Войната на вярата

19.

Единствените инструкции, които Трайстин получи, когато докладва за пристигането си в Чевел Бета и разбра в кое помещение трябва да се нанесе, бяха да се яви в стая Б7 в 0900 часа след една седмица, след като уреди всички проблеми с настаняването си в базата. Стая Б7 означаваше второто ниво — сравнително високо за астероидна станция. Трябваше да се яви в стая Б7 и да чака — не че правеше кой знае какво повече от безкрайно изчакване. Премина през още един пълен медицински преглед, обнови личните си файлове, дадоха му униформа и предпазен боен скафандър за действие в открития космос, ала всичко това не отне много време. Най-сложното нещо беше да се справи с документите на своя транслационен тръст. Нито служителите от счетоводните служби, нито хората от административния отдел изпаднаха във възторг, ала баща му бе подготвил необходимата процедура с последователността на всички необходими стъпки, които трябваше да предприеме, както и законовата обосновка на всяка една от тях. Това обаче не направи майор Таракини по-щастлива и реакцията ѝ накара Трайстин да остане с непоклатимото впечатление, че ако нещо се случи с лейтенант Трайстин Десол, военното командване наистина ще прояви желание да задържи заплатата и всичките печалби от нея колкото е възможно по-дълго.

Друго задължение, което отнемаше много време и бе крайно отегчително, бяха компютърните занимания, служещи като увод в основната теория за пространствените координатни системи. Трайстин бе прекарал много време в библиотеката на станцията, използвайки вградения си чип, за да намери достъп до общата информация за пилотирането и транслационните двигатели; освен това прекара редица часове във фитнес залата с увеличена гравитация. Гравитацията в станцията беше 0,5; може би само защото за енергията, необходима за поддържане на стандартната гравитация, трябваше да работят два агрегата тип „Фузактор“, за увеличена се приемаха стойности от 1,1 — съвсем малко по-високи от нормалната гравитация на Мейра.

Трайстин се опитваше да не се поклаща и да не отскача, докато се изкачваше по наклоненото стълбище към по-горните нива на базата. Стаята му — куб с ръб четири метра — беше издълбана в монолитната скала и облицована с пластмаса и се намираше на ниво J.

Стълбищата в полегатите коридори, които лъкатушеха зигзагообразно напред-назад към повърхността на Чевел Бета, представляваха облицована с пластмаса скала и бяха съвсем голи, с изключение на отдушниците на въздушните колектори, разположени на еднакво разстояние между всеки две отделни нива.

Между нива E и D една жена-техник бързо премина край Трайстин, очите ѝ се вдигнаха към значката, където беше изписано името му, и тя тихо измърмори:

— Извинете, сър.

Той ѝ кимна и се отдръпна встрани, питайки се какво означава погледът ѝ и съвсем нехайно изреченото извинение. Напрегна слух и долови думите: „Още един нещастен новак…“

Цялата ли програма на обучение хцеше да протече така — с небрежно уважение, зад което се криеше презрението на техниците в космоса към младшите офицери? Трайстин пое дълбоко дъх и продължи да се изкачва по полегатите стълби.

В помещението Б7 се долавяше слаба миризма на пот и озон, но то изглеждаше като едновременна класна стая с десетина плоски компютърни терминала и изподраскани пластмасови столове. Трайстин се огледа — трима лейтенанти и един майор отвърнаха на погледа му.

Дамата-майор, тъмнокоса жена със свежо лице, която изглеждаше малко по-възрастна от Трайстин, въпреки трите успоредни нашивки на яката си, кимна и го покани:

— Настанете се удобно, лейтенант. Аз съм Сайри Теканаве.

— Трайстин Десол.

— Джони Чичи — представи се и набитият, тъмнокос лейтенант, който изглеждаше най-възрастен от цялата група.

— Констанция Алойзия. — Лейтенант Алойзия имаше лице с фини черти, заобиколено със светлокестенява къдрава коса.

— Сузуки Ямидори — тънките устни на дамата-лейтенант едва-едва се отвориха и сричките на думите, които изрече, изглеждаха като прерязани с ножица.

Трайстин си избра стол зад един от компютърните терминали, отдалечен на еднакво разстояние между майор Теканаве и лейтенант Чичи; вграденият му чип показваше, че е 0855 часа стандартно космическо време.

В 0859 мургав мъж със златен триъгълник на подкомандир, разположен до значката с името Тороуе, влезе в стаята и огледа групата от петимата офицери. Над името и означенията, сочещи военния чин, имаше холограма с антични на вид нашивки, изобразяващи криле. Накрая той попита:

— Може ли някой от вас да пее?

