Войната на вярата

47.

Трайстин хвърли бърз поглед назад към подземната гара на совалката, прекара новата си военна лична карта през четящото устройство на пропускателния пункт и влезе в купето на метро-совалката, заедно с неколцина други мъже в униформа. Радваше се, че отново се прибира у дома, макар че местното време тук, в Камбрия, беше далеч преди разсъмване. На всяка планета имаше един-единствен сектор с широчина петнайсет градуса, където местното време съвпадаше със стандартното време на коалицията. Като се добавеше и транслационната грешка, човек трябваше след всяко междузвездно пътуване да се съобразява с местното време на планетата.

Докато стигне от гарата до купето на метро-совалката, вече се бе зазорило. Беше ранна сутрин, когато совалката безшумно спря на спирка „Източна“. Трайстин взе трите си куфара и заедно с още десетина човека с военна униформа излезе сред жълтата светлина, разпръсквана от осветителните тела в подземната гара. Макар че светлината беше мека, тя размиваше разликите в цветовете между зелените и сивите плочки, с които бе застлан пода. Дори и в подземната гара въздухът ухаеше на топъл летен дъжд. Трайстин пое дълбоко дъх; радваше се, че е избягал от миризмата на пластмаса, озон, многократно преработвана вода и много хора, струпани на едно място — с изключение на една жена-майор, която едновременно бе открил и загубил.

Двама млади мъже, облечени в униформи на военното училище, които Трайстин не познаваше, се взряха в него, но бързо отклониха погледи встрани. Белокос мъж с военна стойка кимна учтиво и Трайстин отвърна на жеста. Майор Десол сложи личната си карта пред скенера на четящото устройство, където трябваше да заплати билета си и преглътна, когато видя цената — пет креда! Пътуването от гарата до спирка „Източна“ беше поскъпнало повече от два пъти в сравнение с последния път. Сви рамене. Бездруго нямаше къде да похарчи заплатата си досега.

Когато се изкачи на последната стълбищна площадка, видя, че вали слаб дъжд. Небето на изток бе загубило пурпурния си цвят, покрито с навъсени сиви дъждовни облаци. Той забърза по пътеката, прекосяваща малката градинка, за да хване електрическия влак. Когато се качи в купето, двама тъмнокоси младежи в училищни униформи отклониха втренчените си погледи от Трайстин, щом той седна на свободното място срещу тях. Единият от младежите заби върха на затворения си чадър в пода. Не бе необходимо Трайстин да засилва остротата на слуха си, за да долови шепота му.

— Възвращенец в наша униформа…

— Не е само униформа, млади господине. Аз съм роден тук. Тук се е родил и моят пра-прадядо и всеки един от моето семейство е служил на коалицията.

Двамата младежи настръхнаха, но никой от тях не отговори.

— Възвращенците отхвърлят хората, които не изглеждат и не мислят като тях. Винаги съм смятал, че ние ги превъзхождаме в това отношение.

Младежите не го погледнаха, нито реагираха с думи на изявлението му.

— Разбира се, сигурен съм, че познавате нещата далеч по-добре от мен. Та аз само съм се бил с възвращенците на граничната полоса и съм унищожил няколко от техните кораби-троиди.

Електрическият влак спря безшумно на следващата спирка; качиха се две момичета, които внимателно сгънаха чадърите си. Те заеха местата от редицата, разделена от местата на момчетата с тясна пътека. Момичето с кестенявата коса за миг погледна към Трайстин и му се усмихна плахо. Трайстин ѝ кимна в отговор, още преди влакът да потегли от спирката. Другото момиче, с тъмната като махагон коса, хвърли поглед към младежа, който бе забил върха на чадъра си в пода.

Ято предимно съвсем млади хелио-птици се спусна към електрическия влак, който намали скоростта си за втората спирка. Качиха се още две момчета в ученически униформи — единият беше висок светлокос младеж, който се засмя срамежливо към Трайстин.

— Още един от онези… — прошепна момчето пред Трайстин.

Майор Десол се усмихна на високия младеж, който седна зад двете момичета в редицата от другата страна на пътеката и каза тихо, без да насочва думите си конкретно към някого:

— Наистина е изумително защо някои млади хора смятат, че ниският ръст и ограниченият ум са белези на превъзходство. Питам се какво ли е станало с почтеността и доброто възпитание?

Двамата младежи пред Трайстин настръхнаха. Високото момче се усмихна по-широко, а момичето с кестенявата коса съвсем леко му кимна с глава.

Трайстин трябваше да слезе на третата спирка. Той кимна учтиво на двамата младежи, преди да прекара личната си карта през четящото устройство. Нито един от тях не отвърна на жеста му.

Както и билета за совалката, така и таксата за електрическия влак бе поскъпнала повече от два пъти. Трайстин поклати глава.

