Войната на вярата

57.

Трайстин се раздвижи върху тясната седалка. Беше доволен, че никой не седи на мястото до него, но въпреки това внимателно попи потта от челото си с бяла кърпа. В купето беше горещо, а той понасяше жегата още по-трудно заради факта, че седеше вече трети пореден час след транслацията, докато транспортният кораб поддържаше скромна скорост на придвижване. Трайстин усещаше разширяването във времевата обвивка, но ефектът от това беше слаб — задържаше се за не повече от час след края на пътуването. Не му харесваше, че толкова много хора са натъпкани в едно купе — като животни в обор, — но възвращенците пътуваха точно по този начин между отделните звездни системи. Вероятно единствено това можеха да си позволят. Той преглътна, като видя, че цената на билета е десет хиляди възвращенски долара. Но ако помислеше човек, и в системата на коалицията почти никой не пътуваше между различните звездни системи, с изключение на офицерите от военните кораби.

Седалките бяха чисти, но стари, драскотините в пластмасата бяха замазани с лак, тапицерията на някои от местата беше заменена, но другаде все още бе запазена старата, протрита материя.

Отново изтри чело с бялата кърпа, усещайки с вградения си нервен чип, че корабът наближава орбиталната станция — корабната система за предаване на данни беше различна, но цялостният ѝ модел му бе познат в достатъчна степен. Вграденият нервен чип му даваше едно голямо преимущество — възможността да докосва и теоретично да манипулира „отворените“ системи. Възвращенците смятаха, че „тялото е храм на Бога“ и затова не употребяваха вградени нервни чипове. Трайстин се надяваше, че ще може да се възползва от това свое предимство.

— Пилот ли сте? — попита набитият мъж на мястото срещу него от другата страна на тясната пътека.

Трайстин проучи внимателно мъжа — както с поглед, така и с вградения си нервен чип.

— Да, братко. И имах щастието да се върна у дома.

— Брат Джаймс Харистон.

— Брат Уайлъм Хайрис.

— А защо сега сте само пътник?

— В момента работя като пилот за една търговска компания на хинджите. Не съм се връщал в Уайстух от времето, когато потеглих на бойната си мисия. Тръгнах от Нефи и разполагам с известно време между отделните транслации. — Трайстин сви рамене.

— Струва си отново да видите храма, когато се върнете. Предполагам, че човек не го осъзнава, ако храмът е непрекъснато пред очите му.

— С нетърпение очаквам да го видя. — Трайстин не трябваше да се преструва, че наистина изпитва интерес към него.

— Моля, останете по местата си, докато завърши кацането. Моля, останете по местата си.

— Всеки път казват така. Това никога няма да се промени — отбеляза Харистон. — Винаги мога да различа кой е пилот и кой е бил пилот. Хората от вашата професия стават неспокойни при кацане.

Трайстин се засмя.

— Предполагам, че е така, защото знаем какво би могло да се обърка в последния момент.

Тъп, глух звук се разнесе из целия транспортен кораб и Трайстин потрепера.

— Кацането не беше твърде меко, нали? — попита събеседникът му, навеждайки се към Трайстин.

— Не твърде.

— Ах, вие, пилоти…

— Вече се намираме на дока. Моля, съберете ръчния си багаж. След това преминете към багажното отделение след края на купето, където ще можете да вземете куфарите и чантите си, преди да напуснете транспортния кораб. Моля, огледайте се и приберете всичкия си ръчен багаж.

Трайстин се изправи и кимна учтиво, ала събеседникът му подреждаше някакви подвързани с хартия книги, очевидно съвсем забравил за Трайстин.

Около трийсетина пътника се наредиха в редица един след друг и закрачиха към херметизационната камера. Трайстин спря пред багажното отделение само за миг — трябваше да вземе единствената си чанта. Всички останали носеха най-малко две. Той грабна чантата от лентата между двата парапета, правейки сравнение между тях. Вътрешният парапет беше надраскан и изцапан с петна, докато външният очевидно бе подменен наскоро. Изнесе чантата си от херметизационната камера. Олюля се леко, излизайки от по-ниската гравитация на кораба към по-високата в станцията; всъщност тя бе малко по-ниска от онази, с която Трайстин беше привикнал… когато въобще бе живял в среда, където съществуваше някаква гравитация. Очевидно възвращенците не създаваха изкуствена гравитация в кораба след кацане. Вероятно това предизвикваше прекадено много проблеми при транспортирането на хората и товарите. Той тръгна по коридора във входно-изходния ръкав.

