Войната на вярата

43.

Когато „Уилис“ се приближи към орбиталната станция на Мейра, Трайстин отново проследи внимателно екрана, изобразяващ външната обстановка. Все още беше изумен от броя на следите, засечени от дисплея с фина настройка.

Почти десетина корвети кръстосваха орбитата на Мейра и се опитваха да проследят параглайдерите, които се спускаха към планетата. Според официалните доклади неутрализирането на параглайдерите достигаше до седемдесет процента.

Трайстин изсумтя. Седемдесет процента от засечените параглайдери, изстрелвани от троидите. Той беше проверявал какъв е броят им според официалните доклади — това бяха едва половината от параглайдерите, които бе видял в действителност — при това Трайстин беше участвал в битката, бе наблюдавал със собствените си очи как глайдерите изскачат от корабите-троиди.

Преди почти година и половина, когато той и „Уилис“ бяха пристигнали от Пердия, стандартната въздушна сила на външната контролна орбитална станция се състоеше от три кръстосвача и дузина корвети. Сега самата станция беше два пъти по-голяма по размери и поемаше поддръжката на три пъти повече бойни кораби. Почти три пъти повече корвети патрулираха около Мейра във все по-напрегнатите усилия на командването да възпре нападенията на глайдерите.

По-големият брой бойни кораби позволяваше употребата на взаимно припокриващи се предпазни щитове и участие в боя на многобройни формации; по-новите торпеда с повишен обсег на действие бяха помогнали много в изпълнението на задачата, но не достатъчно. Всеки следващ троид носеше на борда си все повече и повече разузнавателни кораби, които бяха почти толкова големи и бързи, колкото корветите на коалицията — освен това те бяха въоръжени с повече торпеда.

Върху орбиталната станция, представена на визуалния екран, се забелязваше една-единствена червена точка — само една мъничка, пулсираща червена точка.

— На дока в станцията е разположен кораб на фарканите, сър.

— Напоследък те използват станцията твърде често, тези коварни извънземни.

Трайстин се замисли. Фарканът, който бе провел интервюто с него в Клайсийн, не беше коварен. Настоятелен, но не и коварен. За да проведе подобно интервю сега, би трябвало да използва орбиталната станция.

— Стоманен жезъл две, приземете се на стенд Гама три.

— Прието, контролен модул, приближаваме стенд Гама три.

Трайстин задейства много внимателно помощните двигатели и след това регулира положението на кораба посредством турбореактивните дюзи. Глухият звук „кланк“ този път бе едва доловим.

— Много гладко… както винаги — отбеляза Джеймс и се протегна.

Трайстин магнетизира опорните дискове, след това двамата пилоти преминаха през процедурите по изключване на бордовите системи.

След смяната в захранването гласът на Кейко зазвуча във високоговорителите:

— Лейтенант? Един техник ви очаква с официален документ, изпратен за вас.

Джеймс погледна към Трайстин.

Трайстин отвърна на погледа му и сви рамене.

— Само не ми казвай, че те преместват на друго място. Зная, че командването изпитва липса на пилоти, но… все още е малко рано.

Трайстин разбираше загрижеността на Джеймс. Командирът притежаваше тактически умения и политически знания, но му липсваше способността да реагира бързо и инстинктивно точно. Те двамата бяха добър екип. Без втори пилот с вещината на Трайстин „Уилис“ можеше отдавна да се е превърнал в статично електричество, получено в резултат от конверсия на различни видове енергия. Без прозорливостта на Джеймс Трайстин несъмнено щеше да попадне в ситуации, откъдето трудно — а вероятно и въобще не би могъл да се измъкне. Но въпреки това той продължаваше да сънува кошмари… и това ставаше все по-често.

Трайстин освободи предпазните колани и тръгна към квартердека.

— Лейтенант Десол? — Един техник, който имаше разтревожен вид, подаде някакъв запечатан плик на Трайстин. — Това е за вас, сър. — След това, стиснал още няколко плика в ръка, техникът изчезна по коридора.

