Войната на вярата

59.

Трайстин стигна до края на платото, където беше летището на совалката и продължи на юг по панорамния път, който с лъкатушене се спускаше в долина, обрасла с дървета — съвсем еднакви стройни борове, посадени в прави редици. Въпреки жегата, беше изключил климатичната инсталация и бе отворил прозореца. Миризмата на прашния въздух навън беше по-поносима от рециклирания газ, използван от военните пилоти като заместител на подходящия за дишане въздух.

Апчиху!

Той потри носа си. Може би сега вече не можеше да понася естествените замърсители както по-рано.

Апчиху! Носът му потече. Трайстин измъкна бялата кърпа и започна да я използва усилено, докато колата се носеше с внушително свистене по проправения между боровете път — всички дървета бяха напълно идентични, като че бяха клонирани.

Трайстин отклони поглед от белия знак, изписан със сини букви, и го насочи към редовете с напълно еднакви дървета — горска монокултура — една от възприетите практики, допринесла за Голямото измиране на старата Земя. Нима възвращенците не бяха научили нищо?

Съвсем рязко, на по-малко от разтег след табелата, дърветата изчезнаха. На около сто метра встрани от пътя се издигаше кръгла, боядисана в зелено сграда. На паркинга пред нея имаше няколко коли и когато Трайстин профуча край сградата, забеляза малка табела, върху която бе изписано: „Горски център“.

В продължение на няколко разтега след центъра навсякъде около пътя растяха борове, после се появи друга табела: — „Бет Ел“. След нея започнаха къщите — стотици къщи, всяка построена в центъра на малка, добре поддържана зелена площ. В далечината се виждаше блестящият шпил на църквата, наричана хармия.

Няколко минути по-късно Трайстин излезе от района с къщите на градчето Бет Ел и пътят взе да се катери към някакъв пролом сред червените скалисти склонове на южните възвишения. След няколко разтега отмина друг град с училище и църква-хармия и най-малко триста къщи, които проблясваха пред очите му. После премина през още едно градче и още едно. Човек трудно би могъл да предположи колко много малки селища имаше в долината, защото дърветата ги скриваха.

Ресторантът на Крендсоу беше разположен на кръстопът — там панорамният път се пресичаше със северната и южната главни магистрали за превоз на товари на планетата. Трайстин отби към паркинга — сега той беше почти празен, заобиколен от най-различни по вид борове, с широко разперени клони и дебели стволове. Провери колко е часът — оставаше почти час до пладне, след това затвори вратата на колата. Пое по железобетонната пътека, която наподобяваше настилка от пясъчник, изкачи се по късо стълбище и влезе в широк портал, над който имаше покрив, хвърлящ приятна хладна сянка.

— Място за един човек ли желаете, братко? — попита младата жена, застанала пред увенчания с арка вход. Тя се усмихна на Трайстин; беше съвсем малко по-ниска от него, съвършените ѝ бели зъби блеснаха за миг, светло-кестенявата ѝ коса падаше свободно от диадемата, поставена върху главата ѝ и почти докосваща двете ѝ уши.

— Да, сестро.

— Бихте ли желали място в градината на заведението?

— Това би било прекрасно.

— Повечето от завърналите се мисионери харесват местата в градината. — Тя се усмихна, погледът ѝ докосна лявата му ръка, проверявайки дали има венчална халка.

Трайстин кимна, като се опитва да запази невъзмутимия израз на лицето си. Бяха го предупредили за желанието на всяка една от сестрите да бъде първата жена в семейството — тази, която диктува правилата на цялото домакинство. Ала в предупрежденията не се казваше нищо за това колко привлекателни изглеждаха повечето сестри и колко по-високи бяха в сравнение с повечето жени от коалицията Еко-Тек.

— Последвайте ме, ако обичате…

Преминаха през още една арка и влязоха в обширен вътрешен двор. Той беше настлан с керамични плочки, върху които бяха сложени десетина кокетни маси. Две големи дървета простираха огромните си, извити като криле клони, които засенчваха по-голямата част от двора. Две маси бяха заети — едната от двама по-възрастни мъже, а другата от жена, която четеше нещо и отпиваше от някакво прозрачно питие.

В средата на двора бликаше кръгъл фонтан и изхвърляше неголяма струя вода, която се превръщаше в лека мъгла и охлаждаше пространството наоколо. Трайстин усети как сърбежът в носа му намаля, още преди да бе заел мястото си край малката, покрита със стъкло маса пред фонтана.

