Войната на вярата

61.

Трайстин забеляза замърсения въздух дълго преди да бе стигнал покрайнините на Уайстух — кафеникавата мъгла, надвиснала над подобната на купа долина, в която бе разположена столицата и пръстените от по-малките градчета-сателити. Макар че географските особености на Обетованата долина бяха основната причина, поради която Уайстух беше избран за столица на планетата, долината и еднаквите възвишения около нея, някога ускорили преобразуването на Орум, сега създаваха предпоставки за температурни инверсии и концентрация на индустриални отпадъчни продукти. Този процес се засилваше, тъй като възвращенците очевидно не вземаха предвид екологичното въздействие на индустриализацията върху околната среда.

Панорамното шосе се превърна в магистрала с две платна, отделена с високи бели стени от индустриалните предприятия наоколо. Трайстин отново намали интензивността на зрението си — Уайстух буквално блестеше. Бяла светлина струеше срещу него от всички посоки, когато навлезе в същинския град.

Върху табелата на първата улица, която се отклоняваше встрани от магистралата, беше написано „Седми осмоъгълен пръстен“.

Трайстин продължи напред, наблюдавайки внимателно другите коли. Превозните средства, задвижвани с петрол, бяха далеч по-чупливи от космическите кораби и движенията им в близост до него му изглеждаха смъртоносни. Искаше да стигне до крайпътните хотели в близост до Втори осмоъгълен пръстен — там намираха подслон посетителите на храма.

Няколко от хотелите на Втори осмоъгълен пръстен бяха препълнени; най-сетне Трайстин спря пред по-малка сграда — странноприемница „Обещание“ — в северния сектор на Уайстух. Излезе от колата и погледна на юг. Над върховете на ниските дървета се издигаха осемте шпила на храма. Той остана за миг неподвижен.

— Гледката изведнъж ви грабва, нали, братко?

Трайстин се обърна. Белокос мъж, облечен в светлосин костюм, толкова светлосин, че изглеждаше почти бял, стоеше до синя врата с четири врати, на около три метра встрани.

— Човек не би могъл да си го представи…

— Не, не би могъл. За пръв път ли посещавате Уайстух, братко?

— Да, братко — отговори Трайстин.

— Винаги е приятно да видиш как някои от завърналите се Божи войници идват, за да изразят благодарността си към Бога и неговия Пророк. Откъде сте родом?

— От Нефи.

— Пилот сте, нали? — Белокосият мъж пристъпи към Трайстин.

— Как познахте, братко? — попита Трайстин.

— Никак не е трудно. Напоследък повечето от завърналите се след мисия у дома са пилоти и всички вие изглеждате по особен начин. Трудно е да ви го обясня. — По-възрастният мъж се засмя. — Но когато ви срещна, веднага познавам. — Той протегна ръка към Трайстин. — Брат Карсън Ор.

— Брат Уайлъм Хайрис.

— Предполагам, че половината хора от Нефи имат фамилно име „Хайрис“.

Трайстин сви рамене.

— Как да ви кажа…

— Вината не е ваша. Човек не може да избира името си.

— Разбира се, напълно сте прав.

Възрастният мъж погледна часовника си.

— Ще закъснея, но вероятно ще се виждаме тук в близките дни. — След това той влезе в колата си.

Брат Ор замина и Трайстин прекоси фоайето на хотела. Зад гишето в стъклената кабина, чието пространство беше не по-голямо от пет квадратни метра, седеше сивокоса жена.

— Питах се дали разполагате със свободна стая, която бих могъл да ползвам през следващата седмица?

— За колко души желаете да бъде стаята? — Върху значката под рамото на тъмната карирана рокля на жената беше написано: „Сестра Майра“. Сплетената ѝ коса и златната халка на лявата ѝ ръка довършваха описанието на семейното ѝ положение.

— Бих искал самостоятелна стая с едно легло.

— Ще отдадете благодарността си към Създателя?

— Да, и ще разгледам Уайстух.

— Стая за един човек или за двойка се намира без проблем. Всички апартаменти обаче са заети — има много семейства с две-три съпруги и деца. Ще проверя. Къде желаете да ви настаня — на първия етаж или по-високо?

— Където е по-тихо — отговори честно Трайстин.

— Може би стаята в центъра на първия етаж. Ще ви струва трийсет цента на вечер или долар и деветдесет за седмица.

Няколко секунди Трайстин нищо не каза, знаейки, че подобна реакция вероятно се очаква дори от оцелелите след военна мисия.

— Цените ни са по-ниски от много други в околността, братко…

— Хайрис — подсказа ѝ той. После сви рамене и се усмихна. — Кой знае колко време ще измине, докато отново дойда тук.

— Човек никога не знае. Неведоми са пътищата Божи.