Кейко и Лайъм, които изневиделица се оказаха наблизо, наблюдаваха с немигащи очи как Трайстин отваря запечатания плик.

Той го прочете, след това се засмя и поклати глава.

— Трябва да премина през специален общ медицински преглед в медицинския център на станцията. Това е всичко. — Вече знаеше защо корабът на фарканите стои на док в станцията, вероятно предприемайки полет веднъж в годината или веднъж на две години заради лекарите на фарканите.

— Все още не сме се отървали от тях — изрече Джеймс с усмивка.

— Как мога да постъпя? — Трайстин се намръщи. — Тук пише „колкото е възможно по-скоро“, затова по-добре да побързам.

Лейтенант Десол тръгна към каютата си.

— В изследване на фарканите ли участваш? — попита Джеймс.

Трайстин спря.

— Да.

— Тези изследвания започнаха, след като аз вече бях преминал стадия „младши офицер“. И как ги намираш?

Трайстин помълча, преди да отговори:

— Странни са. Не такива, каквито човек очаква да бъдат. Прекалено далечни и чужди, и същевременно прекалено подобни на човешки същества.

— Коварни са. Те имат свой собствен ред и ние ще се чувстваме по-добре без него, но имаме нужда от помощта им.

— Бих желал да узная какво в действителност искат — призна Трайстин.

— Същото се отнася и за половината от членовете на Щаба на военното командване, но те ни оказват помощта си късче след късче в замяна на привидно ненужна информация. Коварни са… по-лоши от възвращенците. — Джеймс поклати глава, после добави: — Може да не съм на борда, когато се върнеш. Лайъм трябва да провери нещо в отдела по снабдяване с боеприпаси и резервни части. Той все още има проблеми с механизмите за зареждане на торпедните установки. Ще се разберете с него. Ясно, нали?

— Ще измислим нещо, сър.

Трайстин бързо взе душ, облече зелената си униформа, предпочитайки я пред онази, която използваше в пилотската кабина, и пое към медицинския център.

Станцията все още миришеше на пластмаса и трева от пустошта — мазна трева от пустошта. Трайстин долавяше и миризмата на много хора, събрани на едно място.

Когато лейтенант Десол влезе в медицинския център, забутан в петото ниво на станцията, и премина през пропускателния автомат на чакалнята, го поздрави познато лице.

— Седни, Трайстин. Ще трябва да почакаме известно време — майор Ултийна Фрейър се усмихваше иронично в негова посока.

Трайстин седна.

— Не знаех, че си тук — искам да кажа, тук, в системата на Парвати.

— Наскоро пристигнах. Аз съм новия командир на „Мишима“.

— Поздравления.

— Не съм сигурна дали да се радвам. Тук ви обстрелват твърде усилено напоследък.

— Къде беше?

— Около Сафрия. Изпратиха срещу нас няколко троида, но изоставането във времето означаваше, че…

— Изоставане във времето ли?

— Преобразяването на Сафрия по предварително изработения план се извършва по-бързо, отколкото това на Мейра. Данните, които получавахме в ранните етапи, ни караха да очакваме обратното.

Трайстин кимна и най-сетне разбра: възвращенците обикновено нападаха планетите, които по-скоро щяха да станат обитаеми. Мейра беше изостанала в това отношение, а Сафрия се бе развила по-бързо, благодарение на по-голямото количество от замръзнал въглероден двуокис и подпочвена вода, отколкото откритите при първоначалните проучвания. Но нападенията с възвращенските кораби-троиди бяха запланувани от трийсет до петдесет години по-рано, точно след удара срещу Хармония.

— Разбира се, това не винаги е в сила. Погледни бъркотията, която стана в системата Хеликония.

— Каква бъркотия? — гласът на Трайстин се изостри.

— Не си ли чувал? Изпратили голям кораб-троид там. Предполагам, че нашите са успели да го отблъснат, но някои от възвращенските разузнавателни кораби нападнали орбиталните станции, занимаващи се с преобразяването на планетата. Чак след това корабите на възвращенците били елиминирани. Една от жените-пилоти от твоята група — Теканаве, мисля, че беше майор — застанала начело на нашата контраатака. Наградена е с Почетна звезда. Посмъртно.

