нормално и се свърза с орбиталната станция. Можеше да опита да излети, без да се крие. Той намери описанието на предстоящия полет от комуникационната система — „Пакуаврат“ трябваше да лети от Браха до Алундил.

— Контролен модул Браха, тук е корабът на хинджите „Пакуаврат“. Искам разрешение за отлитане от орбиталната станция.

— Кораб на хинджите „Пакуаврат“, говори контролен модул Браха. Изпратете ни описанието на полета. Моля, изпратете ни описанието на полета.

— Контролен модул Браха, пригответе се за получаване на исканата информация. — Трайстин изпрати описанието на полета до контролния модул на станцията, след това демагнетизира опорните дискове, наблюдавайки екраните пред себе си. Дори без да включва двигателите, корабът бавно започна да се отделя от станцията.

— Получихме описанието на полета, „Пакуаврат“. Изпратете кода на документа, разрешаващ на пилота да извършва полети в междузвездното пространство.

Трайстин провери наум кода на Свенсон, след това отговори:

— Контролен модул Браха, номерът на пилота е С-С — тоест Сиера-Сиера, едно-четири-пет-четири-две, Котка. Сиера-Сиера, едно-четири-пет-четири-две, Котка. — Той изтри чело с длан. Не му хареса това, че искаха да им съобщи номера на пилота. Желанието им не беше чак толкова неблагоприятно за него, но по време на обучението го бяха инструктирали, че кораби, които напускат някоя звездна система на възвращенците, рядко са подлагани на такива проверки. Освен това Свенсон фигурираше единствено във файла на резервните пилоти, а това можеше да събуди редица съмнения.

— „Пакуаврат“ поддържайте готовност за излитане.

Сигнал за тревога пламна в съзнанието на Трайстин.

Той подаде команда до турбореактивните дюзи и помощните двигатели да ориентират кораба към излитане от орбиталната станция, заемайки положение перпендикулярно на еклиптиката на системата.

— Кораб на хинджите „Пакуаврат“, говори контролен модул Браха. Приемате ли сигналите ни? Какво възнамерявате да предприемете?

— Контролен модул Браха, говори корабът на хинджите „Пакуаврат“. Очаквам разрешение за излитане. Очаквам разрешение за излитане. — Трайстин наблюдаваше как корабът полека се отделя от станцията и се надяваше че еднократният импулс, подаден към двигателите и турбореактивните дюзи, е останал незабелязан. Така може би щеше да получи разрешение за излитане, преди контролният модул на Браха да е осъзнал какво всъщност правеше той.

— Приехме искането ви, „Пакуаврат“. Моля, поддържайте готовност за излитане.

— Изпълнявам нареждането ви, контролен модул Браха — Трайстин чувстваше с цялото си тяло двайсетте метра, които разделяха „Пакуаврат“ от орбиталната станция.

— „Пакуаврат“, настояваме да се върнете на стенд Бета три.

— Контролен модул Браха — опита се да печели време Трайстин, — корабът на хинджите „Пакуаврат“ се намира на стенд Бета три. — Разстоянието, разделящо кораба и станцията, беше трийсет метра и контролният модул на Браха нямаше как да не забележи това.

— „Пакуаврат“, настояваме незабавно да се върнете на стенд Бета три. Не получавате разрешение за излитане. Повтарям отново: нямате разрешение за излитане.

— Приех съобщението ви, контролен модул Браха, но продължавам да се отдалечавам от станцията. Излитам. — Трайстин натовари двигателите до пет процента от мощността им — близко до границата, гарантираща сигурността на кораба в близост до орбиталната станция. „Пакуаврат“ започна да набира скорост и да се отдалечава от системата.

— Кораб на хинджите „Пакуаврат“, незабавно се върнете в орбиталната станция Браха. Повтарям: незабавно се върнете в орбиталната станция Браха.

— Контролен модул Браха, съобщете ми за последен път нареждането си! — Търговският кораб продължи да се отдалечава от станцията, а Трайстин увеличи притока на енергия към двигателите, като се опитваше да поддържа тягата им възможно най-висока, без да обръща унищожителната им мощ към станцията.

— „Пакуаврат“, върнете се на орбитална станция Браха. Ако не се подчините, ще започнем да ви обстрелваме. Повтарям: ако не се подчините, ще ви обстрелваме.

Трайстин увеличи тягата до трийсет процента, изчака, след това я увеличи до осемдесет. Огледа внимателно екраните, особено дисплея с фина настройка, търсейки признаци за присъствие на възвращенски бойни кораби.

Дисплеят с фина настройка остана непроменен. Трайстин задейства вградения си нервен чип на режим „пълно натоварване“ и започна да разтрива главата си, за да облекчи неприятното чувство на парене, което се получи в резултат от това.

