Войната на вярата

68.

Когато прекоси терминала на совалката, Трайстин заобиколи гишето на службата за даване на автомобили под наем на планетата Орум, независимо, че там работеше сестра Аркади Луис. Взетата под наем кола просто се бе върнала на мястото си по чудо — тази мисъл накара Трайстин да се усмихне.

Усмивката му се стопи, когато се замисли за Ор. Все още не можеше да разбере играта на този човек. Ор беше изоставил добросърдечния си тон, сякаш целеше Трайстин или да го убие, или да го осакати. Защо?

Докато размисляше по този въпрос, той от време на време се оглеждаше небрежно наоколо. Фактът, че приличаше на всички останали, си имаше своите предимства. Когато се отправи към терминала за орбиталната станция, Трайстин се размина с неколцина високи, русокоси мъже. Поне не привличаше вниманието с външния си вид, както това ставаше в Камбрия.

Мислите за Ор трябваше да почакат известно време. Той се приближи към гишето за пътници, където нямаше никаква опашка и това никак не бе изненадващо. Изразът на лицето му изведнъж стана тревожен.

— Има ли някакъв начин да хвана кораба до Браха?

— Сега товарят совалката до орбиталната станция, братко… вече е получила разрешение за полет…

— Разбирам… — Трайстин клюмна, опечален. — Вижте… става дума за сина на сестра ми. Току-що научих. Събрали са се за Прощалното му увеселение… самият аз съвсем скоро се завърнах след изпълнение на мисията си…

Сестрата зад гишето кимна съчувствено.

Трайстин остави личната си карта и картата с биографичните и генните си данни на щанда.

— Дали бихте могли да направите нещо…

— Ще се опитам, братко. — Тя взе картата с биографичните данни и идентифицира мъжа пред нея като брат Стейнъл Свенсон.

Слухът на Трайстин беше с повишена острота, въпреки бученето в ушите и болката от изгорелите участъци по кожата му.

— Остави го да върви, Дорийн — намеси се по-възрастната сестра зад гишето. — Щом иска да пътува в космоса. Нали знаеш каква директива получихме…

— Изчакайте да се свържа със совалката. Жената заработи по апарата. — Совалка две, появи се още един пътник за орбиталната станция. Можем да стигнем до вас в пет часа.

— … бихме могли да го приемем, щом ще пристигне в пет… — долови металическия глас от другата страна на връзката Трайстин.

— Братко Свенсон, имате късмет. Но трябва да побързаме. — Тя му се усмихна, върна му личната карта и картата с биографичните данни; после му подаде плик с маршрута и карта, която служеше за пропуск на борда. След това сестрата излезе иззад гишето и закрачи почти тичешком.

Трайстин прибра плика в джоба на сакото си и с лекота тръгна редом с нея. Двамата изкачиха цяла поредица от вътрешни стълбища и преминаха по тесен коридор. Трайстин се надяваше, че ще напусне планетата със същата лекота, с която бе проникнал на нея. Досега всичко вървеше добре.

— Днешният ден е добър за вас, братко. Напоследък броят на пътуващите с междузвездните кораби непрекъснато намалява и един пътник в повече понякога означава наистина много. — Тя отвори вратата, която според инструкциите трябваше да бъде използвана единствено от персонала, и го заведе в широкия хол на терминала. — Ето я совалката.

— Наистина бих желал да присъствам на Прощалното му увеселение — каза Трайстин. Помисли си, че в действителност много му се иска да си вземе сбогом с Орум.

— Не би трябвало да имате никакви проблеми. Пристигнахме.

Трайстин подаде квадратната карта на служителката, проверяваща пътниците на совалката, и прокара втората си фалшива лична карта през четящото устройство. Проблясна зелена светлина.

Сестрата, която му бе помогнала да се добере до совалката, се усмихна и му помаха с ръка. Трайстин ѝ се усмихна в отговор.

— Получавате разрешение да се качите на борда, братко — обяви служителката. — Моля, заемете някое от свободните места колкото се може по-бързо. Аз ще се погрижа за чантата ви, ще я занеса в багажното отделение.

— Това последният пътник ли е, сестро Лайза? — попита вторият пилот на совалката, след като Трайстин беше вече в херметизационната камера.

— Да. С него стават четиринайсет.

— Добре. Щом надвишаваме необходимия минимален брой, значи всичко е наред. Аз ще занеса багажа му.

Трайстин премина край двамата, изумен, че пилотите не разполагаха с електронна система за подаване на данни, а управляваха совалката, контролирайки уредите ръчно.