Трайстин поклати глава. Това беше единственото, което можеше да направи. Как би могъл да разбере какво е станало със Саля?

— Добре ли си?

— Проклети възвращенци… — Той сви устни. Как би могъл да разбере? — Съществува ли начин да получа по-подробна информация за нападението срещу станциите на Хеликония?

Ултийна поклати глава.

— Не мисля. Мой братовчед работеше там, но никой не ми каза нищо. Какво има?

— Сестра ми отговаряше за един от биологичните проекти за въздушни спори.

— Съжалявам. — Ултийна го погледна. В тъмните ѝ очи проблясна загриженост. — Може пък тя да е добре. Казаха ми, че станциите са оцелели, а щом е така, значи…

— Че и някои от хората са оцелели. — Трайстин навлажни устните си. — Надявам се, че наистина е така. Наистина се надявам.

— Сигурно сте били много близки.

Трайстин кимна.

— Съжалявам. Можеш да потърсиш информация за нея чрез административния кабинет. Понякога хората там знаят — заради трансферите на специалисти и други подобни мероприятия.

— Благодаря. Това е идея… — Трайстин облиза устните си. Саля — как би могъл да разбере какво се е случило с нея?

Те вдигнаха глави, когато се появи един техник.

— Лейтенант Мацуми?

Набит офицер стана и последва техника.

— Понякога… понякога ми се ще да ги размажа всичките! — Трайстин си наложи да разтвори юмруците си.

— Насилието върши работа… но до известна степен. Само че ако противниковата страна оцелее, нещата могат да се влошат още повече — отбеляза Ултийна.

— Бих могъл да унищожа Уайстух и всичко останало на континента, а може би живота като цяло навсякъде на Орум.

Ултийна кимна с иронична усмивка.

— Не се смей. Та това е достатъчно просто. Вземи най-големия транслационен кораб, с който разполага коалицията, ускори го в максимална степен чрез субтранслационните агрегати — онези със засилена реактивна способност, които използваме за торпедата. После насочи кораба към Орум. — Трайстин изтри челото си.

— А тях какво би ги възпряло да сторят същото?

— Теоретически погледнато — нищо. Само това, че възвращенците имат нужда от повече пространство за живот от нас. Точно сега ние се бием при условия, които те са наложили. За всеки изгубен наш човешки живот нас ни боли повече, отколкото тях за хилядите, които губят.

— Членовете на Съвета по планиране няма да приемат подобен метод за унищожение.

— А какъв биха предпочели? — попита Трайстин.

— Ти предлагаш да прибегнем до по-разрушителни средства. Те също биха могли да го сторят — и ще използват още по-убийствени методи от нашите. Например, ще насочат кораби-троиди срещу планетите. След подобно нападение би ли оцелял някой от нас?

— Ще бъдем не по-мъртви, отколкото ако тази война продължава по начина, по който се води сега.

— Сега не е чак толкова зле.

— Не е ли? Ами какво ще кажеш за това? — Трайстин снижи глас и цитира: — „Ти ще унищожиш всички хора, които Господ, твоят Бог, изпрати срещу тебе; в очите ти не трябва да има милост за тях…“ Откъс от ужасната им книга на Торен.

— Ти си циничен, Трайстин. Имаш такова открито, предизвикващо доверие лице… но толкова други неща остават незабелязани от повечето хора. — Ултийна наполовина се засмя, наполовина се намръщи. — Може би затова…

— Какво затова? — попита той със закъснение.

— Нищо. — Ултийна се засмя. Изразът на лицето ѝ хем изразяваше топлина, хем бе недоволен. — Не след дълго ще получиш третата нашивка за чин майор. Повишенията предстоят скоро.

— Дали сме повече жертви, има нужда от командири. Значи е резонно да повишат обикновените пилоти.

Ултийна зашепна и Трайстин трябваше да засили остротата на слуха си чрез вградения нервен чип.

— Водят се все повече битки, при които изчезването на кораби от коалицията не може да бъде обяснено.