— Тъкмо сте се прибрали у дома след изпълнението на мисията, нали? — Съдържателката на ресторанта му подаде менюто.

— Откъде разбрахте?

— Носът ви. Почервенял е. — Тя се засмя с мек, приятен смях. — Необходимо е известно време, докато човек привикне с цветния прашец тук. Специалитетите на заведението са на тази страница. — Тя замълча за миг. — Аз съм сестра Мегън Барунис. Надявам се, че храната тук ще ви хареса.

— Сигурен съм, че ще ми хареса, сестро. — Трайстин ѝ се усмихна топло, макар че усмивката му би била по-дружелюбна при по-безопасни обстоятелства. В отговор получй нова усмивка от съдържателката, която го погледна още веднъж, преди да си тръгне.

Най-известният специалитет на заведението беше пиле с ядки пиньон и пресни картофи „Айдахо“ — макар че Трайстин въобще не знаеше каква разновидност са тези картофи „Айдахо“. Името на другия специалитет звучеше още по-проблематично — пържени кренвирши от гъби със спагети от синьо царевично тесто.

В менюто преобладаваха гозби с месо — агнешко, различни видове пържоли — от свинско, овче, от дивеч — огромни порции, достигащи до половин килограм. Трайстин не можеше да си представи, че ще изяде толкова много месо наведнъж — нито пък влиянието на толкова много стада от питомни домашни животни върху екологичното равновесие на планетата.

Докато размишляваше, се появи друга сестра. Тя беше облечена в дълга синя карирана униформа, която не отиваше на светлото ѝ, обсипано с лунички лице. Както при съдържателката, така и нейната коса бе пусната свободно, а по пръстите на лявата ѝ ръка, които тя сякаш излагаше на показ, нямаше нито пръстени, нито венчална халка.

Младата жена се наведе напред, за да му налее вода, застанала по-близо до него и до масата, отколкото бе необходимо, а дългата ѝ яркочервена коса — не махагоново-червеникавите нюанси на Пердия — се спусна като водопад пред лицето му, разнасяйки аромата на полски цветя.

— Съжалявам, братко.

— Това не личи в гласа ви, сестро — засмя се Трайстин и сгъна менюто.

— О, наистина съжалявам, братко. — Тя примигна и продължи: — Аз съм сестра Ейли Кюрес и ще бъда вашата сервитьорка днес. Разгледахте ли специалитетите в менюто?

— Какво ще кажете за пилето?

— Много е вкусно. Кренвиршите с гъби също са великолепни, но повечето от завърналите се мисионери смятат, че външният им вид прекалено много напомня на…

— Предпочитам пилето — бързо изрече Трайстин.

Сестра Кюрес се засмя.

— Какво питие желаете?

— Лимонов сок.

— Той върви добре с пилето. Повечето посетители си поръчват чай от анасон. — Сервитьорката поклати глава и дългите ѝ червеникави коси се разпиляха на красиви вълни.

Трайстин пое дълбоко, съвсем тихичко, дъх, опитвайки се да прогони от ноздрите си лекия аромат на летни цветя.

— Веднага ще ви донеса хлебчетата и лимоновия сок.

— Благодаря.

От другата страна на фонтана по-възрастната жена продължи да чете, а двамата мъже в бели костюми разговаряха тихо.

Трайстин огледа градината — по-скоро цветни лехи, оградени с тухли, които се простираха край стените на двора и заобикаляха всички маси. Лехите прекъсваха на четири места, където имаше алеи, водещи до главната сграда. Широките прозорци позволяваха на посетителите вътре в ресторанта да гледат цветята в градината на двора — предимно невени и някакви яркочервени цветя, които Трайстин не познаваше.

Беше му нужно да поеме дъх няколко пъти. Би трябвало да мисли за „елиминирането“ на адмирал/архиепископ Юнкла. Вместо това Трайстин Десол се разсейваше с красивите млади жени, които го смятаха за привлекателен, вместо да го гледат със свирепи погледи заради русите му коси, както беше в Камбрия. Наистина ли щяха да го намират за толкова привлекателен, ако знаеха кой е той в действителност? Тази мисъл го отрезви.