— Да бъде Неговата воля — отвърна Трайстин с традиционния отговор и ѝ подаде кредитната си карта. Ръката му докосна бедрото — вече изпитваше силна болка и нараненото място вероятно дълго време щеше да остане синьо.

— Кредитна карта? Значи вече сте си намерили работа?

— Пилот съм на товарен космически кораб.

Сестра Майра прокара кредитната карта през четящото устройство и поклати глава.

— За нищо на света не бих летяла в космоса! — Върна му картата, заедно с неголям пластмасов правоъгълник. — Заповядайте. Това е картонът, с който ще отваряте вратата на стаята си — стая номер 117. Сокът в хладилника е включен в цената, така че пийте колкото желаете. Ресторантът отваря в шест часа сутринта и затваря в единайсет вечер.

— Благодаря ви.

Трайстин ѝ се усмихна и се насочи към колата, като долави с повишената острота на слуха си как сестрата от гишето се обърна към другата жена, която току-що беше влязла:

— … зад усмивката му се крие тъга…

— … нима ти не би изпитвала тъга, ако бе видяла онова, което е видял той?

— … струва ми се, че е прекалено хубав…

Прекалено хубав? Човек трудно можеше да повярва в това, особено на планета, заселена с изключително красиви хора. Мислите за онова, което е видял? На повечето представители от коалицията Еко-Тек не би им хрумнало, че възвращенците се сещат за лишенията, претърпени по време на военните мисии.

Той спря колата пред стая 117, внесе чантата си, постави я върху лавицата за багажа, после я отвори и окачи на закачалки другите си костюми. Съблече сакото си, окачи и него на закачалка, след това извади многократно прелистваната „Книга на Торен“, която беше получил преди толкова светлинни години. Постави книгата на масата и огледа стаята.

Терминалът за двупосочна видеовръзка предлагаше програми само на няколко канала. Той го включи. Холографските изображения се появиха бавно около него и изглеждаха леко неясни. Съпровождащият ги звук също бе малко изкривен, може би защото компютърният терминал беше твърде стар.

— Рубриката „Вечерните новини на Уайстух“ се представя със съдействието на компания „Байлис“, която произвежда… — образът на зелен пакет, вероятно съдържащ продукта, се появи току под носа на Трайстин.

Той превключи на друг канал.

— „Познавате ли Светото писание?“ — шоу с въпроси и отговори от „Книгата на Торен“!

Той отново превключи канала и попадна на някаква драма — бели фигури в бойни скафандри, върху които бяха изобразени мълнии, нападнаха и буквално смазаха ниските фигури в черни скафандри. Трайстин си помисли, че го помита вълна от войските на мисионерите. Въздъхна и включи трети канал.

Оглушителният звук на музиката го зашемети.

— … слушайте думите на Пророка! Слушайте думите на Пророка, йе, йе, йе…

Отново превключи.

— … ако желаете да поръчате съвършено копие на урна от Нефи…

Трайстин изключи терминала с видеовръзката. Думите звучаха малко по-различно, изборът на канали беше по-беден, а окраската на съдържанието изглеждаше по-религиозна, но качеството беше подобно на програмите, предавани в Камбрия. За нещастие.

Взе „Книгата на Торен“, седна и започна да прелиства страниците. Изведнъж спря, разпозна пасажа, изненадан, че това наистина му се беше удало:

„… никой човек, поверил душата си в ръцете на Бога, няма да бъде изоставен от Него и забравен от погледа Му, защото Бог е щедър…“

Трайстин се навъси. Щедър ли? Прехвърли се на друг пасаж.

„Не казвай: «По-добре да помогна на братовчед си, отколкото на съседа си». Защото пред погледа на Бога всички мъже и жени са братовчеди и всички те са съседи един на друг…“

Трайстин изтри чело с ръка. Всички материали за възвращенците, които бе проучил досега, демонстрираха, че последователността определено не е присъща на тяхната теология. Как биха могли възвращенците да вярват в думите, които току-що бе прочел, и същевременно да водят война срещу коалицията? Значи религията позволяваше непоследователност между онова, в което човек вярва, и практическите му действия? Нима той самият не можеше да се възползва от това?

Трайстин се раздвижи на стария стол. Нараненото му бедро започна да пулсира.

Можеше ли да използва онези фрази за съседите? Как? Какво общо имаха те с убийството? Трябваше да изпълни мисията си по такъв начин, че убийството да изглежда нещо далеч по-голямо от просто насилствено отнемане на един човешки живот. Убийството само по себе си нямаше да бъде достатъчно. Вече знаеше това със сигурност.

Още веднъж изтри чело, после пак прелисти страниците на „Книгата на Торен“, търсейки друг убедително звучащ пасаж от светото писание. Нуждаеше се от вдъхновение… и начин да постигне двояката си цел с един удар.