Трайстин се намръщи.

— Няма значение. Шегата беше лоша — във всеки случай неразбираема. Повечето пилоти — онези, които оцеляват, разбира се — развиват старомодно и неразбираемо чувство за хумор. Ще свикнете с това, но когато вече престане да ви прави впечатление, всички, освен старите пилоти, ще ви зяпат с неразбиращи очи — онова, което сте сметнали за смешно, за тях ще бъде съвсем неразбираемо. — Тороуе поклати глава. — Просто го запомнете. Някой ден ще ме разберете.

Трайстин навлажни устните си с език. Надяваше се, че не всички инструкции ще бъдат така неясни.

— Всички вие сте оцелели, изпълнявайки задачите си в станции от граничната полоса. Това не е кой знае каква препоръка, но е добър знак, че сте или необикновени късметлии, или поне сте в известна степен компетентни, което ни спестява необходимостта да правим предварително проучване. Такива сме тук, защото истинската глупост ни коства космически кораби и от време на време живота на нашите инструктори. Като инструктор аз имам известно предубеждение срещу глупостта. — Тороуе отново замълча.

— Лейтенант Десол, през следващите няколко дни бихме могли да свържем вашия вграден нервен чип към кораб за транспорт на боеприпаси или такъв за превозване на хора. Вие ще бъдете негов собственик, господар и слуга, защото вероятно ще можете да се справяте с всичко на борда. Но защо няма да предприемем подобна стъпка?

— Вероятно защото обучението няма да бъде достатъчно.

— В това не може да има никакво съмнение — потвърди командир Тороуе. — Що се отнася до наистина доброто военно обучение, статистическите данни сочат, че несъразмерно много време е било отделяно за обучаване на офицерите, контролиращи даден кораб, как да се справят със ситуации, които се случват в един процент от аварийните случаи… или дори по-рядко. Някои цивилни експерти по ефективността все още твърдят, че такава преданост към редките случаи снижава цената на обучението — освен ако не се случи авария на кораба, с който те самите пътуват. — Той се усмихна. — Проблемът при авариите е, че почти винаги губите или всичките, или част от функциониращите корабни системи. Това е една от причините, поради която ние не желаем да ви превърнем в част от машината — независимо, че възвращенците ни обиждат тъкмо по тази линия. Между другото, вие сте задължени да използвате компютърните наръчници за системите на космическия кораб, независимо от интензивния курс на обучение тук. Имате ли някаква представа защо е така, лейтенант Чичи?

— Не, сър.

— Помислете, лейтенант. Как бихте могли да ремонтирате енергийната система, ако информацията, от която се нуждаете, може да бъде достигната само чрез система, захранвана с енергия от кораба — а вие нямате енергия, което всъщност беше вашият първоначален проблем.

— О…

— Мислете! Всички вие трябва да мислите повече. — Тороуе тъжно поклати глава. — След този увод няма да ме видите доста дълго време. И е много по-добре да не се срещаме. — Той се усмихна спокойно. — А сега… — погледът му отново обходи петимата. — Сега ще прекратим действието на вашите вградени нервни чипове — само временно — и ще ви изпратим отново на училище. Ще научите всичко необходимо за пилотирането на космически кораби без помощ от електронна система. Няма да станете пилоти, ако не се научите да го правите. Майор Теканаве, можете ли да ми кажете защо?

— Вградените нервни чипове или връзки отказват да действат при дадени условия, затова неподкрепените от електрониката възможности на пилота могат да се окажат решаващи за завършване на полета или военната мисия — отговори Сайри Теканаве.

— Това е правилният дълъг отговор. Краткият отговор е, че тъкмо това може да спаси живота ви. Ще имате обучение по оценка на ситуацията. Защо? С калкулатори и вградени нервни чипове можете да получите правилните отговори. Прекрасно. Колко е шестнайсет, повдигнато на четвърта степен? Можете ли да ми кажете, без да използвате вградените нервни чипове? Колко е? — показалецът на Тороуе посочи лейтенант Алойзия.

— 65 536… — но се съмнявам дали бих могла да го пресметна наум.

— Така е, но ще бъде добре, ако можете да изчислите приблизително числото за по-малко от секунда, защото може би ще разполагате единствено със собствения си ум, без помощта на техниката. — Командирът отново се обърна към Трайстин. — Лейтенант Десол, опитайте се да си представите следното: в главата си чувате пращене, както в най-лошите случаи на буря в пустошта — да, и аз съм служил на станция по граничната полоса на Мейра — и вграденият ви нервен чип не действа. Срещу вас са изстреляли залп ракети, вие не разполагате с плотери, нито с информация от електронната мрежа — единствено с картината върху плосък екран. Имате по-малко от минута, за да вземете решение. Как ще постъпите?