Вътре в космическия кораб миришеше на чисто — същият смесен аромат на лавандула и бор, оборудването внушаваше същото чувство на пределно износване. Стените бяха облицовани с избелял бледозеленикав материал, а това означаваше, че Трайстин беше на борда на поредния космически кораб в края на дългата му служба, изпълнена с безброй рейсове сред звездите.

Той седна на първото свободно място до стената и сложи предпазния колан. Нямаше илюминатори, нито прозорци. По-възрастният белокос мъж се раздвижи, за да направи място на Трайстин.

— Моля, проверете дали сте сложили предпазните колани.

— Винаги казват така — отбеляза спътникът на Трайстин. — Човек трябва да е пълен глупак, за да не го направи.

Трайстин внимателно провери дали е стегнал правилно предпазния си колан.

— Заради вас ли задържаха совалката?

— Да, така мисля. Предполагах, че пътят от Уайстух до летището ще ми отнеме по-малко време.

— Кормувахте ли?

— Да, за нещастие.

— Аз взех тролея. Така човек се придвижва много по-бързо.

— Често ли пътувате по този маршрут? — попита Трайстин.

— Не толкова често като преди. Непрекъснато повишават цените. Всичко става все по-скъпо. Спомням си времето, когато можех да вечерям в някое луксозно заведение като „Върха“ и ресторанта на Крендсоу — тогава плащах по три долара за двама души.

Трайстин помисли върху току-що изречените думи на мъжа, докато совалката полека се откъсваше от мястото си на пистата — самият той не беше виждал ястие за един човек за по-малко от осем възвращенски долара.

— При това не беше чак толкова отдавна — добави спътникът му.

— Сега не е така — съгласи се Трайстин.

— Въобще не може да се сравнява. Не зная как вие, по-младите, ще се справяте с живота. Сега вече всеки трябва да се грижи за шест жени… на нас ни беше доста трудно, а пък аз имам само четири съпруги.

Сподавеният рев се превърна в остро бръмчене, совалката започна да увеличава скоростта си по дългата писта, оглушителният шум ликвидира всяка възможност за нормален разговор. Звуците буквално подпалиха Трайстин, той светкавично приведе сензорните си възприятия на нормално ниво, ала бръмченето и споменът от неприятното чувство за изгаряне остана — беше достатъчно силен, за да му напомня болката, която бе изпитал.

Трайстин пое дълбоко дъх, облегна се и затвори очи. Макар че ускорението и шумът му действаха, той се чувстваше изтощен, пък и шумът на двигателите полека започна да утихва.

Сред сивата мъгла блесна лъч светлина.

— Долно създание, ненавистно Богу! — Божият войник беше насочил лазерното си оръжие срещу Трайстин, който се опита да изскочи от мястото си, макар и да знаеше, че това е само сън.

Поиска да разтърси глава, опита се да изплува от кошмара, причинен от безкрайната умора, но не успя. Главата му не можеше да се движи, прикована на място от ослепителните лазерни лъчи.

— Той се съмнява! Как смееш да проявяваш съмнение във великата воля на Бога!

Бедрото го болеше, усещаше болка и в очите си…

— Моля, останете по местата си, докато приключи кацането. Моля, останете по местата си, докато приключи кацането.

Трайстин вече беше напълно буден. В последните думи, които бе чул насън, имаше някакъв нюанс, който го дразнеше. Той самият се съмняваше, а не възвращенците — а не би трябвало да е така. Когато се раздвижи, нараненото му бедро започна да пулсира от болка.

— Винаги го казват — отбеляза спътникът на Трайстин.

— Може би, защото пътниците не остават по местата си.

— Преди години не беше така. Хората бяха по-добре възпитани и отговаряха с усмивка на всеки въпрос.

— Как мислите, защо са настъпили тези промени? — попита Трайстин, после взе кърпата и изтри челото си с нея.

Мек звук — кланк! — се разнесе навсякъде из совалката.

— Причината се крие в Еко-Извергите. Толкова енергия и ресурси са необходими за поддръжката на мисиите срещу тях. Вижте тази совалка — тя е стара като мен. — Събеседникът на Трайстин сви рамене. — Нещо трябва да се промени.

— Кацнахме. Можете да напуснете совалката и да вземете багажа си.

— Положението вече започна да се променя, братко — каза Трайстин. — Господ е бог на любовта. — След това се усмихна. — Извинете, бързам за важно Прощално увеселение.

— О… разбира се.

— Благодаря ви.

Трайстин изтича напред, взе чантата си от лавицата в багажното отделение и прекоси тичешком херметизационната камера. Изглежда, че досега възвращенците не бяха прозрели истината за смъртта и възкресението му — поне никой друг, освен Ор не бе разбрал за това. Вероятно все още не бяха намерили агента.

