Войната на вярата

60.

Стомахът му куркаше от глад. Бяха изминали само четири часа, откакто бе обядвал в ресторанта на Крендсоу, но преди това бе похапвал нередовно и храната му беше предимно суха или консерви.

Върху табелата преди началото на града пишеше: „Далоувън“ — селище, достатъчно малко, за да бъде отбелязано с червена точица на картата, която му беше дала сестра Аркади Луис. Тя се бе постарала да му съобщи пълното си име, също като сестра Мегън Барунис и сестра Ейли Кюрес. Струваше му се, че почти долавя топлината на визитната картичка в джоба на сакото си. Усмихна се. Той не можеше да открие подобна дързост в Ултийна, дори когато беше по-млада, особено след като Трайстин бе видял какво ѝ струваше да признае, че не е безразлична към него. Нима жените в звездните системи на възвращенците бяха по-дръзки? Или той е бил някак защитен от тях у дома?

Стомахът му отново възнегодува.

Пред него имаше няколко сгради. Той спря пред табела, която обявяваше ресторант „При Р. П.“ — малка сграда с избеляла кафеникава мазилка и три огромни кактуса, засадени пред входа. За рамка на входната врата служеха два големи, обли камъка. На паркинга бяха спрели само три коли. От далечната му страна се виждаше магазин — сладкарница „Далоувън“.

Трайстин се усмихна. Може би щеше да се отбие тук, след като похапнеше — да си купи лимонови бонбони.

Кръглолика по-възрастна жена, чиято коса беше сплетена и вдигната в кок на тила, посрещна Трайстин в ресторанта „При Р. П.“.

— Късен обяд ли, братко?

— А може би подранила вечеря — засмя се Трайстин. — Не съм съвсем сигурен кое от двете.

— След мен, моля. — Тя заведе Трайстин в сепарето на ъгъла, направено от тъмни, полирани дъски, изчака го да седне и му подаде менюто. Трайстин си избра място от лявата страна на сепарето — оттам виждаше всичките десет маси в заведението. — Единственият специалитет, който можем да ви предложим, е задушено хлебче с месна плънка. Можете да си поръчате от всичко останало, което е в менюто.

— Какво бихте ми препоръчали освен хлебчето с месна плънка?

Този въпрос накара жената да се разсмее.

— Никой от вас, оцелелите след мисия, не харесва хлебче с плънка от месо. Не мога да си обясня защо е така. Ами… имаме вкусна пилешка тортелада. Бих ви препоръчала и пържола от бифлон.

Месо и пак месо — Трайстин все още не можеше да си представи, че ще поеме толкова голямо количество белтъчини при еднократно хранене.

— Предпочитам пилешката тортелада, плюс чаша лимонов сок.

— Ще ви хареса. Сега ще ви донеса лимоновия сок.

— Тя се върна със сока почти светкавично, след това излезе през въртящата се врата в дъното на малката зала.

Докато Трайстин отпиваше лимонов сок на малки глътки, очите му внимателно оглеждаха помещението. Две по-възрастни жени със сплетени коси, облечени в преобладаващите за района рокли от кариран плат, бяха заели масата пред големия прозорец край стената, обърната към улицата. Те разговаряха тихо и от време на време сръбваха от чашите пред себе си — вероятно течен шоколад. Сепарето в предния ляв ъгъл беше заето от двойка на средна възраст — само мъж и жена.

Трайстин отново отпи от лимоновия сок. Според картата и изчисленията на вградения си нервен чип, той се намираше само на около два часа път от Уайстух. Когато стигнеше в града, трябваше да събере всички електронни компоненти, от които се нуждаеше. Човек не можеше да премине с оръжие през многобройните пропускателни апарати. Той сви устни. Все още не проумяваше как убийството на един адмирал щеше да помогне на коалицията, ала знаеше със сигурност, че ако Юнкла не бъде убит, ще възникнат огромни проблеми за един човек на име Трайстин Десол. При това тези проблеми вероятно щяха да се окажат фатални.