Когато излезе от купето, дочу как едното от момчетата изсъска:

— … и все пак той е мръсен възвращенец…

— Млъкни, Джорен — рязко го прекъсна високият младеж. — Не видя ли военните му отличия? Бяха цяла редица.

Трайстин поиска да поклати глава — не отличията имаха значение в случая. Вместо това той взе куфарите в другата си ръка.

— Сър? — Офицер от вътрешно-коалиционните войски се приближи към Трайстин в засилващия се дъжд, но след малко спря. Погледът му проучи холографските символи върху зелената униформа под името на Трайстин. — Наистина ли е така, майоре? Оцелял сте след шест битки с троиди? Като пилот?

Трайстин кимна утвърдително.

— Никога не съм срещал друг човек, който е останал жив след шест такива боя. Бях техник на „Изанаги“.

— И са ви изпратили на друга служба? Аз бях там, когато…

— Къде сте били?

— На „Уилис“.

— Това е било след мен, майоре. Аз се преместих преди пет стандартни години.

— Тогава отговарях за станция от пограничната полоса. — Трайстин поклати глава и изтри влагата от лицето си. Баретата не му помагаше кой знае колко, пък въобще и не бе помислял за водонепромокаема връхна дреха. На корабите и орбиталните станции не валеше дъжд.

— Командващият офицер на моя кръстосвач оцеля след девет битки.

— Сигурно е бил нещо забележително.

— Все още е. Сега е повишен в звание подкомандир.

— Добре е човек да научава такива неща…

— А вие сега какъв кораб ще командвате?

Трайстин сви рамене и се усмихна.

— Съжалявам. Не биваше да задавам такъв въпрос.

— Няма нищо.

Офицерът от вътрешно-коалиционните войски замълча за миг.

— Бъдете внимателен, сър. Напоследък някои младежи са твърде необуздани. — Той се засмя. — Сигурен съм, че вие няма да имате неприятности.

— Добре ще бъде, ако наистина нямам — призна Трайстин.

— У дома ли се прибирате?

Трайстин кимна.

— Семейството ми живее на улица „Кедрова градина“.

— Вие да не би да сте от семейство Десол?

— Да, идвам си вкъщи за домашен отпуск.

— Е, всичко хубаво, майоре. — Офицерът от вътрешно-коалиционните войски кимна още веднъж, а Трайстин пое по полегатия хълм.

Никога не беше виждал офицер от вътрешно-коалиционните войски близо до дома си — особено офицер, въоръжен с шокова палка, макар че тя беше прибрана в кобура. Продължи да крачи напред, като от време на време прехвърляше куфарите от едната в другата ръка. След известно време те доста му натежаха. Дъждът се усили, топлите капки започнаха да се сипят като из ведро, пробивайки си път през листата на дърветата и през симетрично разположените клони на норфолкските борове.

Входната врата към къщата и градината беше заключена. Върху каменните колони бе инсталирана малка кутия с високоговорител. Под нея имаше копче. Трайстин го натисна.

— Ало… тук е Трайстин. — Той зачака.

След няколко минути долетя отговор:

— Да?

— Тук е Трайстин.

— Трайстин ли?

— Да, същият. Синът ти, не го ли познаваш? Вече е майор. Повишиха го. Онзи същият, който построи каменната стена около лехата с градинския чай.

— Съжалявам. Бях далеч от кабинета. — Разнесе се тихо бръмчене. — Провери дали вратата е затворена, след като влезеш.

— Добре. — Трайстин се намръщи, но когато влезе, наистина провери дали вратата е затворена както трябва. Никога досега през живота му вратата не беше заключвана.

Изглежда, че невените в ниско разположения участък от градината по-рано не бяха тук, част от камъните, които оформяха лехата, бяха заменени с нови. Стори му се, че и други лехи бяха засадени с нови цветя, ала заради поройния дъжд не можеше да бъде съвсем сигурен.

Елсин беше отворил входната врата. Трайстин бързо влезе в къщата, измокрен до кости.

— Колко е хубаво, че отново те виждам! — Елсин пристъпи напред, Трайстин го прегърна и изведнъж разбра, че баща му — който винаги беше силен и мускулест — сега бе станал слаб, почти крехък.

— Добре ли си? — изрече бързо, без да мисли той.

Елсин се усмихна едва-едва.

— Добре, колкото ми позволява времето напоследък.

— Забелязах. На път за дома доста хора ме гледаха кръвнишки. Дори се натъкнах на офицер от вътрешно-коалиционните войски в подножието на хълма.

— Обзалагам се, че е бил Юзаки. Добър човек.

— Да, държа се приятелски, но… — Трайстин се огледа. — Къде е мама?

— Тя… не е тук.

— Не е ли прекалено подранила за работа?