Въздъхна и се върна на основния проблем. Как едно убийство щеше да помогне на коалицията? Очевидно хора по-възрастни и по-мъдри от него бяха обмислили всичко, но той беше сигурен, че възвращенците въобще не бяха чудовища… а просто човешки същества с човешки реакции. Освен това Трайстин се съмняваше, че убийството на маршал Уорлок или на когото и да било от другите маршали по улиците на Камбрия щеше да има някакъв ефект. Тогава как убийството на адмирал Юнкла би могло да окаже влияние върху възвращенците? А може би адмиралът беше някакъв стратегически гений? Или пък стратезите на коалицията бяха достигнали до такова отчаяно състояние, че бяха готови да опитат всичко?

Това бяха неща, с които Трайстин не бе запознат, ала трябваше да действа, без да е получил нито един отговор на тези въпроси. И след като изпълнеше поставената му задача, трябваше да бяга и може би цялата планета щеше да се втурне по петите му. Най-доброто убийство бе онова, за което никой не можеше да предположи, че е убийство — но военното командване искаше да се вдигне шум, целта беше чрез убийството на адмирала да се предаде определено послание. Трайстин се опита да потисне въздишката си.

— Добре ли сте? — попита сестра Кюрес. — Изглеждахте така, сякаш… се намирахте много далеч оттук.

— Не можем винаги да избягаме от миналото си — заяви двусмислено Трайстин. Освен че думите му отговаряха на истината, те бяха безопасни и се вписваха съвсем прилично в обстановката.

— Съжалявам. — Тя замълча за миг. — Ето хлебчетата и лимоновия ви сок. — Ръката ѝ леко докосна дланта на Трайстин, когато тя остави чинията и чашата на масата.

— Благодаря — кимна Трайстин и получи още една усмивка, преди сервитьорката да се отдалечи.

Съдържателката на заведението доведе в двора две млади жени — и двете неомъжени, както личеше по косите им, които се спускаха свободно от диадемите. Трайстин отпи от лимоновия сок и видя как по-високата, остроноса блондинка се наведе към съдържателната и ѝ прошепна нещо. Той повиши до максимум остротата на слуха си.

— … дали бихме могли да заемем масата ей там, до цветята?

— Както желаете, сестри.

Съдържателката, чиято походка изведнъж бе станала по-скована, отколкото Трайстин я помнеше, поведе двете млади жени към масата, разположена най-близо до неговото място.

— Надявам се храната да ви хареса — учтиво каза тя.

— Със сигурност ще ни хареса — отговори слабата блондинка.

По-набитата сестра, чиято коса беше сламеноруса, се усмихна на Трайстин.

Той не обърна внимание на усмивката ѝ и отпи още една глътка от лимоновия сок. Знаеше, че не е грозен, но вниманието, което му оказваха, го объркваше дори повече от отрицателното отношение, което бе предизвикал в Камбрия по време на последния си домашен отпуск. Нима привличането и отблъскването зависеха единствено от външния вид? Или от предварително вкоренените представи в съзнанието на хората? Той не се бе променил, но студентите — момчетата и момичетата в Камбрия — не го харесваха, защото изглеждаше като възвращенец. Те искаха да убият бедната русокоса Киела. А тук, на Орум, жени, които виждаше за пръв път, едва ли не въздишаха по него.

Той разчупи едно от топлите хлебчета, от което се вдигаше пара, и го намаза с масло — поне мислеше, че бялото кубче в чинията пред него е масло. След като изяде на три хапки цялото хлебче, което имаше плънка от нещо подобно на боровинки, отпи още една глътка от лимоновия сок. Лекото главоболие, което почти не усещаше, започна да отзвучава.

— … хубав… и не носи венчална халка…

— … с такъв като него… веднага приемам да бъда съпруга номер две…

— Яде като истински завърнал се у дома си мисионер… като че никога повече няма да докосне добре сготвено ядене…

— … бих му готвила винаги вкусни гозби…

Трайстин отново намали остротата на слуха си до нормално ниво. Вече започваше да осъзнава: понякога да чуваш прекалено много беше по-зле, отколкото да чуваш прекалено малко.

Съдържателката доведе още една група посетители — две жени и мъж с прошарена коса — и им предложи по-голямата маса до масата на Трайстин.

— Надявам се, че храната тук ще ви хареса, братко и сестри.

Мъжът кимна отсечено към нея; изпълнила задължението си, сестра Барунис се обърна и спря край масата на Трайстин.

— Хлебчетата с плънка от боровинки обикновено са много вкусни.