Орбиталната станция на Орум миришеше като всяка друга орбитална станция, която Трайстин бе посещавал — смесен аромат на пластмаса, метал, топло машинно масло, озон и много хора, натрупани на едно място. Някои неща наистина не се променяха.

В края на входно-изходния ръкав Трайстин зачака зад набита по-възрастна жена със сплетена коса, прибрана на висок кок върху тила. Когато офицерът, един от Божиите войници, ѝ върна личната карта и картата с биографичните и генни данни, Трайстин застана зад гишето за проверка и му подаде своята лична карта. Офицерът я прокара през компютърния терминал, после го погледна.

— Брат Хайрис?

— Да, офицер — отговори Трайстин.

— Бихте ли преминали през портала, моля? — Мъжът му посочи един широко отворен вход.

Трайстин видя още един от Божиите войници — рус като всички останали, — застанал пред компютърен терминал, далеч по-сложен на вид от първия.

— Разбира се — отговори той и се подчини на нареждането на офицера. Знаеше: фактът, че произхожда от друга звездна система, не тази на Орум, беше накарал Божия войник да го изпрати пред сложния терминал. Надяваше се офицерът да не го е сметнал за шпионин или наемен убиец.

„Не мисли за убийства сега — заповяда си мислено Трайстин. — Та какво толкова представлява животът на един възвращенец, след всичко, което си направил досега?“

Трайстин спря пред големия компютърен терминал, инсталиран в специална ниша, и изчака, докато офицерът приключи със слабия, висок мъж, облечен в някаква странна, падаща свободно бяла роба.

— Следващият.

Трайстин пристъпи напред и отново подаде личната си карта и картата с биографичните и гениите си данни.

— Моля, поставете ръката си тук. Това е просто формалност, но напоследък човек може да очаква всякакви изненади.

Трайстин постави ръката си на скенера и почувства как устройството за вземане на кръвна проба прободе пръста му. Освен това усети силовите полета на механизма за анализ, който проверяваше разположението на гените съобразно предварително подадена генна схема. Опита се да не направи гримаса при вида на оборудването — то наистина беше твърде остаряло, това личеше от постоянните колебания на полетата и повторно боядисаната външна рамка.

— Добри гени. Човек не може да попадне често на такъв генен комплект в индивиди от звездните системи в покрайнините.

След това картата с биографичните и гениите данни влезе в скенера и апаратите започнаха да сравняват информацията от нея и личната карта с анализа на взетите различни проби от Трайстин. Картата с биографични и генни данни беше автентична, Уайлъм Хайрис също беше действително съществувало лице. Истинският Хайрис бе умрял, но докато животът му бил поддържан чрез различни системи, лекарите извлекли както спомените му, така и генетичните му кодове. Кодовете в картата с биографични и генни данни бяха подменени с гените на Трайстин. Съществуваше 99,3 процента вероятност отклоненията в генния код да не бъдат открити. Те можеха да бъдат засечени единствено в добре оборудвана изследователска лаборатория на възвращенците.

Трайстин овладя безпокойството и загрижеността си от възможността (възлизаща на по-малко от един процент) да бъде открит и зачака хладнокръвно. Би могъл да манипулира полетата на различните уреди, но намесата му щеше да повиши вероятността да бъде открит. Най-добре бе да чака и да не предприема нищо.

— Добре. Получавате разрешение да вземете совалката до планетата, сър. Съжалявам, че ви обезпокоих.

— Не сте ми създали никакви проблеми, офицер. Благодарен съм ви за всекидневните усилия, които полагате тук. — И той наистина изпитваше благодарност, макар и не точно в насоката, която описваха думите му.

— Благодаря. Пожелавам ви приятен престой на Орум. Мир вам, братко.

— Бог да възнагради и вас с мир. — Трайстин взе чантата си и отново излезе в коридора, водещ към перона на по-ниско разположеното ниво. Там чакаше совалката за Орум. А в сърцето на планетата му предстоеше мисия, която никак не желаеше да изпълни.

След себе си чу гласа на офицера:

— Следващият!