— Хайде да изпием чаша чай. Току-що направих пълен чайник. Напоследък не ставам късно сутрин, Трайстин. — Елсин погледна куфарите на пода. — Нека си стоят там. Няма да направят нищо лошо на плочките — и баща му забърза към кухнята.

Трайстин го последва със свито сърце.

Елсин посочи един от столовете край масата, после извади чаша от бюфета. Вдигна капака на чайника, напълни чашата и взе още една. Подаде пълната на Трайстин, издърпа друг стол и се отпусна върху него. Трайстин седна на стола срещу баща си и зачака.

— Предполагам… предполагам, че трябваше да ти изпратя съобщение, но не знаех дали ще стигне до теб. Пък и какво ли можеше да сториш ти? Само щеше да се тревожиш, а не биваше да ти причинявам тревоги там… на кораба. — Елсин сведе поглед към масата. — Когато онзи ден научих, че се прибираш… нямаше никакъв начин да те уведомя…

— Какво се е случило? Кога?

— Преди около четири месеца… Киела ни дойде на гости…

Трайстин си спомни смътно своята братовчедка. Киела — тихо, русокосо момиче, винаги забило нос в някоя книга… Тя обожаваше старинните книги с листа от хартия в кабинета на баща му.

— … двете излязоха на пазар… и тогава избухна първият бунт…

— Бунтове… ли?

— О, да… тук избухнаха няколко… бунта срещу възвращенците… Последният беше потушен преди месец. А тогава двама размирници видели Киела, русата ѝ коса… но тя си е все такава, красива и плаха… — Елсин поклати глава. — Обърнали колата, опитали се да издърпат Киела навън. Майка ти засилила остротата на старите си бойни рефлекси, включила вградения си чип на режим „ръкопашен бой без оръжие“… осакатила или убила неколцина, успяла да отблъсне размирниците, докато дойде патрулът от вътрешно-коалиционните войски… — Елсин замълча и изпи още няколко глътки чай. — Организмът ѝ не можа да го понесе. Умря още същата нощ.

— Но нали дезактивират вградените нервни чипове? — Трайстин усещаше, че очите му горят. — Те трябва да го правят…

— Ние с майка ти отново активирахме своите преди две години. Това не е никак трудно, ако човек добре познава как функционира електронната система. Тревожехме се, че ще се случи нещо подобно.

По-младият мъж поклати глава и сведе поглед към чая си. Тишината се проточи дълго и той най-накрая попита:

— Как е Киела?

— Добре е. Всяка седмица идва да види какво правя. Тя е симпатично дете. — Елсин отново пое дълбоко дъх.

— Храбра е по свой собствен начин. Не зная дали щях да съм жив, ако не беше тя. Много е мила. Посещенията ѝ действително ми помагат и аз ѝ го казвам. Предполагам, че съм егоистичен старец.

Трайстин стана, заобиколи масата и отпусна длани върху раменете на баща си.

— Не, не си такъв. Съжалявам. Не знаех за мама.

— Как би могъл да научиш?

Трайстин стисна раменете на баща си, след това се приближи до прозореца и впи поглед в дъжда, който се сипеше над градината. Страхуваше се да зададе следващия въпрос, защото вече почти със сигурност знаеше какъв ще бъде отговорът. Затова наблюдаваше как тежките капки на дъжда се блъскаха в листата и притискаха надолу боровете, цветята и тревите.

После впери поглед в празното място до баща си и очите му пламнаха. Майка му… тя никога не приказваше много, просто правеше необходимото. Той преглътна мъчително и отново загледа с втренчен поглед дъжда. Искаше му се да удари някого… да счупи нещо… но това нямаше да му помогне много. „В крайна сметка — отбеляза сух, язвителен глас в ума му, — нима всички останали не постъпват така?“

— Какво друго биха могли да направят хората? — измърмори той.

— Какво каза? — попита баща му.

— Нищо. Просто спорех със себе си. — Той преглътна, събра сили и обърна гръб към прозореца. Най-добре беше да научи всичко наведнъж.

Елсин отпи мъничка глътка от чашата, като че очакваше неизбежното.

— Саля? Тя беше ли на… Хеликония? — Трайстин се приближи към баща си.

— Знаеш ли за Хеликония?

— Знам само, че са нападнали орбиталните станции. Не успях да науча никакви други подробности. Дори и в главната административна служба на Мейра не можаха да ми кажат нищо за… Саля.

— И ние не успяхме да научим нищо. По-късно получихме само официално писмо… и няколко медала… Когато братовчедът на Шинджи се върна…

Трайстин чакаше.

Елсин погледна тъжно към прозореца, очите му изглеждаха впити някъде другаде. Те не виждаха стъклото, стената, дъжда навън, а някакво друго място във времето.

— Саля искаше да строи нови неща, да създава. Когато за последен път си дойде у дома, говореше много за работата си, обръщаше голямо внимание на техническите подробности… как разработвала спорите… — Бащата погледна полупразната си чаша. — Така ми липсва. Така ми липсва и Нинка.