— Да, много — съгласи се Трайстин. — Има ли нещо друго, което бихте ми препоръчали? Вече си поръчах пиле.

— Видях, че го приготвяха в кухнята. Мирише прекрасно. Ако желаете да си поръчате десерт, бихте могли да опитате шоколадовата торта „Вси светии“ със сребърна глазура.

— Може да я опитам.

— Предполагам, че ще намерите място и за десерта.

Трайстин се засмя.

— Вероятно.

— Кажете ми дали ви е харесало. — Този път на тръгване ръката ѝ докосна съвсем леко рамото му.

— Ще ви кажа.

Тя му се усмихна лъчезарно и се запъти към външния вход.

Не беше необходимо Трайстин да увеличава остротата на слуха си, за да долови неудоволствието на двете жени от съседната маса. Забеляза изпълнените им с гняв погледи.

— Заповядайте, това е порцията ви печено пиле — сестра Кюрес постави чинията пред Трайстин и направи нисък поклон, така че бузата ѝ почти докосна неговата.

— Ухае прекрасно — Трайстин долови смесените аромати на сготвеното с много подправки пиле, парфюм, ухаещ на цветя и миризмата на чиста жена.

— Би трябвало. Казах на сестра Джерилин да ви избере най-доброто.

— Много ви благодаря за проявената любезност.

Сестра Кюрес изчака няколко секунди, после се усмихна и се отдалечи.

Изведнъж му се прииска да изтрие челото си с бялата кърпа. Вместо това взе ножа и без да ще забеляза, че сестра Барунис доведе до една от големите маси група от четирима посетители — мъж с три жени, вероятно неговите съпруги. Макар че мъжът беше с побелели коси, нито една от жените не изглеждаше много по-възрастна от Трайстин, а две от тях бяха в напреднала бременност.

Трайстин бавно отряза парче от крехкото пилешко месо и го изяде. Долови лек боров аромат, който се изгуби сред кафявия сос, приготвен с множество подправки; ядките пиньон в соса внасяха допълнителен приятно тръпчив вкус. Трайстин с лекота ги схруска. Картофите „Айдахо“ бяха просто съвсем кръгли, обелени сварени картофи, които прекрасно допълваха аромата на ядките. Зелената салата беше горчива, но Трайстин я изяде докрай.

Една от бременните жени, както и слабата блондинка от съседната маса, непрекъснато го наблюдаваха.

Трайстин изяде всичката храна в чинията, остана малко изненадан, че нищо не е останало и се отпусна в удобния стол… ала не за дълго.

— Бихте ли искали някакъв десерт?

— Чух за шоколадовата торта „Вси светии“ със сребърна глазура… Имате ли други вкусни неща?

— Ако наистина харесвате торти и сиропирани десерти — сестра Кюрес погледна към входа, където сестра Барунис би трябвало да очаква пристигането на други клиенти, — бих ви препоръчала лимоновата торта. Имаме също така и различни видове плодови торти, сладолед и яйчен крем с лимонов сок.

— Предпочитам шоколадовата торта със сребърна глазура.

— Тя е много вкусна.

Сервитьорката се отдалечи и Трайстин промени мнението си за изгодите от това човек да бъде патриарх. Можеше да си вземе до шест съпруги сред младите жени като сестра Кюрес или сестра Барунис. Или другите две, които наблюдаваха всяка негова хапка от масата наблизо.

— Тортата ви, братко. — Парчето, което му донесе сестрата, беше приблизително колкото една четвърт от огромната торта.

— Благодаря.

Косите ѝ, а след това и ръката ѝ, докоснаха леко рамото му, когато сервитьорката отиде да обслужи масата с четиримата посетители.

Трайстин изяде с бавни, отмерени хапки шоколада със сребърната глазура, след това златистото, добре изпечено тесто, чудейки се, че бе погълнал толкова много храна, без да изпитва чувството, че ще се пръсне.

Облегна гръб назад и отпи няколко глътки вода.

— Ще поръчате ли още нещо?

— Не, благодаря.

Сервитьорката донесе бележка със сметката за обяда — нещо, което му се стори съвсем старинно — и я остави върху стъклената повърхност на масата.

— Благодаря ви, братко — изрече тя и съвсем професионално се отдалечи от масата му.

Трайстин прегледа сметката и видя дискретната хартиена кесия, върху която беше написано: „Благодаря ви, сестра Ейли Кюрес“.