Изминаха три минути, след това пет. Трайстин чакаше, а „Пакуаврат“ се носеше към периферията на звездната система Браха, перпендикулярно на еклиптиката ѝ. Независимо къде се намираха корабите на възвращенците, независимо колко бързи бяха, те не можеха да достигнат подходящ ъгъл, за да атакуват „Пакуаврат“. През цялото време на преследването щяха да се намират откъм кърмата на търговския кораб.

Трайстин не желаеше да мисли за транслационната грешка, която щеше да се натрупа, ако се опиташе да избяга от преследването — не и в този момент.

Две ярки точки блеснаха върху дисплея с фина настройка — бяха ярки и светлосини, пунктирани линии очертаха траекторията им. Очевидно преследвачите бяха излетели от базата в близост до петата планета от системата.

— Разузнавателни корвети — измърмори на себе си Трайстин и провери скоростта им. И двата кораба се движеха с малко по-висока от нормалната стопроцентова флангова скорост.

— Кораб на хинджите „Пакуаврат“, говори контролен модул Браха. Получавате ли нашите сигнали? Получавате ли нашите сигнали? Това е последно предупреждение към вас. Настояваме да се върнете на орбитална станция Браха. Ако се подчините, няма да стреляме срещу вас. Повтарям: ако се върнете, няма да стреляме срещу вас.

„Колко е хубаво да си популярен“, помисли си Трайстин. И все пак… може би… може би планът му наистина бе успял. Преследваха го само две разузнавателни корвети, а това беше стандартният брой, отпускан при следене на неидентифициран търговски кораб. Но от друга страна не им бяха необходими повече от две корвети за невъоръжен кораб, макар и да не знаеха, че предпазните му щитове бяха толкова здрави, колкото и на военните кръстосвачи.

Сега цялото му тяло пареше почти непрекъснато — очевидно в резултат на прекомерното натоварване на вградения нервен чип, прекалено дългото използване на рефлексите с увеличена острота и повишената обмяна на веществата.

Следите по дисплея с фина настройка показваха, че разузнавателните кораби го приближават все повече и повече. Трайстин провери гъстотата на праха. Все още беше прекалено висока, за да извърши транслация, но намаляваше прогресивно.

Изминаха още десет минути, двата възвращенски кораба го догонваха, макар че „Пакуаврат“ вече бе започнал да изкривява — все още съвсем, съвсем слабо — обвивната повърхнина, описваща разширяването на времето.

Контролният модул Браха бе прекратил всякакви емисии, не предаваше никакви съобщения, само възвращенските разузнавателни кораби неумолимо приближаваха към „Пакуаврат“.

Въпреки болката, мислите на Трайстин бяха кристално чисти, ала той знаеше със сигурност, че вече е твърде замаян. Какво щеше да се случи, когато се върнеше? Дали въобще щеше да успее да се добере до дома? Отново изчисли скоростта на преследвачите си и я съпостави с гъстотата на праха. Ако въобще успееше да им се изплъзне, щеше да го постигне много, много трудно.

Прекалено трудно за понасяне. Увеличи натоварването на системата за енергийно захранване до сто и десет процента и се зае да отчита всяка изминала секунда. Можеше да запази това състояние в продължение на пет минути, след това системата щеше да започне да се разпада. Трябваше да използва този начин за допълнително ускорение по-рано, ала не го беше сторил. Очевидно яснотата на мислите му се беше оказала пълна илюзия.

Екранът за външната обстановка показваше, че двата разузнавателни кораба се приближаваха неумолимо. Гъстотата на праха спадаше, минутите отлитаха в небитието.

След четири минути и петдесет стандартни секунди, прекарани при 110 процентно натоварване на системата за енергийно захранване, Трайстин намали мощността ѝ до сто процента — нормалното ѝ максимално гранично ниво.

Разстоянието, което разделяше „Пакуаврат“ от разузнавателните кораби, се увеличаваше. Да не би възвращенците да бяха натоварили корабните си двигатели прекалено много в началото на преследването?

Ако успееше да се върне у дома… нима имаше нещо, което би могъл да очаква с нетърпение? Може би щяха да му възложат командване на боен кораб в системата Парвати — което беше равносилно на самоубийство. Или просто трябваше да изчезне безшумно някъде? А може би инцидентното му появяване в Камбрия винаги щеше да предизвиква антивъзвращенски бунтове? Или възвращенците щяха да обявят едновременни нападения по всички фронтове и той щеше да се окаже както първопричината, така и изкупителната жертва за това? Наистина ли бе нанесъл тежък удар на тяхната религия или никой не го беше грижа за случилото се? Трайстин стисна устни, мислейки за ключа на храма…

Плътността на праха спадна до стойност, позволяваща извършване на транслация при екстремни случаи. Трайстин изчисли разстоянието, което го разделяше от разузнавателните кораби. То беше по-голямо от максималния обсег на бойните торпеда.

