Вълшебницата

Глава 10

Автомобилното гробище представляваше истински лабиринт.

Зад портала във всички посоки се простираха грамади ръждясващ метал, между които едва можеше да се промъкне кола. Плътна преграда от стотици гуми надвисваше заплашително над тесните проходи. Една стена се състоеше изцяло от врати на коли, а друга — от предни и задни капаци. Двигатели, покрити с петна от капещ бензин и грес, бяха натрупани на висока купчина до една камара ауспуси, които бяха враснали в земята и приличаха на някаква абстрактна скулптура.

Паламед маневрираше с черното лондонско такси, навлизайки все по-навътре в чудовищния лабиринт от смачкани коли. Софи вече бе напълно будна. Беше се привела напред в седалката и гледаше през прозореца с ококорени очи. Посвоему автомобилното гробище бе също толкова необикновено като Сенкоцарството на Хеката. Макар да изглеждаше хаотично, тя инстинктивно усещаше, че в него има някакъв ред. Нещо трепна от дясната й страна и тя бързо се обърна натам, за да мерне смътно движение в сенките. Тъкмо щеше да извърне поглед, когато видя как някаква сянка помръдна и изчезна. Някой ги следеше, но въпреки изострените си сетива, тя не можеше да зърне създанията, макар да остана с впечатлението, че ходят изправени като хора.

— Това Сенкоцарство ли е? — попита тя на глас.

До нея Фламел се събуди и се размърда.

— В центъра на Лондон няма Сенкоцарства — измърмори той. — Те се намират край градовете.

Софи кимна — тя, разбира се, знаеше това.

Паламед направи остър ляв завой и вкара колата в още по-тесен проход. Назъбените метални стени бяха толкова близо, че почти одраскваха вратите на колата.

— Вече не сме в центъра на града, Алхимико — каза той с дълбокия си басов глас. — Намираме се в покрайнините, които имат донякъде съмнителна слава. Освен това грешиш; познавам двама Древни, които притежават малки Сенкоцарства, разположени в самото сърце на Лондон, а и доколкото знам, съществуват входове към поне още три, включително най-известното, във водите зад Портата на предателя14.

Джош изви врат, за да погледне нагоре към възвисяващите се стени от метал.

— Прилича на… — Той млъкна. Някъде в дълбините на съзнанието му менящата се схема се намести и той изведнъж осъзна какво вижда. — Това е замък — прошепна той. — Замък от смачкан метал и сплескани коли.

Смехът на Паламед прозвуча като силен лай и стресна двамата близнаци.

— Ха. Впечатлен съм. Малцина са живите, които могат да го познаят. Планът му е основан на проект на великия Себастиян ле Престр, маркиз Де Вобан.

— Това ми звучи като име на вино — промърмори Джош, все още хипнотизиран от откритието си.

— Срещал съм го веднъж — каза отнесено Фламел. — Той беше прочут френски военен инженер. — Завъртя се в седалката да погледне през задното стъкло. — На мен ми изглеждат като останки от коли — каза той сякаш на себе си.

Софи погледна с любопитство към брат си — как бе разбрал той, че тази бъркотия всъщност е замък? Но после, като вдигна поглед към стените от коли, моделът, който бе зърнала по-рано, се намести и тя различи очертанията на замъка — бойниците, кулите и тесните открити пространства, където защитниците можеха да стрелят отвисоко по нападателите. Някаква фигура се раздвижи зад едно от тях и изчезна.

— През годините трупахме колите като стени на замък — продължи Паламед. — Средновековните строители знаеха много за отбраната, а Де Вобан събра всичкото това знание, за да създаде най-здравите отбранителни съоръжения на света. Ние взехме най-доброто от всички стилове. Тук има възвишения и крепостни стени, външни дворове и вътрешен двор, барбикан15 и кули.

Единственият вход е през този тесен проход, а той е проектиран така, че да се отбранява лесно. — Едрата му ръка посочи към смачканите коли. — А зад, между и в стените чакат какви ли не гадни капани.

Колата се затресе по метална повърхност. Двамата близнаци погледнаха през прозорците и откриха, че се движат по нещо като мост от тесни метални тръби, надвиснали над гъста, бълбукаща черна течност.

— Ровът — каза Джош.