Трайстин пъхна няколко хартиени банкноти в кесията за бакшиш — брат Кейлид му бе внушил, че винаги трябва да оставя парични подаръци — и занесе бележката до съдържателката на заведението сестра Барунис.

— Всичко ли беше наред?

— Отлично, сестро. Особено тортата. — Трайстин ѝ подаде кредитната си карта, тя я прекара през четящото устройство и му я върна.

— Можете да ме наричате сестра Мегън — каза жената и отново придружи думите си с топла усмивка и с нещо друго — излъчване на тъга, което обезпокои Трайстин, макар да не можа да разбере точно какво я бе предизвикало, въпреки че бе повишил остротата на слуха си.

— Аз съм брат Уайлъм Хайрис. Благодаря ви за гостоприемството и любезността, която проявихте към мен.

— С какво се занимавате на Орум?

— Разглеждам забележителностите на планетата. Работя като пилот за една търговска компания на хинджите. Никога досега не съм идвал на Орум и не съм посещавал храма. Приятели ме посъветваха да видя клисурата на път за Уайстух.

— Приятелите ви са имали право.

— Има ли нещо друго, което бих могъл да видя?

— Би трябвало да спрете на някоя от височините, за да видите клисурата по-добре. Не я разглеждайте от пътя. Не можете да видите как слънцето огрява кристалите, ако не излезете от колата.

— Благодаря ви.

— Беше ми изключително приятно да се запозная с вас, братко Хайрис. Надявам се, че отново ще ви видим тук. — Тя му подаде картичка, върху която бе изобразен фирменият знак на ресторанта. — Можете да ми се обадите, ако желаете да направите резервация предварително… или ако решите, че мога да ви помогна с нещо друго.

— Човек никога не знае — меко изрече той. Опита се думите му да не прозвучат като покана, ала същевременно не желаеше да я отблъсне. — Тръгнал съм да видя храма. Нямам никакви планове за след това. — Той отново се усмихна и се обърна, чувствайки, че очите ѝ не се откъсват от гърба му през цялото време, докато слизаше по стълбите и вървеше към паркинга. Сега повече от половината места там бяха заети.

Колата запали с лекота и Трайстин я изтегли към шосето. Прииска му се да изтрие чело с бялата кърпа, ала не го направи, припомняйки си занятията с брат Кейлид.

У-и-и-ш-шт! У-и-ш-ш-шт! Колите на възвращенците профучаваха край паркинга на ресторанта като високоскоростни торпеда. Трайстин не беше сигурен дали управлението на торпедата не бе по-надеждно от това на прелитащите край него превозни средства.

Надмина го още една кола, после още една.

Най-сетне той натисна педала на газта докрай.

Ск-р-ъ-ъ-ц! С-к-р-ъ-ъ-ц!

Комбинацията от натиснатия до край педал на газта и работата на двигателя с вътрешно горене успя да го изведе на южната магистрала и макар че някои от другите поели на юг коли го освиркаха с клаксоните си, Трайстин продължи да увеличава скоростта. Нима превозните средства по планетите на възвращенците имаха нещо общо със самоубийствените военни мисии?

Пътят, очевидно прокарван с лазери, започна да се изкачва по планината почти веднага, щом Трайстин излезе от алеята на ресторанта. Кедри-джуджета и кактуси бяха осеяли розовата скалиста почва на възвишението. Кактусите — Трайстин различи поне три разновидности от тях — изглежда растяха без да следват никаква схема за залесяване. Но по-старите кедри имаха приблизително еднакви размери и бяха засадени така, че образуваха фигури, подобни на правоъгълна решетка. Такива ли бяха първоначалните засаждения за преобразуването на планетата по предварително изготвен план?

Следвайки съвета на сестра Барунис, Трайстин спря послушно на първата височина, предназначена за наблюдение на околния пейзаж. Нямаше никакви табели и той видя единствено долината, която току-що бе напуснал — с дървета и градчета, с градчета и дървета.

Навлажни изсъхналите си устни с език и се опита да изброи квадратите сред боровете, които изглежда бяха населените места. Повече от трийсет! А още колко не беше видял… Макар и да бе усилил остротата на зрението си, ъгълът ставаше толкова малък, че откритите пространства в северния край на долината се сливаха в едно близо до основата на платото, където бе построено летището за совалките.