Съществуваше ли някакъв друг начин? Засега не можеше да измисли нищо, след което да остане жив и свободен. Съществуваше ли някакво средство, чрез което да спре войната? Засега не виждаше такова. Беше далеч по-просто да бъде пилот, а още по-лесно — офицер от станция на граничната полоса, ала винаги бе искал да постигне нещо повече, освен да реагира на чуждите нападения. Сега поне бе изправен пред възможността да избира, а той нямаше ни най-малка представа как да се възползва от шанса си!

Отпи от лимоновия сок и зачака тортеладата. Стомахът му отново закъркори.

Целта на убийството беше ясна — да внуши идеята, че коалицията е в състояние да нанася удари навсякъде. Ала Трайстин не беше убеден, че ще я постигне. Поклати глава. Намираше се на най-важната вражеска планета и му предстоеше да извърши мисия, за която бе убеден, че няма да предизвика желаната реакция. Същевременно не му хрумваше нищо по-добро. Освен това знаеше, че прекалено многото мислене е истинска рецепта за предстоящо бедствие — а това правеше положението още по-лошо.

Изпи наведнъж остатъка от лимоновия сок.

— Искате ли още? — попита сервитьорката, когато видя празната чаша.

— Да, моля, сестро.

Тя се върна с още един лимонов сок и попита:

— В Уайстух ли отивате?

— Да. Разглеждах забележителностите наоколо и видях клисурата Деликор.

— О, тя наистина е нещо забележително. Понякога те кара да си задаваш разни необичайни въпроси. Помага да забравиш тревогите си.

Трайстин кимна.

— Красива е. Непрекъснато се променя, всеки миг е различна.

— Изглежда, че не ви е накарала да забравите тревогите си, братко.

— Може би, но е изключително зрелищна.

— Запомнете… оставете тревогите си в ръцете на Бога. Той е единственото достатъчно силно същество, което може да се погрижи за тях.

— Освен ако Той самият не ги е създал, сестро. — Трайстин си наложи да се засмее, за да прикрие препалената си откровеност. — Не винаги е лесно да изпълним волята Му, след като сме я открили.

— Той не ни е изпратил на този свят, за да ни бъде лесно — потупа тя майчински рамото му. — Млад сте и сте се върнали след успешно изпълнение на мисията си. Бъдете благодарен за това. Той ще намери начин да ви помогне.

— Да, майко… — засмя се Трайстин.

Тя му отвърна с усмивка, после се обърна към вратата — току-що бе влязъл мъж в светлосиня униформа.

— Джонатан! Искаш ли малко пунш?

— Искам всичко, стига да е добре изстудено, сестро Ивлин. Само да е добре изстудено. — Едрият офицер по поддръжка на вътрешния ред, първият, когото Трайстин виждаше на Орум, се отпусна на стола до компютърния терминал, в който подаваха кредитните карти.

— … не е същото…

Шепотът долетя до Трайстин, който преди всичко от любопитство, увеличи остротата на слуха си, за да чуе какво си приказва двойката на средна възраст. Тя изглеждаше странно, защото повечето семейства се състояха от по-възрастен мъж и няколко по-млади съпруги.

— Какво искаш от мен? — попита по-възрастният мъж ядосано. — Да не би да искаш Господ да изпрати нов Пророк само заради тебе, Ламора? Може би очакваш новият Пророк да обяви, че Еко-Извергите ще престанат с отвратителните си мерзости и някой тайно ще доведе Джошуа у дома?

— Не… просто искам той да живее в мир. Защо не ни оставят да живеем мирно? Защо да губим толкова много от синовете си?

— Мнозина се завръщат… — По-възрастният мъж замълча. — Човекът на отсрещната маса например, се е завърнал след мисията си.

Трайстин не погледна към тях. Фразата „нов Пророк“ пробяга в мислите му. Та какво добро би донесъл новият пророк? От гледна точка на коалицията Еко-Тек последният беше достатъчно зловещ.

— Той не е Джошуа.

— Но е някой като Джошуа.

— Хората от семейството му имат късмет. Но ти все още не си ми отговорил защо не ни оставят да живеем мирно.