Продължи да изчислява обсега на торпедата и гъстота на праха.

— Започвай подготовка за транслация. — Трайстин изпрати заповедта до главния компютър на кораба.

— Заповедта е приета. Подготовката за транслацията започва.

Докато Трайстин наблюдаваше как енергията се увеличава, друга мисъл проблясна в съзнанието му. В храма вероятно разполагаха с негови холографски изображения — в такъв случай военното командване щеше да поиска да узнае как той е проникнал вътре. Преглътна мъчително, в черепа му избухна непоносима болка. Какво можеше да направи? Изненадващо в ума му пробягаха думите: „Носи се такъв слух… ако смениш посоката на кораба и подадеш енергия, точно когато се извършва транслацията, транслационната грешка се увеличава неколкократно, а може би и повече…“

Трайстин подаде максималното възможно количество енергия към двигателите, благодари на Ултийна, знаейки, че може би никога повече няма да я види — нея или някого от познатите си в коалицията. Съжаляваше за това. Не беше осъзнал колко много щеше да му липсва тя, колко непоносимо много. Толкова неща не беше осъзнавал досега.

Ръцете му трепереха, всяко поредно изчисление му отнемаше все повече време. Като че от върховете на пръстите му извираха уравнения, ослепителни кръгове светлина заобикаляха всеки предмет, върху който се спреше погледът му. Всяко най-малко движение на главата му пращаше горещи вълни из цялото му тяло, ако се обърнеше бързо, стъпалата му изтръпваха и започваха да треперят.

Точно преди да натисне копчето, с което подаваше заповед за започване на транслация, Трайстин си спомни, че трябва да докосне и бутона, чрез който щеше да промени посоката на кораба. Надяваше се, че по този начин транслационната грешка няма да стигне критични стойности. А след транслацията щеше да се отправи към планетата Фарка — кой знае как фарканите се отнасяха с времето там?

Промени посоката на „Пакуаврат“ и натисна копчето за започване на транслацията…

… черното стана бяло, а бялото — черно… В безкрайния момент, в който корабът претърпяваше транслация, Трайстин беше изпаднал в екстаз — болката изчезна, чувство на неописуемо удоволствие завладя всяка негова клетка и го изпълни с черна светлина.

Дум!

Завърна се в истинското време. Червената мъгла на парещата болка отново се върна — още по-силна отпреди, — а „Пакуаврат“ се носеше в нормалното пространство, приближавайки планетата Фарка… някъде… някога…

Зрението на Трайстин беше замъглено, черепът му пулсираше от пронизваща болка. Трудно му бе да се съсредоточи дори върху екрана за външната обстановка, но трябваше да концентрира вниманието си именно там, защото „Пакуаврат“ се носеше високо над еклиптиката по курс, който го отдалечаваше от планетата. Налагаше се Трайстин да го коригира така, че да не попадне върху орбитата на шестата планета.

— Тука… тука… тука… тука… — думите, които бе изрекъл, отекваха в черепа и ушите му, очите му се овлажниха. Затвори клепачи и му се стори, че очните ябълки се обръщат под тях. Отново ги отвори и усети как ослепителни снопове светлина потъват в зениците му.

Безмълвно, бавно успя да съсредоточи вниманието си върху курса, който корабът трябваше да поеме, за да се приближи към външната орбитална станция на фарканите. По време на инструктажа го бяха предупредили да не навлиза зад орбитата на шестата планета. Поне сега външната орбитална станция се виждаше на екраните — подобна на енергиен фар. Трайстин насочи „Пакуаврат“ към нея.

След това се отпусна на креслото и се помъчи да не гледа никъде, да не чува нищо. Не искаше да мисли за никого — нито за Божиите войници, нито за архиепископа, чиято вина се състоеше в това, че името му беше Юнкла и бе попаднал не където трябва. Трайстин не искаше да си припомня и за Куентар… този човек смяташе, че единственият възвращенец, който не създава неприятности, е мъртвият възвращенец. Не искаше да мисли и за Джеймс, който бе спасил кожата му неведнъж и никога не бе поискал благодарност и уважение. Не желаеше да си спомня дори за Ултийна, която му бе показала цената на това да умееш да предвиждаш. Тя също никога не го беше молила за нищо…

Акумулаторите отново започнаха да подават мощност неравномерно и по гърба на Трайстин полетя вълна студени тръпки. Стъпалата му изтръпнаха, ботушите му се удариха в пода на пилотската кабина.

