Войната на вярата

24.

Трайстин настрои лентата за бягане на място на максимална скорост, скочи върху нея и започна да тича, притиснал ръце към лостовете, които увеличаваха мускулната сила на ръцете му.

Минутите в сектора за физически упражнения, където гравитацията беше 1,1, изтичаха бавно, съвсем бавно. Там Трайстин обикновено беше сам. След около двайсет минути краката му като че бяха пълни с олово, но той продължи да бяга на място. След четирийсетата минута ръцете му вече можеха да се сгърчат на топки като инертно олово.

Беше изминал цял час, когато постави машината на скорост бърз ход, а след още десет минути я настрои на бавен. Фланелката и шортите му бяха мокри от пот, ала нямаше никакъв смисъл сега да взема душ — все още беше рано, трябваше да се поохлади още малко.

Продължи още десет минути упражненията на бавен ход, след това слезе от уреда и се отправи към читалнята, съоръжена с четири компютърни терминала, които изглеждаха почти нови. Изтегли един от тежките столове към крайния компютърен терминал — най-близкия до вентилатора. Според инструкциите, ако офицерите, готвещи се за военни пилоти, не разполагаха с достатъчно време за физически упражнения, те трябваше да прекарват колкото е възможно по-дълго в среда с увеличена гравитация. Трайстин се опитваше да прави и двете. За разлика от някои свои колеги, той имаше здрав сън. Да, трудно му беше да се събужда, но не и да заспива.

Включи компютъра, изтри разсеяно чело с малката хавлиена кърпа и се свърза чрез вградения си нервен чип с библиотеката на станцията. Започна ежедневния преглед на ръководствата по поддържане на бордовите системи. Искаше да открие нещо ново, следвайки намеците, които бе доловил от различните инструктори. Думите им уж звучаха просто и ясно, но не бяха никак прости. Предположенията на командир Фолсъм, че трябва да открие проблеми в акумулаторите, го бяха накарали да се запознае с множество материали; разговаря неведнъж по този въпрос с неколцина от старшите техници, повечето от които казваха нещо от сорта на: „Не бих казал, че има някакви специфични проблеми с акумулаторите, сър. Човек по-скоро развива определено чувство към това, след като нарасне опитът му в тази област“.

Трайстин нямаше опит, а когато наистина го добиеше, може би щеше да е прекалено късно. Именно затова започна да рови из всичките налични инженерни наръчници по поддръжка на бордовите системи. Струваше му се, че се е запознал с всички материали, посочени от командир Фолсъм и командир Ешбех, но въпреки това не можеше да отговори дори на половината въпроси, които му задаваха.

Изтри чело с длан и пое дълбоко дъх.

Почувства, че се е охладил достатъчно. Отново изтри чело и се съсредоточи върху материала на екрана. После вдигна поглед и през стъклото видя стройна, но мускулеста фигура на жена, облечена в спортен екип, която започваше традиционната разгрявка в съседното помещение. Жената бе обърната с гръб към него, но му изглеждаше позната. Изтече почти цяла минута, лицето ѝ си остана все така отметнато назад и встрани; Трайстин не можа да разбере коя е тя и отново се съсредоточи върху мрежата и информацията в библиотеката.

В инженерния наръчник бе посочено, че краткотрайните увеличения на енергията често предвещават авариране на акумулаторите, но какво щеше да му помогне тази информация, освен ако не инсталираше система за постоянно наблюдение и запис на данните? Върху какво влияеха колебанията в мощността? Не можеше да намери никакви материали по този въпрос, но това го накара да проследи линията за потоците на енергията…

— Нима правиш физически упражнения в седнало положение, лейтенант? — попита Ултийна Фрейър. Тя влезе в читалнята и Трайстин видя, че от челото ѝ се стича пот.

— Вече прекарах цял час на пътеката за бягане на място, а също така вдигах тежести — отвърна ѝ рязко Трайстин.

— О, колко си раздразнителен.

— Майор Фрейър, извинявам се, ако съм те обидил с нещо. Със сигурност това е станало непреднамерено. Сигурно съм бил прекалено зает с работата си.

— Наистина си раздразнителен.

Трайстин потисна въздишката си и се усмихна.

— Така е само, когато съм уморен.

— Съжалявам, Трайстин. Приказвам неуместни неща. Онзи ден влязох тук, всичките компютърни терминали бяха заети, но нито един от тях не се бе изпотил.

— Няма за какво да се извиняваш.

— Върху какво работиш? — Ултийна зае терминала, разположен най-близо до вратата.

— Инженерни науки… проблеми, възникващи с акумулаторите.

— Хм… има ли нещо ново? Не си спомням кой знае колко за тях. — Тя изтри челото си с малката хавлиена кърпа, която измъкна от колана на шортите си. И тя като Трайстин беше окъпана в пот.

— Инструкторът намекна, че би трябвало да проверя един проблем… — призна Трайстин. — Опитвам се да намеря пролука в програмата си за това.

— Значи е или Кюрбиачи, или Фолсъм. — Тя изтри чело с опакото на ръката си.

— Фолсъм.

— В това има смисъл. Той е транслационен инженер. Кюрбиачи те отпраща към материали за датчици и навигационно оборудване.

— И двете вече съм ги преровил.

— О, ти си щастливец — засмя се тя и всъщност смехът ѝ прозвуча музикално. — Това означава, че може би ще оцелееш.

— Точно така.

— Разбира се, че ще оцелееш и вероятно ще бъдеш благодарен на инструкторите си за задачите, които са ти поставяли.

— Непрекъснато се опитвам да не го забравя. Тези мисли не винаги ми помагат, защото инструкторите все измислят разни нови неща.

Ултийна се засмя с мек, приятен смях.

— Това е проблем за всички нас. Никога нямаме време да мислим за миналото, винаги правим планове за бъдещето. И тъй като бъдещето винаги предстои, никога не живеем в настоящето.

Трайстин замълча. Преди не бе забелязвал, че Ултийна е така философски настроена.

— Не съм мислил за това по този начин.

— Опитай се да го направиш. Пак ще ти се налага да се готвиш само за бъдещето, но може би мислите на тази тема ще ти помогнат. — Ултийна изтри челото си. — А сега те моля да ме извиниш, и аз ще трябва да отделя известно време на подготовката си.

— Разбира се — кимна Трайстин, а тя се обърна към компютърния терминал. За миг проследи с поглед гърба ѝ, след това се запита защо ли си прави труда. Ултийна наистина се държеше дружелюбно, понякога проявяваше изненадваща топлота спрямо него, но те бяха разпределени на различни кораби, а може би и в съвсем различни райони на коалицията.

Никога не живеем в настоящето… нямаме време да си спомним за миналото… правим планове за бъдещето… думите ѝ се завъртяха в ума му. После изведнъж му се прищя да се изсмее, ала насочи поглед към терминала. Наистина нямаше време да обмисли какво бе казала тя — не и ако искаше да не предизвика саркастичните забележки на Фолсъм, Кюрбиачи или командир Ешбех.

Нима наистина командването съзнателно бе разработило програмата така, че човек нямаше време да мисли — да мисли задълбочено и истински? Все още не бе намерил време да прочете материалите за теологията на възвращенците — може би защото не можеше да се справи със следния въпрос: как бе възможно човек да повярва на някакъв пророк, без да разполага с реално физическо доказателство за съществуването на бога?

Той сви рамене и превключи компютърния си терминал от материала за акумулаторите към някакъв обзор за транслационните подсистеми.