— Защото не ни оставят и това е. Много по-вероятно е самият Торен да се върне тук, отколкото Еко-Извергите да се променят. Я стига си хленчила. Не си мисли, че не ги познавам. Аз бях там, скъпа. Не забравяй това. Видях онези мургави мъже, които се движат като машини, винаги усмихнати, винаги…

— Зная, Ед, зная… Но ми е трудно. Така ми е трудно.

Трайстин поклати глава. Беше трудно и за двете враждуващи страни, но проклетите възвращенци поне имаха избор. Не беше сигурен дали хората от Еко-Тек го имаха. Намръщи се, чудейки се дали разсъждава разумно.

— Заповядайте.

В чинията имаше не само пилешка тортелада, но и голяма порция ориз и тъмна слепена маса, покрита със сирене — очевидно препечените бобени зърна.

— Мисля, че тук храната е предостатъчно — отбеляза Трайстин.

— Не искам някой да каже, че си е тръгнал гладен.

— Няма такава опасност.

Сервитьорката, която същевременно беше и съдържателка, отиде при офицера и заприказва с него предимно за времето, докато Трайстин се справяше без да бърза с огромното количество храна. Възрастната двойка напусна заведението, когато той най-сетне се отказа от бобените зърна и леко отблъсна чинията пред себе си.

— Бихте ли искали някакъв десерт?

— След това, което изядох, едва ли ще си отида гладен оттук.

— Сметката ви е десет долара и четвърт. Можете да ми платите, когато пожелаете. — Тя се върна при офицера, който приключи с остатъка от питието си и се изправи.

— Благодаря, сестро Ивлин. Кажи на Джок, че съм се отбивал.

Трайстин изчака, докато вратата се затвори зад гърба на офицера. Той остави няколко хартиени банкноти на масата, приближи се към компютърния терминал и подаде на жената кредитната си карта, която тя прекара през четящото устройство.

— Радвам се, че тортеладата ви хареса. Не бих могла да изям и половината от онова, което изядохте вие. — Жената погледна към четящото устройство. — Хайрис. Да не би да сте роднина на Самюел Хайрис от нашия град?

— Не ми е известно. Може би имаме някаква далечна родствена връзка. Аз съм от Нефи.

— Мисля, че неговото семейство е дошло някъде оттам. — Възрастната жена се усмихна. — Помнете какво ви казах, братко Хайрис.

— И ще намеря пътя си?

— Точно така.

Той взе кредитната си карта.

— Мир вам, сестро.

— Бог да възнагради с мир и вас.

Трайстин излезе навън, прекоси павирания паркинг и се отправи към сладкарницата.

Две млади жени — момичета — стояха зад щанда. Той огледа витрината, след това хвърли поглед към червенокосата.

— Бих желал половин паунд от лимоновите бонбони.

Червенокосата се изчерви, а другото момиче се изкиска. След това по-дребната блондинка вдигна торбата, а червенокосата загреба с дълбока лъжица от бонбоните, които паднаха в металния съд на теглилката — кланк… кланк… кланк…

— Долар и четвърт, сър.

Обръщението „сър“ показваше, че нито едно от момичетата все още не беше на възраст за женене.

— Заповядайте — той им подаде парите и взе пликчето с бонбоните.

Запътвайки се към отворената врата, Трайстин долови шепота им:

— … би трябвало да го наречеш „братко“, Мерилин. Остава ти само още един месец и той не би могъл да го научи отникъде… хубав е… няма венчална халка…

— … нямаше да има никакъв смисъл…

Трайстин излезе от сладкарницата, поклати глава и спря под широкия навес пред нея. Взе един от лимоновите бонбони и бързо го пъхна в устата си, преди сокът да е потекъл между пръстите му. Последното нещо, което искаше, бе петно от бонбон върху бялото си сако — макар че бялата тъкан беше предварително обработена, както и всички бели платове, от които се правеха дрехите на възвращенците, и нищо не можеше да остави леке върху тях.