— Знаеш ли как се е случило? — меко попита Трайстин.

— Не съвсем точно. Някои от хората взели скутери, други леки съдове, с които се извършвали ремонтните работи на базата, и ударили челно възвращенските разузнавателни кораби. Тъкмо това спасило станцията… и героичният поход на някаква жена, отскоро повишена в чин майор. Тя също е мъртва. Всичките… повечето от тях… Не зная дали Саля е нападнала възвращенците със скутер. Не мисля, че някога ще разбера, но това няма значение. Ала Шинджи е знаел. Всъщност телата на някои от тях така и не били… намерени. Шинджи не са го намерили. Саля също.

Трайстин отново се върна до прозореца.

Поройният дъжд продължаваше да залива градината, облаците изглеждаха по-тъмни.

Елсин изпи последната глътка от чашата си, стана от стола и тръгна да вземе чайника.

— Тук е студено. От доста време насам не ми е било толкова студено.

Трайстин се обърна и забеляза несигурността, която се бе появила в походката на баща му, все по-оредяващата сребърнобяла коса.

— Всичко се е променило.

— Такива неща се случват… — Елсин отново сложи чайника на печката.

— Бунтове… Не мога да повярвам. Тук? Но какво става?

Елсин въздъхна.

— Става онова, което винаги е ставало. Хората търсят да хвърлят вината някому. Нашата коалиция произхожда от две основни групи хора, които винаги са отричали, че са част от съществуващите проблеми. Еколозите в ранните стадии от развитието на коалицията обвинявали индустриализацията за унищожаването на природната среда, макар че продължавали да се ползват от всички стоки и услуги, произведени от индустрията. Предшествениците на шинтоистите винаги са се отнасяли снизходително и са изолирали пришълците. Поставени под напрежение, хората често прибягват до своя произход в опит да разрешат проблемите си. А сега натискът, под който е поставена коалицията, е доста голям.

Трайстин навлажни устните си. Той беше усетил този натиск.

— Цените непрекъснато се повишават. Ново оборудване трудно се намира — това се отнася в особено голяма степен за сложните електронни системи, електро-невронните устройства, микротронните процесори. Говори се за въвеждане на пълна военна повинност — хората от запаса ще попълват освободилите се места за офицери на срочна служба… — думите на по-възрастния мъж заглъхнаха. — Искаш ли още чай?

— Да, може. Още мъничко. — Трайстин се обърна с гръб към прозореца и проливния дъжд, след това взе чашата си от масата.

— Сега трябва да бъдеш особено внимателен — продължи Елсин. — Винаги носи униформата си… Камбрия може би няма да се окаже сигурно място за теб — особено когато си сред младежи. По-възрастните хора все още вярват в сдържаността, но това не се отнася за младите. Те просто виждат загубите, които понасяме, и не могат да разберат защо правителството не прави нищо по този въпрос.

Трайстин кимна.

— Униформата нищо не означава за тях. Вече разбрах това. — Той вдигна чашата си и я задържа, докато баща му я напълни с чай.

— Става все по-лошо. Всички политици търсят да обвинят някого и винаги посочват възвращенците. „Ако ги нямаше алчните възвращенци…“ — Елсин изсумтя. — Възвращенците са такива, каквито са били винаги — експанзионистична, опортюнистична култура с висока раждаемост. Но досега пред нас не е стоял въпросът за виновника. Просто не сме искали да платим нужната цена, като спрем нападенията им на по-ранен етап. За тях ние сме мишена, която с лекота могат да поразят, защото винаги сме се опитвали да ги възпрем, вместо да пренесем боя на тяхна територия. Арджентите биха започнали евентуална война, разрушавайки Уайстух, ала ние изпитваме ужас от пълното разрушение.

Трайстин отпи предпазливо глътка чай, като едва не изгори езика си.

— Нито един политик не иска да признае ужаса от разрушението, който изпитваме, нито нашето нежелание да пренесем войната на тяхна територия. Затова ненавиждаме повече от всичко възвращенците. Партията на демократичните Капиталисти зае почти всичките места в сената след изборите миналия месец. Фузели настоява всички предприятия да произвеждат единствено оръжия. Партията на зелените успя да го възпре, но те губят главоломно влиянието си. Съмнявам се дали новото правителство ще издържи още три месеца. — Елсин поклати глава и отново напълни чашата си с чай. — Политика. Тя не разрешава нито един от проблемите, нито намалява нападенията на възвращенците. — Той погледна към дъжда, който продължаваше да вали все по-силно. — Политиката не разрешава нито един проблем, да я вземат дяволите.

— Не, не разрешава… — Трайстин се изправи до баща си. Двамата впериха погледи в облаците и дъжда. — Не, не разрешава.