Войната на вярата

31.

Трайстин стоеше до бариерата, която стигаше до раменете му. Беше приведен напред, ръцете му лежаха върху златистите греди, огладени от майсторите, от времето, вятъра и от множеството ръце, които ги бяха докосвали. Вятърът се промъкваше в късата му според военния правилник коса, връхлиташе върху водната повърхност и профучаваше край наблюдателния пост, издигащ се в края на Скалите. Зад гърба на Трайстин скалите се издигаха още по-високо и достигаха почти три хиляди метра, но назъбените им върхове се губеха в облаците, създадени от влажния въздух, който се издигаше над тъмнозелените води на морето Пейлиън.

Петстотин метра по-ниско вълните се блъскаха в базалтовите скали на отвесно спускащата се бездна, фини водни пръски хвърчаха нагоре и достигаха половината от височината на Скалите. Вълните се гонеха безспир и се разбиваха в назъбените краища на камъка.

Макар че обработката на земята и построяването на домове бяха смекчавали суровия вид на сушата в продължение на повече от осем века, почти хиляда години на бурно вълнение не бяха притъпили острите ръбове на Скалите. Само в пукнатините извън обсега на леко соленото море бяха пораснали дървета.

— Никога няма да ми омръзне да наблюдавам морето — думите на Трайстин едва се чуха сред воя на вятъра и шума на прибоя. — То винаги ми е действало успокояващо. — Сигурно се предава по наследство в кръвта — Саля отметна косата си назад, въпреки че не беше кой знае колко по-дълга от тази на Трайстин.

— Не и от мама.

И двамата се разсмяха.

— Шинджи обича ли океана? — Трайстин замълча. — Сигурно, щом е от Канеохе.

— Често говори за времето, когато на Хеликония ще има океани.

— Ще се наложи да изминат много векове до тогава.

— Човек трябва да има мечти.

Трайстин кимна.

— Предполагам, че е така. Ти си щастливка, щом имате еднакви мечти.

— Е, не са съвсем еднакви — отвърна кисело тя.

— О! Значи затова ти е все още само приятел?

— Да, нещо такова. — Саля се изправи. — Ако искаш преди вечеря да спрем на пазара и да проверим дали има фъстъци, трябва да се връщаме в колата.

— Добре. — Трайстин хвърли поглед към бялата линия, образувана от гребените на вълните, която след миг се разсипа на водни пръски, удряйки се в основата на Скалите. Той се изправи и се обърна, почти сблъсквайки се с офицер от охраната на парка, застанал в центъра на пътеката, която водеше до паркинга. Дясната ръка на тъмноокия офицер бе отпусната върху дръжката на поставеното в калъф шоково устройство.

— Виждам, че се наслаждавате на гледката. Тя наистина е твърде зрелищна — нещо, което не може да се види на всяка планета. — Офицерът замълча, ала след малко продължи: — Мога ли да попитам откъде сте?

— От Камбрия — отговори Трайстин.

Лицето на Саля стана безизразно.

— Напоследък Камбрия е твърде обширен район. Почти всеки може да твърди, че е оттам.

— Сектор „Кедрови градини“, алея „Кедър“, пряка на булевард „Слънчев танц“, намира се встрани от алея „Хородиски“. Пораснах там, родителите ми все още живеят на това място.

— Според скромното ми мнение изразът „Кедрови градини“ не звучи като истински адрес.

— Съжалявам, офицер. Това е адресът на къщата, в която съм пораснал. — Трайстин бавно извади портфейла си и подаде на офицера от охраната на парка личната си военна карта и шофьорската си книжка.

— Хм… хм… Изпитвам особено любопитство да узная откъде са ви издадени тези документи — тонът на тъмнокосия, мургав офицер остана равен и учтив.

Трайстин впери поглед в мъжа, после учтиво кимна.

— Първото свидетелство за правоуправление на превозно средство получих в полицейския участък на авеню „Хойроки“ преди осем години. Личната ми военна карта бе издадена миналия месец на Чевел Бета, където получих свидетелство за военен пилот. Сега съм в домашен отпуск тук.

— Вашата… приятелка… е също твърде висока.

— Сестра ми ли? Да, висока е. Обикновено брат и сестра си приличат.

Офицерът от охраната на парка върна шофьорската книжка и военната лична карта на Трайстин и се обърна към Саля.

— Бих ли могъл да прегледам…

Саля, чието лице все още беше съвсем безизразно, извади личната си военна карта от джоба на шортите си и я подаде на офицера.

— Десол — дори името е същото. Е, предполагам, че би трябвало да имате едно и също име, щом сте брат и сестра. — Офицерът разглежда дълго време личната карта, сравнявайки холографското изображение със Саля, след това ѝ я върна. — Благодаря ви.