От дясната му страна се виждаше пътят, по който беше дошъл от клисурата Деликор — лентата на шосето се простираше по полегатия склон, който завършваше с високо, равно плато. След по-малко от разтег на юг се издигаха последните къщи на град Далоувън и розовата почва бе покрита от някаква разновидност кедрови дървета. Отвън всички къщи бяха грижливо измазани с гипсова или подобна на цимент мазилка и боядисани в меки пастелни тонове.

Разнесе се не особено силно скърцане и Трайстин се обърна. Една от задвижваните с петрол коли се показа зад ъгъла. Шофьорът ѝ, унесен в разговор с младата жена до него, не наблюдаваше улицата. Дребно русокосо момиче и по-големият ѝ брат пресичаха широката улица, отправили се към сладкарницата. Няколко жени и един мъж стояха до дълга кола с шест врати и разговаряха. Една бременна сестра следеше децата.

Трайстин изтърва бонбона, прескочи ниския парапет, превключи обмяната на веществата си на висока скорост и увеличи рязко остротата на рефлексите си. Докато тичаше, изчисли евентуалния ъгъл на удара, под който колата щеше да блъсне децата.

— Джорджия! Тичай! — Момчето се опита да повлече след себе си по-малкото дете, но то инстинктивно се дръпна назад.

— Не! — изпищя майката.

Ск-к-р-ъ-ц! Шофьорът се опита да спре, но колата се обърна напреки на улицата. Същевременно Трайстин връхлетя и светкавично грабна и двете деца. Почувства лек удар върху бедрото си и видя ужасения израз по лицето на младия шофьор. Младежът едва ли бе достигнал местния еквивалент на осемнайсетгодишна възраст.

Запъхтян, Трайстин понижи скоростта на обменните си процеси до нормалната и сложи децата да седнат на бордюра. Защо постъпи така? Последното нещо, което искаше, бе да привлича нечие внимание.

— Джорджия! Дан! Добре ли сте? — Бременната жена със сламеноруса коса прегърна двете деца, още преди Трайстин да бе успял да се изправи.

— Братко, не зная как да ви благодаря. Ако не бяхте вие… — мъжът объркано замълча. Беше рус, с бели кичури в косата си, малко шкембенце и почерняло от слънцето лице.

Шофьорът спря колата — или по-скоро я спря бордюрът зад другата, дълга кола с шестте врати. Лицето на младежа беше по-бяло от сакото на Трайстин.

— Деца, трябва да гледате и в двете посоки, преди да пресечете улицата. Моля ви, правете го занапред.

— Той искаше да стигне там пръв… Дан винаги прави така… — възрази момичето.

Дан бе забил поглед в тротоара.

— … не зная как го направихте… — измърмори бащата.

— Бях точно на мястото, където трябваше — отговори Трайстин, като мислено търсеше начин да се изплъзне от създалата се бъркотия.

— … но как… как…

— Просто благодари на този брат и на Бога — намеси се майката.

— … но как… — Бащата изглеждаше изумен.

Трайстин докосна рамото му.

— Бъдете благодарен на Бога. Аз също съм. — После се приближи към младия шофьор, който все още трепереше. — Имате късмет, че не ги убихте.

Шофьорът продължаваше да се тресе.

— Следващия път Бог може би няма да бди над някои други деца. — Трайстин го потупа по рамото и реши да се опре на теологичните си познания. — Това е чудото, случило се с вас.

— Но той можеше да ги убие! — Бащата пристъпи към Трайстин.

— Ала не го направи и подозирам, че е получил Божието послание. — Трайстин посочи шофьора, който се беше отпуснал върху бронята на колата и трепереше.

— Да не би да сте някакъв особняк или луд, братко?

Вероятно, помисли си Трайстин. После се обърна и погледна към бащата.

— Приличам ли ви на особняк? Нима не спасих децата ви? Аз съм такъв, какъвто ме виждате. — Той се усмихна мило. — А сега… предстои ми пътуване.

— Къде отивате?

— В Уайстух.

— В храма ли?