Трайстин сви устни. Какво се опитваше да му каже Ор? Нима агентът искаше Трайстин да избяга? Той продължи да крачи напред, замислен дълбоко.

Орбиталната станция на Орум все още миришеше на пластмаса, метал, горещо машинно масло, озон и много хора, събрани на едно място. Трайстин добави и една нова миризма — на страха, който изпитваше. Надяваше се, че тя не е толкова доловима за останалите, колкото за самия него, докато се приближаваше към асансьора за второто ниво на станцията, където се намираше транспортният кораб за Браха.

След като се изкачи с асансьора, той застана зад слаба сестра на средна възраст, с множество златни пръстени по ръцете. Божият войник на пропускателния пункт ѝ върна личната карта и картата с биографичните и гении данни, след това кимна.

— Следващият.

Трайстин сложи пътната си чанта върху конвейера, подаде на гишето картата с биографичните и гениите си данни, билета и личната си карта. При преминаването и на трите контролното устройство примигна със зелена светлина. Трайстин тръгна към изхода, взе чантата си и се отправи към сектор Алфа четири, където техници тъкмо товареха транспортния кораб за Браха.

Около десетина човека се разхождаха или седяха на неудобни пластмасови столове, подредени до стената в коридора. Трайстин беше благодарен, че в орбиталната станция имаше нормална гравитация, радваше се, че бе успял да подремне в совалката, но все още се чувстваше замаян. Беше му горещо. Нима се разболяваше?

Наложи си да се съсредоточи, докато седеше на един от свободните пластмасови столове в очакване на съобщението, че може да се качи на кораба. Когато затвореше очи, пред клепачите му се появяваха червени кръгове. Ако ги отвореше, те пареха много силно.

Отваряше и затваряше очи на равни интервали, докато чакаше съобщението, че може да се качи на борда — надяваше се, че това да стане, преди някой да го потърси. Дори понякога се питаше: — „Та кой ли го е грижа?“ Поклати глава. Ор със сигурност го беше грижа… въпреки това не бе довел цяла тълпа агенти със себе си — макар и сцената пред храма да потвърждаваше, че беше в състояние да го стори.

— Пътниците вече могат да заемат местата си на транспортния кораб към Браха. Разрешава се всеки пасажер да пренася не повече от три пътни чанти. Моля, носете багажа със себе си и го предайте на длъжностното лице в багажното отделение на кораба. Качването на борда става чрез херметизационната камера в сектор Алфа четири. Сектор Алфа четири за транспортния кораб към Браха.

Трайстин се изправи и зачака заедно с останалите десетина човека пред херметизационната камера — длъжностното лице трябваше отново да провери личната му карта, картата с биографичните и гениите данни и билета му. След това, заедно с останалите, прекоси херметизационната камера и се качи на транспортния кораб към Браха.

— Пътувате с много малко багаж — отбеляза един мъж, не много по-възрастен от Трайстин.

— Отивам на Прощално увеселение и след това ще поема по задачите си.

Другият кимна и подаде два огромни куфара на техника от екипажа.

— Бих желал да имаме повече такива пътници с чанти като вашата — каза техникът с усмивка.

— А пък на мен ми се иска да имах повече неща в нея отвърна Трайстин. След това се обърна и тръгна към тясното отделение за пътници. Както на кораба, с който бе пристигнал на Орум, и в този сега седалките бяха чисти, но стари. Дълбоките драскотини по пластмасата бяха замазани с боя и след това лакирани.

Трайстин се отпусна на едно от свободните места и зачака, опитвайки се да не обръща внимание на паренето и бръмченето, което се разпространяваше чрез вградения нервен чип из цялото му тяло. Все още се мъчеше да разгадае играта на Ор… и ролята, която бяха изиграли фарканите в досегашните събития. Изглеждаше, че Ор бе желал успеха на Трайстин след бъркотията в храма, но все пак същият този Ор беше готов да го завлече на разпит преди нея.

Какво получаваха в крайна сметка фарканите от всичко това? Едно убийство в повече не би могло да има никакво значение за доктор Рули Джере. Но все пак фарканът твърдеше, че е покровител на Трайстин, независимо от това какво значение влагаше в тази дума.

Трайстин бе изиграл ролята на пророк според догмите на религия, в която не вярваше; разполагаше с помощта на извънземно същество, откраднало ключа, с който се контролираше комуникационната система от „отворен“ тип. Фарканът не му бе предложил никакви обяснения, освен може би… нима извънземните бяха повлияли по някакъв начин на ума му? Наистина ли бяха в състояние да го направят?

Трайстин потрепера. Бученето в главата му се засили. Той отново започна да се бори с физическата болка, която колкото и да бе абсурдно, му донасяше облекчение след въпросите, които изгаряха съзнанието му.