И все пак… трийсет градчета с по хиляда човека… само в една долина. Може би тук живееха почти толкова хора, колкото в половината Камбрия. И все пак имаше… някаква неприкрита… дива красота в този безкрай от непрекъснато люлеещи се на вятъра дървета, заобиколени отвсякъде с високи планини.

Трайстин отново се върна в колата.

Измина още пет разтега, катерейки се по възвишението. Най-сетне пътят престана да се изкачва и колата премина край табела, на която пишеше „Клисура Деликор“ — след табелата пътят продължаваше да лъкатуши между хълмовете с розова почва, кактуси и кедри-джуджета.

Трайстин отби от шосето при първото място за наблюдения, маркирано по подходящ начин с табела „Наблюдателница № 1“. Той спря колата на около двайсетина метра от издадената напред скала. Изтегли ръчната спирачка, прекоси тясна ивица, обрасла с треви и бурени, и стигна до боядисания в синьо парапет, който отделяше паркинга от края на скалата.

Застана изумен, неспособен да си поеме дъх.

Под парапета скалата се спускаше отвесно надолу и образуваше каньон с назъбени стени от червен кристал, високи повече от два разтега. На дъното на каньона като сребриста панделка се виеше река, поела някъде в западна посока. Стените на клисурата малко се разширяваха под наблюдателницата, може би скалите на около двеста метра под парапета бяха по-меки и срещу Трайстин, от южната страна на пропастта, се забелязваше потънала в сенки скална ниша. Слънцето на ранния следобед осветяваше кристалите, стърчащи от канарата под наблюдателницата; разноцветни дъги и лъчи червена светлина потъваха в сенките на каньона и докосваха тясната лента на реката в дъното му. Многобройните отделни цветни лъчи не заслепяваха, а по-скоро се сливаха в някакъв особен образ, който се изменяше всяка минута — но това ставаше толкова постепенно, че промяната в контурите му не се поддаваше на описание.

Трайстин наблюдава дълго време играта на светлините върху скалните късове и промяната в сребристите отражения на реката далеч, далеч надолу в пропастта.

Канарите изглеждаха дори по-назъбени от онези под Скалите на море Пейлиън, по-страшни, без зеленина, каквато обгръщаше върховете на събратята им в Пердия. На Орум розово-червеникавата почва изглеждаше по-безплодна, въпреки засадените тук кедри-джуджета.

Най-сетне той се обърна и пое към колата. Макар че му беше трудно да се откъсне от красивата гледка, трябваше да изпълни мисията си, от която продължаваше да се ужасява. Докато се отдалечаваше от наблюдателницата, друга кола — бяла — отби към паркинга, но вместо да спре на означените за това места, паркира на около половин метър от синия парапет.

От колата излязоха мъж и три жени. Всичките три жени носеха поли, дълги до коленете, блузи без никакво деколте, с ръкави, които прикриваха лактите им. И трите бяха блондинки, а русите им коси, макар че искряха в различни нюанси на приятен, пясъчножълтеникав цвят, бяха сплетени по невероятно сложен начин. Прическите на трите бяха напълно различни. Най-високата жена беше бременна.

Шофьорът бе строен, но белокос, леко загорял от слънцето мъж, облечен в светла риза с дълги ръкави и висока яка.

— Вижте, момичета! Най-красивата гледка на Орум! Забележете как искрят тези кристали, когато ги докоснат слънчевите лъчи!

Трайстин кимна учтиво с глава, приближавайки се към колата.

— … обзалагам се, че се е върнал наскоро от мисия… очите му приличат на открития космос…

— Той скоро ще потърси някои от сестрите — мъжът се засмя. — Освен ако те не го намерят първи.

— … бедните момичета…

— Бедният човек… Я! Погледнете светлината там! Виждали ли сте някога подобно нещо?

Трайстин спира на още пет наблюдателници. Много преди последната той разбра и почувства великолепието на клисурата. Макар че от всяка височина за наблюдение се разкриваше гледка, подобна на предходната, и навсякъде се виждаше реката в дъното на каньона, всеки изглед бе неуловимо различен. Нюансите в светлината на кристалите се променяха всеки момент и никога не оставаха едни и същи. Както Скалите у дома, клисурата Деликор беше неповторимо творение на природата. Също както великолепието на Скалите, така и красотата на клисурата оставаше сравнително недооценена. И все пак… някои хора като сестра Мегън Барунис бяха в състояние да я почувстват.