— Тоест?

— Носи се следният слух: ако обърнеш кораба в посока, противоположна на предварително начертания курс, и подадеш мощност както при извършване на транслация — транслационната грешка се увеличава десетки пъти, а може би и повече.

— И пилотите правят това?

— По-добре това, отколкото да очакваш торпеден залп, след който няма да оцелееш, нали?

— Но нали после ще бъдеш изправен пред…

— Ако ти се удаде възможност, Трайстин, дръж си очите отворени. Ще видиш какво имам предвид. — Ултийна се раздвижи върху пластмасовия стол, когато към тях се приближи един техник.

— Майор Фрейър?

— Пази се, Трайстин! — Ръката ѝ сякаш случайно докосна неговата, макар че пръстите ѝ притиснаха кожата му. След това тя си отиде, следвайки техника по коридора.

Топлината от докосването ѝ се задържа известно време в ръката му. Прииска му се да поклати глава. Какво говореше тя? И как успяваше да го изрази по толкова различни начини? За миг му изглеждаше почти близка и лесно досегаема, а в следващия приказваше за пилоти, които прибягваха до транслация, за да избягнат смъртта от торпеден залп. В подобно поведение имаше известен смисъл. Дори командир Фолсъм беше изтъкнал, че да се върнеш по-късно по време на битката е по-добре, отколкото да бъдеш унищожен. Но да удължаваш транслационния ефект, за да не се върнеш незабавно в боя… или пък да не се върнеш въобще?

Нима Ултийна му казваше, че цялата война е безсмислена и трябва да спаси живота си с цената на всичко, ако може? Той пое дълбоко дъх. Нима наистина бе чак толкова зле? Опита се да обмисли този въпрос — рационално, както би казал баща му. И двете враждуващи групировки влагаха все повече жива сила и техника в тази война; а резултатът от това, както по всичко личеше, беше следният: все повече нарастваше броят на избитите и от двете страни, все повече материали и техника бяха унищожавани. Можеше ли коалицията да направи нещо по-различно? Той изсумтя. Откъде би могъл да знае? Хората от фронтовата линия знаеха съвсем малко за голямата обща картина и имаха прекадено много грижи да оцелеят.

Стори му се, че техникът се върна прекадено скоро.

— Лейтенант Десол?

Не видя Ултийна нито когато се насочи към диагностичния компютърен терминал, нито по-късно, когато чакаше за интервюто си.

Ниска, тъмнокоса лекарка го помоли да стане от ненеудобния пластмасов стол пред двата съседни кабинета на ъгъла в медицинския център. Наоколо миризмата на дезинфекционния разтвор се бореше с вонята на тревата от пустошта, пластмасата и озона. Трайстин почувства, че носът му го сърби, но той не го потърка, а само се изправи и последва жената.

— Лейтенант Десол, аз съм доктор Суруки. — Военната лекарка кимна с глава към фаркана. — Това е доктор Найли Джуле.

— Добър ден, лейтенант. — Трайстин отново почувства как думите се появиха във вградения му нервен чип.

— Добър ден.

Този фаркан се различаваше от Джере, макар че зелените му зъби и червените очи бяха същите.

— Знаете каква е практиката, лейтенант. Аз ще бъда в съседния кабинет — каза доктор Суруки и затвори вратата след себе си.

Комуникационната мрежа в стаята блокира, когато Трайстин зае единия стол, а фарканът — този срещу него.

Езикът на извънземния потрепера, без да докосва зелените му кристални зъби.

— Всичките ли групировки от човешки същества, създали определена култура, се състоят от крадци, лейтенант?

Трайстин пое дълбоко дъх. Защо фарканите съсредоточаваха вниманието си върху кражбата и етическите проблеми?

— Както казах на доктор Джере, подозирам, че всички разумни култури би трябвало да практикуват кражбата в определена степен, за да оцелеят.

— Вие крадец ли сте?

— Също така казах на доктор Джере, че ме дразни начина, по който е формулиран този въпрос. Да, аз съм отнемал живота на други човешки същества, за да мога да живея, за да живеят други хора като мен. Предполагам, че това може да бъде наречено кражба, ала не съм знаел, че това ме превръща в крадец.