Трайстин премигна.

— Предполагам, че в този случай човек би имал съвсем смътна представа какво е насочено срещу него. Може би — натърти командирът. — А може би няма да подозира нищо. Казах, че разполагате с минута, за да вземете решение, но не ви съобщих, че ако предположението — или изчисленията ви — са погрешни, катастрофата ще ви застигне след минута. Няма да умрете, докато системата за поддържане на живота ви не експлодира, а това понякога трае доста дълго.

Командирът изправи рамене.

— Първо трябва да преминете през медицинския кабинет, където ще дезактивират вградените ви нервни чипове. Правилно ме чухте. Няма да бъдете в състояние да засилвате остротата на рефлексите си, няма да можете да получавате информация отникъде, за да минете през първите изпитания. Медицинските прегледи се извършват в кабинет C50. След дезактивирането отново се явете тук, където ще получите разписанието за по-нататъшните занятия и упражнения с тренажорите. Аз няма да бъда тук. След тези думи той се обърна и напусна стаята.

Трайстин кимна с глава. Нямаше никакво повторение на напътствията и инструкциите. Или разбираш как трябва да постъпиш, или отпадаш. Той се изправи и последва майор Теканаве навън в коридора, след това по полегатото стълбище към по-ниско разположените нива.

Вратата на медицинския кабинет беше маркирана с древния символ червен кръст.

— А… ето я най-новата група загубени души… — Трайстин долови шепота на един от техниците, застанали пред компютърния терминал.

— Майор Теканаве, вие сте първа. Лейтенант, седнете тук, вие сте следващият.

Трайстин се разположи в очуканото черно кресло и загледа как майор Теканаве премина през арката и изчезна от погледа му, щом зави зад ъгъла. Останалите трима лейтенанти влязоха в стаята и заеха свободните кресла, следвайки древната сентенция, че старшият по чин и човекът с красиво лице трябва да посрещнат първи вражеския огън.

Не след дълго майор Теканаве излезе с помръкнало лице и се върна при тях, като мина под арката.

— Лейтенант?

Трайстин се изправи и последва жената-медицински техник по късия коридор, който ги заведе до помещение, в което имаше нещо, подобно на зъболекарски стол.

— Лейтенант, седнете там — жената посочи стола.

Когато се разположи на стола, Трайстин вдигна глава към сложната електронна система, която смътно напомняше на шлем с особена форма.

— Не се тревожете, сър. Това само прилича на инструмент за измъчване. Тази процедура отнема съвсем малко време и въобще не боли.

Техничката наведе устройството и постави отделните му секции около главата на Трайстин, след това започна да изтегля надолу гладката пластмаса, докато само долният участък от челото над веждите, очите, носа и устата останаха непокрити. Пластмасата на дългата облегалка беше влажна, лепкава и притискаше гърба му.

Техничката натисна няколко клавиша на компютърния терминал, ала не изрече нито дума на глас.

— Чувате ли това чрез вградения си чип? — Отначало думи, след това други звуци затрещяха така силно в нервния чип, че Трайстин потрепера.

— Да.

— Вие сте особено чувствителен… — или пък сте преминали през първокласно обучение в тази сфера.

Техничката докосна още един клавиш, ала Трайстин нито чу, нито почувства нещо.

— Добре. Няма следа от променливи токове… Я да опитаме това…

Трайстин едва не изтръгна тялото си от апарата, когато непоносимият шум се вряза в мозъка му.

— Съжалявам, лейтенант. Вие определено притежавате особено висока чувствителност, което може да бъде както положителна, така и отрицателна черта. С това сега би трябвало да приключим процедурата.

Трайстин потрепера, когато вграденият нервен чип престана на функционира — изоставяйки го напълно сам след толкова години. Дори и статичното електричество, служещо като постоянен фон, който се бе научил да изолира от съзнанието си, бе изчезнало. В черепа му наистина не се долавяше нито звук; сега нямаше да бъде в състояние да общува по друг начин, освен чрез невъзможно бавните думи или чрез физически манипулации на различните превключватели, копчета и така нататък по компютърните терминали.

— Приключихме. — Техничката започна да изтегля отделните секции на уреда.

Трайстин бавно се изправи и излезе от медицинския кабинет. Струваше му се, че е изгубил равновесие и като че всичко около него беше проектирано тъкмо с тази цел.