Войната на вярата

33.

Трайстин очакваше „Уилис“ в отделението за военни кораби, куфарите му бяха подредени в стройна редица край него. Беше доволен, че успя да избяга от еднообразната, неприятна работа на младши офицер на орбиталната станция на Пердия — много повече от доволен.

— Кого чакате, лейтенант? — попита техникът, който стоеше до контролния пулт на херметизационната камера.

— Кораба „Уилис“.

— Точно тук ще пристигне. — Техникът огледа куфарите на Трайстин. — Това е боен кръстосвач, а не транспортен кораб.

— Зная.

Очите на техника се плъзнаха по нашивките върху униформата на Трайстин.

— Вие ли сте новия пилот?

Трайстин кимна, после попита:

— Знаете ли нещо за този кораб?

— Командир е майор Сазаки. Чинът му е на старши офицер с твърде голямо влияние. Разправят, че е свързан с отдела по въоръженията.

— Би могло. Всичко е възможно, но Сазаки е твърде често срещано име.

— Самият аз не съм срещал майора — поклати глава техникът.

Глухо тупване, последвано от втори подобен звук, отекна в цялата станция. След малко над ръкава, отвеждащ до херметизационната камера, грейна зелена светлина.

— Малко грубичко — обяви техникът. — Така става винаги, но корабът вече кацна. — Пръстите му затанцуваха по клавишите на компютърния терминал на херметизационната камера.

Трайстин улови данните от системата на камерата в нервния си чип и ако разполагаше с повече време, вероятно би могъл да ги анализира, но в това нямаше никакъв смисъл. Вместо това, той просто зачака изщракването на механичните подпори, които задържаха кораба на дока.

Серия зелени светлини блесна върху компютърния терминал.

— Всичко е наред. Готов ли сте, лейтенант?

Трайстин вдигна куфарите си и последва техника в ръкава към херметизационната камера, отбелязвайки плътния скреж по стените от термоустойчива пластмаса. От устата му се вдигаше пара.

Техникът още веднъж провери всички уплътнения и външните механични опори, преди да предаде съобщение, че входно-изходният ръкав е напълно готов за осъществяване на връзка между дока и кораба. Вратата на кръстосвача се отвори със съскане.

— А, това си ти, Лиендрели. — Жена, чиято коса имаше цвят на махагон, се появи във входно-изходния ръкав. Тя беше облечена в униформа на старши техник, а на колана си носеше шоково устройство.

— Че кой друг да бъде? Всички останали изчезват в най-долния край на станцията, когато вие се приземите.

Техничката на кораба отклони поглед към Трайстин.

— Лейтенант Десол. Майор Дониджър ще се радва да се запознае с вас, сър. Аз съм Кейко Муралто, главният техник на кораба.

— Приятно ми е, техник Муралто.

— Моля, наричайте ме Кейко, сър. — Тя приключи с проверката на уплътнителите на херметизационната камера, след като се увери, че аварийните коридори са свободни. — За известно време можете да поставите багажа си в този шкаф тук. Добре дошли на борда. — После жената се обърна към Лиендрели: — Запасите ни с органично гориво са недостатъчни — ние използваме клас Алфа, — което впрочем е вярно и за всички останали запаси на кръстосвача.

— О, вие типовете от военните крайцери…

— Не се оплаквай, Лиендрели. Командирът иска да напуснем кораба колкото е възможно по-скоро, след като се появи заместникът на майор Дониджър. Тъй като той вече е тук…

— Добре, Муралто. Ще се разберем по този въпрос.

Кейко Муралто се усмихна мило на Лиендрели.

Трайстин реши, че иска да спечели техничката на своя страна.

— Сигурна ли сте, че багажът ми няма да пречи, ако го оставя тук?

— Никак няма да пречи. Просто го оставете в нишата хей там. — Тя отстъпи няколко крачки назад и натисна копче от компютърния терминал. — Капитане, лейтенант Десол е тук.

— Изпрати го при мен, Кейко.

Трайстин внимателно подреди багажа си в нишата, задържа единствено малкото куфарче, в което съхраняваше заповедта за постъпване на „Уилис“, кубовете с кодирана информация и статистическите данни от досегашната си военна служба.

— Да, сър.

Техничката му посочи коридора.

— Сигурна съм, че можете да намерите сам пътя до командирската кабина, сър. Аз трябва да поспоря още малко с Лиендрели.

— Дай ми малко почивка, Муралто — възрази ѝ техникът от станцията.

Трайстин се усмихна и премина през тясната площадка, която служеше за квартердек, като леко поклати глава при познатата миризма на озон, пластмаса, „Състейн“ и човешки същества.