Той въздъхна, въздухът, който бе поел, забуча като ураган из цялото му тяло. Опита се да понижи чувствителността на възприятията си, ала не успя. Дъхът му хъхреше и свистеше, стъпалата му съвсем изтръпнаха.

Бавно проучи данните, които му подаваше системата. Оставаха му още два часа, изпълнени с неистови мъчения, докато достигне външната орбитална станция на фарканите.

Времето течеше бавно, червената мъгла ту се спускаше пред очите му, ту се оттегляше за миг, краката му от време на време конвулсивно се свиваха, всеки звук разкъсваше клетките му. Очите му бяха отворени и макар че светлината в пилотската кабина беше възможно най-слаба, болезнено пареха. Ако затвореше клепачи, му се струваше, че се върти в открития космос.

Периодично проверяваше положението на кораба и придвижването му по посока на станцията. Нямаше никаква представа каква транслационна грешка се е натрупала, тъй като системите на фарканите нямаха подобни на човешките индикатори за сравнителен анализ на изтеклото време. Предполагаше, че фарканите щяха да му кажат.

Най-сетне, след около два часа, се надигна в пилотското кресло и предаде:

— Орбитална станция Фарка едно. Тук корабът на коалицията „Пакуаврат“ с кодово название „Свещения вал“. — Трайстин пое дълбоко дъх. — Моля за разрешение да се приближа към станцията и да получа сектор, където мога да кацна.

— Кораб „Пакуаврат“, говори орбитална станция Фарка. Каква е причината, поради която желаете да кацнете тук?

— Моля да ми окажете помощ… кораб на коалицията „Пакуаврат“ с кодово название „Свещения вал“ моли за презареждане с гориво и помощ.

— Имате ли покровител? Моля, посочете името на своя покровител.

Покровител ли? По дяволите, какво означаваше тази дума „покровител“? Покровител… покровител… покровител.

Трайстин затвори очи и веднага съжали, че бе постъпил така, защото пилотската кабина се завъртя около него. Покровител ли?

Джере! Той бе споменал думата „покровител“ два пъти, поставяйки особено ударение върху нея. Трайстин отвори очи и бавно произнесе името.

— Рули Джере. Доктор Рули Джере.

Съскащ звук се разнесе из цялото му тяло, който сякаш го сряза с хиляди остриета. След това настъпи тишина. Трайстин започна да намалява ускорението, изчислявайки какво разстояние му остава до станцията.

Изминаха пет минути… след това десет.

— Пилот на коалицията, моля, посочете името си. Моля, посочете името си.

— Трайстин Десол. Майор Трайстин Десол, работещ под военното командване на коалицията.

Втори подобен на съскане, раздиращ звук отекна във всичките му клетки. Започна да убива ускорението по-бързо, стъпалата му се свиха конвулсивно, челюстта му затрепери в нервен тик.

Намали още повече скоростта на „Пакуаврат“ и забеляза, че два кораба на фарканите го бяха обградили от двете страни. Сега вече не можеше да стори нищо, освен да наблюдава. Питаше се дали обратният полет към звездните системи на коалицията не беше просто постановка, чрез която командването целеше той никога да не се прибере у дома. Подозираше, че отървалите кожата убийци бяха винаги неудобни за някого. Е, вече беше прекадено късно.

— Пилот Десол, получавате разрешение за кацане. Следвайте енергийния фар. Движете се след видимата зелена светлина. Ориентирайте се по звуковия сигнал, който ще се появи по честота за бедствени случаи в бордовата ви система.

— Благодаря, Фарка. Виждам зелената светлина… — Звуците го заляха като огромно море и Трайстин потрепера. — Следвам енергийния фар.

Истинска агония беше за Трайстин да насочи кораба към малкия док. Дори сигналите от магнитните опорни дискове гръмнаха убийствено във вградения му нервен чип, когато корабът кацна на определеното място от корпуса на орбиталната станция Фарка.

Трайстин се задържа за облегалката на креслото, подпря се на преградата в пилотската кабина, бавно се изправи и се дотътри до херметизационната камера. Пръстите му трепереха, ръцете му се тресяха, докато отваряше вратата на камерата.

На дока стояха четирима фаркани. Двама от тях насочиха някакви тежки оръжия срещу Трайстин.

Той излезе от кораба, по-силното привличане в станцията го притисна надолу. Олюля се за миг, долавяйки странната миризма на чистота и мускус наоколо; необичайните оръжия, от които фарканите нямаха никаква нужда, все още бяха насочени към гърдите му. След това изведнъж се оказа, че повече не може да върви.

В един безкраен миг съзнанието му угасна, тъмнина завладя всички клетки на ума му и го помете в черната си бездна.