— О, няма защо да ни благодарите, офицер — учтиво изрече Трайстин.

Мъжът впери очи в лицето му. Трайстин срещна неговия поглед, без да трепне. Накрая офицерът отклони очи и отстъпи крачка назад.

Трайстин отново кимна и настрои вградения си нервен чип на режим „рефлекси с повишена острота, с готовност за бой без оръжие“. Слухът му бе изострен до крайност, стремейки се да долови и най-слабия звук по пътеката, водеща към паркинга. Когато стигнаха там, Трайстин се обърна — офицерът от охраната на парка все още стоеше на последното стъпало и продължаваше да ги наблюдава.

— По всяка вероятност сарказмът ти не се оказа добро хрумване. — Саля отвори вратата от своята страна на колата, която се придвижваше посредством електричество.

— Може би си права, но държанието му ме подразни. Работата му е да защитава екосистемата от посегателства, а не да си вре носа навсякъде и да досажда на хората.

— Изглеждаше готов да го убиеш.

— Би трябвало да премина на боен режим.

— Това не би донесло нищо добро — изтъкна Саля. — Той е от типа хора, които са непоклатимо убедени в следното: всеки, който е висок и синеок, със сигурност е възвращенец. Освен това вероятно щеше да се опита да използва шоковото устройство, ти щеше да го нараниш или да го накараш да се почувства унизен. И какво щеше да ти донесе всичко това?

— Без съмнение щяха да ме задържат и да ме изхвърлят от военната служба. — Трайстин поклати глава. — Но въпреки всичко подобно отношение ме дразни. — Той се раздвижи в малката кола и преди да излезе от паркинга, провери предпазните колани.

— И мен също ме дразни, но какво можеш да направиш с хора като този? Не можеш да ги убиеш, а нищо друго не е в състояние да ги накара да променят начина си на мислене.

С какво този офицер от охраната на парка беше по-различен от офицера на възвращенците, когото той бе разпитвал преди години? Трайстин не беше особено изненадан, че такава мисъл се появи в ума му. И двамата имаха непоклатими принципи, на които никой не можеше да повлияе, независимо че живееха в две различни системи. Погледът му се плъзна към огледалцето за обратно виждане.

— Следят ни. Двама са — в официалната кола на охраната — отбеляза Трайстин. — Смятам, че е по-добре да се приберем направо у дома.

— Но това е истински абсурд. Защо са тръгнали след нас? Никой не може да подправи лична военна карта.

— Защото приличаме на възвращенци. Проверката на личните карти би трябвало да ги спре. Не можеш да бъдеш офицер и същевременно да си възвращенец. Проверките са прекалено прецизни.

— Хората с предразсъдъци не винаги разсъждават рационално.

— Прекрасно.

Трайстин продължи да наблюдава офицерите от охраната на парка през целия път до Камбрия. Вкара колата направо в гаража, отваряйки вратата с дистанционното управление още докато беше на алея „Кедър“.

Веднага щом излезе от гаража, лейтенант Десол се покатери на парапета от ковано желязо, който се издигаше върху каменната стена, и направи два сковани поклона в духа на старата шинтоистка традиция; беше обърнат с лице към тъмнозелената официална кола на офицерите. Едва тогава се запъти към къщата.

— Това беше детинско — каза Саля.

— Чувствам се точно като малко дете. През последните три години изпълнявах безпрекословно заповедите на военното командване, нападаха ме, стреляха срещу мен, раниха ме. По дяволите, едва не загубих крака си, а някакъв си глупав офицер от охраната на парка е убеден, че съм възвращенски шпионин — сякаш възвращенците са толкова тъпи, че да изпратят тук шпионин, който изглежда като мен.

— Натрупала се е страшно много омраза и все повече расте.

Започнаха да се изкачват мълчаливо по пътеката към къщата.

Елсин отвори вратата, още преди да бяха стигнали до нея.

— Не очаквахме, че ще се върнете толкова скоро.

— Направо ни преследваха по пътя за дома. Някакъв псевдосамурай, проявяващ атавистичен страх, реши, че сме възвращенци. Нито личната ми военна карта, нито шофьорската ми книжка му направи някакво впечатление. Затова той и колегата му ни проследиха до дома.

Елсин се навъси.

— Това наистина изглежда странно. — Той им направи път и двамата влязоха във фоайето.

— Подобно нещо не се случи, когато онзи ден бях с Шинджи, а той е почти толкова висок, колкото теб — сви устни Саля.

— Подозирам, че Шинджи е значително по-мургав от мен — изрече кисело Трайстин.

— Мислиш ли, че само това е причината? Надявам се да не е. — Саля впери поглед към отсрещния край на градината към алея „Кедър“, ала зелената кола беше изчезнала.

— Аз също — добави Елсин, но лицето му остана навъсено.