Коридорът пред него беше празен. Той премина входа към вътрешността на кораба и се приближи към пилотската кабина на кръстосвача, където го очакваше дребен офицер.

— Лейтенант Десол, майоре — вземайки предвид името и очевидния шинтоистки произход на майор Сазаки, Трайстин направи лек поклон пред командира на „Уилис“.

— Значи вие сте новият втори офицер на кораба? Приличате на възвращенец повече, от почти всички възвращенци, които съм виждал. — Майор Сазаки отметна назад черната си коса, по-дълга от допустимото според инструкциите на военното командване, след това се усмихна като малко момче, при което белите му зъби блеснаха още по-силно.

— Членове на семейството ми са участвали в основаването на Камбрия, сър.

— Сигурен съм, че е така. Не се тревожете. Важно е онова, което правите, а не как изглеждате. — Майор Сазаки огледа пилотската кабина. — Исках да се запознаете с Андрия преди да е излязла от кораба, но когато чу, че вече сте пристигнали, тя се върна да вземе багажа си.

— Аз оставих своя при главната техничка.

— Не се тревожете. Оставете нещата си в трапезарията, докато Андрия разчисти наоколо. Тя няма да се забави прекадено много. — Майор Сазаки посочи към задната част на кораба.

— Главната техничка спомена, че вторият офицер на кораба е майор.

— Андрия получи повишението си неотдавна, а в наши дни командването никак не обича да използва двама майори на един и същи кораб.

Трайстин забеляза едва доловимата острота в думите на командира, ала нищо не каза, защото чу стъпки, насочващи се към пилотската кабина.

— Ето я. Трайстин, това е Андрия.

Набитата жена-майор с къса, къдрава кестенява коса протегна ръка, хвана здраво десницата на Трайстин и я разтърси.

— Аз съм Андрия Дониджър. — Тя хвърли бърз поглед към командира. — Не позволявайте на Джеймс да ви се качи на главата. Той е умен, добър специалист по военна тактика, разбира от политиката на военното командване. Освен това е второразреден пилот с първокласни връзки. А, да — той е от семейството на онези Сазаки — жената се усмихна на майор Сазаки.

След тези думи Трайстин изпита чувството, че корабът се проваля под краката му.

— Приятно ми е да се запозная с вас. Къде е новото ви назначение?

— Моето ново назначение ли? Получавам един от новите кръстосвачи — „Тозини“. По-малък от „Уилис“, но по-бърз, освен това има повече торпеда. Смъртоносно опасен. — Тя погледна към трите куфара на пода. — Трябва да тръгвам. Задържат кораба „Адамс“ заради мен. Успях да дръпна конците тук-там и да окажа известно влияние. Няма смисъл да чакам още една седмица, докато пристигне „Моргентал“. Командващият станцията офицер ще се сети за много, много неща, които ще успее да ми възложи през това време.

— Ако наистина е толкова добър, колкото мислиш… защо пък да не го стори?

Трайстин преглътна усмивката си. Що за двойка! Семейство Дониджър бе достигнало върховете на коалиционната йерархия в областта на екологичната система още от времето, когато бяха започнали да издават учебниците по история, а членовете на семейство Сазаки бяха претърпели изумителна еволюция: на старата Земя се занимавали с елиминиране на радиоактивните отпадъци, изработвайки специални метални касетки, а сега се бяха превърнали в първостепенни производители на оръжие за коалицията.

И лейтенант Десол щеше да изпълнява заповедите на майор Джеймс Сазаки.

— Хайде да отидем да похапнем — широката момчешка усмивка отново огря лицето на Сазаки. — Никой няма специално да ви го съобщи, но на по-ниско разположеното ниво на станцията има малък ресторант, където предлагат истински деликатеси — дарове на морето, — ако имате достатъчно информация какво да си поръчате.

За миг очите на Сазаки станаха безизразни и Трайстин почувства импулсите от комуникационната мрежа.

— Лайъм? Новият втори офицер и аз ще трябва да слезем до станцията за няколко часа. Добре. Кейко е на борда.

Очите на майора отново се оживиха.

— Лайъм е началник-сектор, отговарящ за боеприпасите и комуникациите. Бивш главен техник, може да поеме дежурство, докато корабът е на дока. Иначе дежурството ще поемате вие, когато ме няма или трябва да поспя. Противно на слуховете, командващият офицер на кръстосвача наистина спи от време на време. — Той отново се усмихна. — Хайде да вървим. Готов съм да поема малко свястна храна.