— Кое ви дразни повече — самата дума или представата за деянието?

Трайстин сви рамене.

— Вече до голяма степен съм признал, че думата „крадец“ ме дразни.

— Не признавате, че сте крадец — нима това не ви прави лъжец?

Трайстин преглътна. Още етични проблеми.

— Това предполага, че приемам вашето определение… и стойностите зад него.

Фарканът не отговори незабавно.

Трайстин зачака.

— Трябва ли да се променят стойностите, преминавайки от един разумен вид към друг?

— Да, моралните стойности се променят. Дали това би трябвало да става е друг въпрос.

— Трябва ли вашият вид и моят да имат различни интерпретации на най-важните морални стойности?

— Подозирам, че наистина имаме различни интерпретации на тези стойности.

— Но дали би трябвало да бъде така?

Трайстин се намръщи.

— Нима вие и културната група, която наричате „възвращенци“, трябва да имате различни интерпретации на най-важните стойности?

— На практика ние имаме различни интерпретации. Някои от тях силно се различават помежду си.

— А нима трябва да постъпвате така? Има ли абсолютни универсални стойности?

— Някои твърдят подобно нещо.

— Бих ви помолил да помислите по тези въпроси. — Фарканът стана от стола и изчака Трайстин да се изправи.

— Добре. — Трайстин направи лек поклон и отвори вратата, след това спря и почука на съседната. — Приключихме, доктор Суруки.

— Благодаря ви. — Доктор Суруки отвори вратата и се усмихна. — Благодаря ви, лейтенант.

Трайстин се върна в централната приемна на медицинския център, след това отново тръгна по коридора, като се питаше защо фарканите задават въпроси за разликите в моралните стойности на възвращенците и хората на коалицията Еко-Тек. Това означаваше, че бяха изучавали и двете култури — но с каква цел? Джеймс имаше право; ставаше нещо скрито, коварно, но коалицията се боеше да разследва подробно какво, което водеше до още повече неприятности. Дори Ултийна бе намекнала за това.

— Трайстин?

Той вдигна глава. Ултийна Фрейър, облечена в зелената си униформа, беше сама, а край нея преминаваха хора от техническия персонал на станцията.

— Да? — Той се приближи към нея.

— Просто исках да ти кажа довиждане. Изглеждаш разтревожен. Надявам се, че не приемаш фарканите прекалено сериозно.

— А как да се отнасям с лекота към тях? — Той си наложи да се засмее. — Те непрекъснато задават такива въпроси, по които пилотите не бива да разсъждават.

Тя сбърчи чело.

Трайстин забеляза фините бръчици, излизащи от ъгълчетата на очите ѝ, прищя му се да протегне пръсти към тях, но ръката му въобще не помръдна от мястото си.

— Значи ти задават въпроси? — попита накрая тя, като че изричането на всяка дума ѝ струваше огромна вътрешна борба.

— Обикновено на етични теми. А на теб?

— Въпроси из областта на математиката. Такъв беше моят докторат. Задават ми въпроси за приложението на определени… параметри.

Трайстин усети, че навлажнява устните си с език.

— Трябва да тръгвам. Вече закъснях за рапорта. — За миг ръката ѝ докосна рамото му, после се отпусна надолу. Тя се усмихна. — Пожелавам ти късмет. Наистина ти го пожелавам.

— И аз на тебе.

Той не откъсна поглед от стегнатите ѝ стъпки, докато Ултийна не изчезна зад завоя в коридора. Та тя се беше държала почти като човешко същество! Той изсумтя — дори нещо повече — беше се държала като истинска, жива жена. А може би просто си въобразяваше?

Най-сетне Трайстин се обърна и се насочи към административния кабинет. Трябваше да разбере нещо за Саля, преди да се върне в „Уилис“, за да поеме дежурството от Лайъм. Само да можеха да му кажат нещо… Пък Лайъм щеше да почака. А също така и въпросите на фарканите — поне докато се прибереше на кораба.