Изминаха почти три часа, преди да отмине голямата табела със син фон, върху който беше написано с бели букви, че на това място се намира краят на величествената клисура.

Докато шофираше по прокарания с лазери път, лъкатушещ по хълма, Трайстин непрекъснато отклоняваше погледа си към долината; според картата, нарисувана от вградения нервен чип в ума му, обширното поле се наричаше Нова Хармония. Широката панорама, осеяна като огромна шахматна дъска със зелени и кафяви полета, на места обрасли с групички високи дървета, се простираше докъдето поглед стигаше; Трайстин бе усилил остротата на зрението си и виждаше края на Нова Хармония чак до далечната линия на планините от юг.

Тежък камион бучеше по отсрещното платно на пътя. Тънка ивица пушек се отделяше от ауспусите, разположени над широката червена кабина. Шофьорът се усмихна и махна с ръка към Трайстин.

Трайстин отвърна на приятелския жест, изумен от проявеното лицемерие: как би могъл един убиец да се държи дружелюбно? Но на войниците им беше позволено да убиват и да се държат приятелски. Може би това, че някои решаваха произволно; „Тук ще бъде територия, където няма да се води война, а тук ще се избиваме до последния човек!“ също бе проява на крайно лицемерие. Нима хората в Камбрия щяха да убиват със същата охота, ако войната се водеше на самата планета Пердия?

Той потреперя. Или щяха да бъдат още по-хищни, желаейки кръвта на възвращенците? И нима онова, което трябваше да извърши, имаше някакво значение? Би ли могъл да го извърши така, че да промени нещата? Трябваше ли да опита? А можеше ли да се откаже от изпълнението на задачата?

Скоро пътят престана да се изкачва. Колата на Трайстин се движеше в долината, от двете страни на пътя се простираха напоявани полета. Той мислеше за Уайстух и адмирал Юнкла.

Помириса въздуха. Острата миризма на оборска тор проникна в колата и започна да става все по-силна с всеки изминат метър. Полетата отстъпиха място на обширни, оградени с колове огради, зад които се намираха стотици хиляди животни с рунтава кафява козина и четири крака — тъй наречените бифлони.

Напред в далечината се виждаха високи сиви комини, издигащи се чак до бледосиньото небе. От тях излизаше само тънка сивкава мъгла, но изкривяването подсказваше на Трайстин, че почти безцветните газови емисии са наистина силно нагорещени, щом се виждаха от десетки разтега разстояние.

Дворовете, където задържаха животните преди клане, се простираха на повече от четири квадратни разтега площ. След това изведнъж оградите бяха заменени с висока стена край пътя, боядисана в бяло… може би имаше специално покритие — толкова ярко, че блестеше ослепително под слънчевите лъчи.

Върху избледнялата от слънцето табела беше написано: ГРАД КАШМИР МЕРОНИ.

През пролуките в стената Трайстин видя самото селище. Къщите изглеждаха чисти и спретнати, макар и по-малки от онези, които бе виждал досега. В дворовете около тях имаше добре поддържани тревни морави и градини. Стори му се, че прозорците са по-малки, а стените на сградите по-дебели; пък и разположението на града — между огромните кланици от изток и индустриалните предприятия, край които му предстоеше да премине — го караха да мисли, че това не е мястото, където би предпочел да живее.

Жена и две деца вървяха от отсрещната страна на пътя, по който се движеше Трайстин. Когато той се размина с тях, осъзна, че кожите на тримата бяха тъмни — далеч по-тъмни дори от тези на най-мургавите представители на коалицията.

Трайстин докосна с ръка брадичката си, мислейки за малките къщи с тесни прозорци между кланиците и индустриалните предприятия, които изпълваха целия западен край на долината Нова Хармония. Не беше забелязал шпил на църква-хармия.

Отново подуши въздуха — сега миризмата на животинска тор бе заменена от мирис на машинно масло и неорганични разтворители. В огледалото за обратно виждане трите фигури постепенно се смаляваха, а той се приближаваше към деня, когато трябваше да направи своя собствена преценка за всичко. Да подреди в единно стройно цяло изпълнените с топлота дружелюбни жени, агонизиращите кораби-кръстосвачи, чиито екипажи и метални вътрешности се изпаряваха сред безмълвния студ на космоса, висшите офицери със студени усмивки и стоманено-сивите фаркани.

Трайстин продължи да управлява колата напред по пътя.