Трайстин последва майора до квартердека.

— Кейко, Трайстин и аз трябва да свършим някои неща в станцията. Лайъм поема дежурството, докато ме няма.

— Докато сте извън кораба, аз ще занеса багажа на лейтенанта в неговата кабина. — Кейко се усмихна мило. — Приятно похапване, командире.

— Сигурен съм, че лейтенантът ще изпита истинска наслада.

— Аз мога да занеса багажа си сам, когато се върна — възрази Трайстин.

— Не се тревожете за това, сър.

Трайстин се опита да не поклати глава, докато крачеше край майор Сазаки на излизане от входно-изходния ръкав, през който беше влязъл само преди няколко мига — най-малкото така му се струваше.

Майорът го преведе през цял лабиринт от коридори, които Трайстин никога не беше виждал през двете седмици, които прекара на станцията.

Ресторантът беше построен зад пластмасова врата с бронзов цвят, върху която бе изписано името „ТАНКЪТ“. Трайстин се намръщи, ала последва Сазаки в заведението; пред погледа му приветливо блеснаха осем малки масички, застлани с истински ленени покривки. Само една от тях беше заета от жена, върху чиято униформа се виждаше четирилъчна звезда — това означаваше, че тя има чин маршал.

— Майоре! — Друга закръглена жена, облечена изцяло в бяло, прекоси с подскачаща походка ресторантчето и приближи към тях.

— Вивиен! — Сазаки се поклони. — Това е новият ми пилот, Трайстин Десол. Трайстин, запознайте се с Вивиен льо Клерк. Тук е нейното царство.

— Добре дошъл, Джеймс — сухият глас долетя от масата в ъгъла, където седеше дамата-маршал.

— Благодаря ви, маршал Тобору — Сазаки се поклони.

— Остави ме мен. Между другото баща ти изглежда добре. Видях го миналия месец… Брат ти също. — Дамата-маршал отново съсредоточи вниманието си върху супата, сервирана ѝ в бяла порцеланова купа, украсена със златни орнаменти.

Вивиен ги заведе до масата в ъгъла, разположена най-далеч от дамата-маршал.

— Бих искал да ми предложиш каквото и да е, стига да бъде свежо и току-що извадено от аквариума — помоли майор Сазаки. — А след това специалитета на заведението — независимо какъв е той.

Вивиен кимна и впери поглед в Трайстин.

— Какво бих могъл да избера?

— За предястие днес предлагаме сурови пресни морски специалитети — или миди „Казино“, или окто-сепии. Имаме и гъби „Слизирки“ — пържени с малко мазнина, както и пресни зеленчуци.

— Гъбите, моля.

— Специалитетите днес са варени раци с меки, пъстри черупки или печена пъстърва „Амандин“.

— Аз предпочитам раците. — Майорът добави: — Не се тревожи, Трайстин. Аз черпя. Ще можеш да си върнеш по-късно.

— Благодаря — отвърна Трайстин. — Аз също предпочитам раци.

Вивиен кимна и се отдалечи, но след минутка се върна с две кристални чаши и някаква бутилка.

— „Виля Тоза“ е единственото бяло вино, с което разполагаме сега.

Сазаки сви рамене.

Трайстин просто гледаше как жената напълни двете чаши до половината, постави ги пред мъжете и сложи бутилката върху специалната поставка на масата.

— Не е зле, макар че все още продължавам да мисля, че „Мондиабли“ щеше да е по-добрият избор.

Трайстин отпи глътка от виното, наслаждавайки се поравно на леко плодовия аромат, примесен с дъх на орех, и на прекрасния вкус на питието.

— Обичаш вино, нали? — попита Сазаки.

— Когато не съм дежурен.

— А откъде знаеш, че няма да бъдеш? — Майорът се разсмя и по лицето му отново грейна момчешка радост.

— Не зная дали няма да бъда дежурен, но ми се струва малко вероятно да ми възложите командването на кораба.

Вивиен сложи една от порцелановите чинии с позлатени ръбове, пълна с нарязани бели кръгли предмети пред командира; втората чиния, от която димяха запечени, плувнали в масло гъби, тя постави пред Трайстин.

— Откъде си, Трайстин? — Сазаки използваше сребърната вилица за морски деликатеси. Вдигна с нея едно от белите кръгчета и започна да дъвче.

— От Камбрия, академичния район. — Трайстин отпи за втори път от „Виля Тоза“. Сега дори постоянното съскане във вградения му нервен чип, което беше неизменен звуков фон, сякаш зазвуча приглушено.