Трайстин забеляза широкоплещестия офицер, който се приближаваше към тях. Искаше да си тръгне, ала вече бе прекалено късно. Преглътна въздишката си. Дали още малко всеизвестни теологични приказки нямаше да му свършат работа? Можеше да опита.

— В храма ли отивате?

— Да — излъга Трайстин, за да прекрати по-нататъшните въпроси. Не изпитваше никакво желание да бъде превърнат във въглени в сърцето на Уайстух.

— А след това?

— Където ме насочи Господ. — Той се усмихна и се наведе към малкото момиче Джорджия. — Моля те, бъди внимателна, Джорджия.

— Не се наложи да бъда внимателна. Ти ме спаси. Бог те изпрати да ме спасиш.

— Аз наистина бях наблизо, но това не ще бъде винаги. Ние сами трябва да спасяваме себе си. Той само ни сочи как да го сторим. — Трайстин се изправи, като се надяваше че речта му не е прозвучала прекалено теологично. Хранеше надежди също така, че спомените му от „Книгата на Торен“ са достатъчно точни.

— Благодаря ви — каза майката.

— Просто я пазете добре — отвърна Трайстин. — Аз трябва да вървя.

Зад гърба му офицерът в синя униформа се обърна към шофьора.

— Стой тук, Били Бардмън. След онова, което извърши, вероятно ще получиш повиквателна за мисията си по-рано.

Младежът пребледня още повече — ако това изобщо беше възможно — и се разтрепери още по-силно. Трайстин потисна желанието си да се намръщи, когато офицерът се приближи към него.

— Аз съм брат Смитсън. Джон Смитсън. — Високият мъж в официална синя куртка му протегна ръката си.

Трайстин стисна едрата му длан и я разтърси.

— Брат Хайрис. Уайлъм Хайрис.

— Направихте забележително нещо. Никога не съм виждал човек да се движи толкова бързо.

Трайстин си наложи да се държи свободно, като че стореното от него беше нещо съвсем обичайно.

— Предполагам, че всеки се движи бързо, когато се налага.

— Към Уайстух ли отивате?

Трайстин кимна.

— Е… отново би благодаря, братко. Бог да ви пази.

— Бог да бди над вас, офицер.

Трайстин пое към колата, спирайки под навеса на сладкарницата да си вземе лимоновите бонбони. Какво искаше да каже офицерът, когато спомена, че шофьорът ще получи повиквателната си за мисията по-рано? Това ли имаше предвид Питър Уорлок с фразата „вътрешни социални механизми за контрол над насилието“? Думите на офицера бяха ужасили младия мъж.

Трайстин се опита да не се мръщи на път към колата си. Беше казал прекалено много погрешни неща — макар и незначителни — и бе възбудил любопитството на местния офицер, отговарящ за поддържането на вътрешния ред. Накарал бе хората да го запомнят — и то твърде добре, спасявайки двете хлапета, — а възвращенците направо лудееха по малките деца. Напомни си, че все още не е стигнал до Уайстух.

Брат Кейлид би отправил цял куп критики срещу действията му досега, цял куп много остри критики.

Въздържа се и не изтри чело с ръка, докато пътуваше към Уайстух. Питаше се дали в щаба имаха някаква представа колко лошо се бе оказало хрумването да изпратят тъкмо него с подобна мисия. Едно нещо беше човек да върши работата си, като защитава граничната полоса или се стреми да оцелее с военния кръстосвач — трябваше да го прави добре и не разполагаше с време да мисли и да вижда онези, които бе убил. Изпитваше съвсем други чувства, след като получи задача да убие адмирала и му дадоха достатъчно време да обмисли ходовете си. Или когато видя децата — в този миг хладнокръвието му изневери. Трайстин не ги остави да умрат, за да избегне нежеланото внимание към особата си.

Поклати глава. Можеше да се справи с Юнкла. Адмиралите не биваше да остават ненаказани за смъртта на хилядите, която бяха предизвикали. Но не можеше да остави деца да умрат пред очите му… и това може би щеше да бъде причината за неговия провал. Той си пое дълбоко дъх.