— Членовете на семейството ти вероятно се движат из академичните среди? Там е скъпо да живее човек. — Още едно парче от белия морски деликатес бе вдигнато със сребърната вилица.

— Всъщност пра-прадядо ми построил къщата, а земята, която притежавал, дарил на Академията.

— Сигурно е било трудно, особено през първите години на колонизацията на планетата.

Трайстин потисна желанието да удуши своя старши офицер.

— Баща ми се тревожи, че сега са се натрупали повече предразсъдъци от всякога в миналото.

— Какво ще кажете за окто-сепията, майоре? — попита Вивиен.

— Вкусно. Много вкусно. Моите поздравления.

— Благодаря. Човек наистина трябва да се потруди. Благодаря за помощта, която ми оказахте.

— Е, тя не беше чак толкова голяма. — Сазаки се намръщи. — Гъбите „Слизирки“ изглеждат добре. Мога ли да опитам няколко?

— Разбира се. Но, разбира се, веднага ще ви донеса.

Докато двамата разговаряха, Трайстин опита гъбите, които бяха крехки, топли, с остра, приятна миризма; вкусът им, без съмнение, беше прекрасен.

— Предполагам, че са вкусни?

— Много — отговори Трайстин. — Как открихте това място?

— Не съм го търсил. Помогнах на Вивиен да започне бизнеса. Добре е човек да има местенце, разположено не на някоя от планетите, където може да намери свястна храна. — Сазаки отново напълни чашата си и погледна към Трайстин. — Предполагам, че семейството ти е многобройно.

— Не е. Имам само една сестра. Тя също е на военна служба. Старши лейтенант, ръководител на секцията за биологически модификации в проекта „Хеликония“.

— Ами родителите ти? — Сазаки задъвка поредното парче от суровата окто-сепия. — Не е зле за животно, извадено от аквариум. Почти прилича на истинските.

— Майка ми е работила като бордови корабен инженер. Преди няколко години се оттегли от активна военна служба и защити втори докторат в областта на музиката. Сега преподава в университета. Баща ми е интегратор на свободна практика.

— Нещо свързано с бойните кораби?

— Всъщност — подхвана Трайстин, — той разработва интегративни системи за оползотворяване на отпадъчните води и материали за етап Номер три от преобразяване на планетите по предварително очертан екологичен план.

— Значи е едно от големите момчета. Интересно. Тихо семейство, с древно родословно дърво и английски произход. Заможно, с културни традиции, високо образовано. Вероятно не са останали много като вас.

Вивиен сложи малка чиния с гъби „Слизирки“ на масата.

— Благодаря ти. — Сазаки сдъвка бавно една от тях. — Много са вкусни.

Вивиен се усмихна, кимна с глава и се оттегли.

Трайстин изяде още няколко хапки и едва тогава отново пое глътка вино.

— Защо предпочете военната служба?

— Винаги съм искал да бъда пилот. Работих и като офицер на станция по граничната полоса на Мейра, след това отидох на Чевел Бета.

— В наши дни повечето пилоти го правят. Тази идея е добра. Първо поставяш на изпитание воините си… нещо подобно са правили и представителите на шинтоизма… — Сазаки остави изречението недовършено, защото маршал Тобору спря край тяхната маса.

— Не се опитвай да го поквариш прекадено бързо, Джеймс. — Тя се усмихна и потупа командира по рамото, преди да напусне ресторанта.

Майорът отпи едра глътка от чашата си и отново я напълни.

Вивиен отсервира празните чинии.

— Толкова много от проблемите ни с възвращенците датират от дълбока древност, дори още отпреди Голямото измиране. Ако старите шинтоисти бяха спечелили Втората световна война — или как я наричаха там? — тогава прародителите на възвращенците с английски произход нямаше да бъдат в състояние да изградят енергийната си база, нямаше да натрупат огромните богатства, които занесоха на Орум. А това би означавало, че белите неомахметианци…

Трайстин потисна въздишката си. По всяка вероятност пътуването в историята щеше да трае дълго.

— Искаш ли още вино?

— Все още не, благодаря.

— То е добро. Не превъзходно, но добро… Та както казах, всички тези проблеми са свързани с икономическите зависимости между шинтоистите и хората с английски произход…

Трайстин кимна, като се надяваше основното блюдо от обяда да пристигне скоро. Същевременно изтласка от ума си мисълта, че гозбите вероятно струваха колкото седмичната му заплата — дори повече. Отпи още една, съвсем малка глътчица от „Виля Тоза“. Виното беше добро, но той имаше чувството, че всичко, свързано с Джеймс Сазаки, се продаваше на висока цена.