— Нашата модерна версия на ров — съгласи се Сарацинския рицар. — Пълен е с петрол, вместо с вода. По-дълбок е, отколкото изглежда, и по дъното му има шипове. Ако нещо падне вътре… е, нека просто кажем, че няма да излезе. И разбира се, можем да го запалим за миг.

— Ние ли? — попита бързо Джош, хвърляйки поглед към сестра си.

— Ние — потвърди рицарят.

— Значи тук има и други като теб? — попита Джош.

— Не съм сам — съгласи се Паламед и се ухили за миг, а белите му зъби блеснаха на фона на тъмното му лице.

Преминаха по моста и навлязоха в друг проход, който извиваше и свършваше пред здрава метална стена от смачкани коли. Тя бе покрита с дебел слой ръжда с цвят на кръв. Паламед намали, но не спря. Натисна едно копче на таблото и цялата стена затрепери и бавно се плъзна на една страна, образувайки отвор точно колкото да се промуши колата. След като се озоваха вътре, ръждясалата порта тихо се плъзна обратно.

Отвъд нея имаше обширна площ от разровена и кална земя, осеяна с дупки, които бяха пълни с вода. Насред морето от кал се издигаше дълга правоъгълна метална барака, подпряна на бетонни блокчета. Беше разнебитена и мръсна, прозорците й бяха преградени с телена мрежа, а ръждата, нашарила металните стени, й придаваше нездрав вид. Намотки от бодлива тел минаваха по ръба на покрива. Два окаяни на вид флага — британският национален флаг и един с червен дракон върху зелено-бяло поле — плющяха, окачени на леко огънати прътове. И двата бяха дрипави и се нуждаеха от пране.

Софи прехапа бузата си отвътре, за да запази безизразната си физиономия.

— Очаквах нещо…

— … по-хубаво ли? — завърши Джош. Близначката му вдигна ръка и двамата плеснаха дланите си.

— По-хубаво — съгласи се тя. — Изглежда някак потискащо.

Джош забеляза глутница мършави кучета, които се спотайваха в сенките под бараката. Те бяха от същата порода и със същия цвят като огромното сиво-кафяво куче, което бе видял по-рано, само че бяха по-дребни и козината им нямаше блясък. Джош зърна алена искрица и примижа силно: очите на кучетата не бяха ли червени?

Никола се надигна в седалката. Прозя се и се протегна, докато се оглеждаше, после измърмори:

— За какво ти е толкова охрана, Паламед? От какво се боиш?

— И представа си нямаш — рече простичко Паламед.

— Кажи ми. — Никола разтърка лицето си и се приведе напред, опрял лакти на коленете си. — В края на краищата сме на една и съща страна.

— Не, не сме — каза бързо Паламед. — Може да имаме едни и същи врагове, но не сме на една и съща страна. Целите ни са съвсем различни.

— В какъв смисъл? — попита Фламел. — Вие се борите срещу Тъмните древни.

— Само когато се налага. Вие се опитвате да попречите на Тъмните древни да се върнат на този свят, докато аз и моите братя рицари ходим в Сенкоцарствата и връщаме оттам хората, които са останали затворени в тях.

Джош объркано премести поглед от Фламел към Паламед.

— Какви братя рицари? — попита той. — Кои?

Фламел си пое дълбоко дъх.

— Мисля, че Паламед говори за Зелените рицари — каза той.

Паламед кимна.

— Точно така.

— Чувал съм слухове… — промърмори Алхимика.

— Верни са — каза късо Паламед. Отби колата до дългата барака с метален покрив и спря двигателя. — Не стъпвайте в дупките — посъветва ги той, докато отваряше вратата. — Не бихте искали да узнаете какво живее вътре.

Софи излезе първа, като мигаше силно зад слънчевите очила от светлината на следобедното слънце. Очите й щипеха и пареха, а гърлото й бе пресъхнало и я гъделичкаше. Зачуди се дали не хваща настинка. Макар че отчаяно се опитваше да не мисли за Паламед, част от спомените на Вещицата бяха проникнали в нейните и тя осъзна, че знае малко за него. Той беше безсмъртен човек, дарен с необикновената способност да се движи между Сенкоцарствата, без те да му влияят. Малцина от хората, влезли някога в създадените от Древните изкуствени светове, се връщаха. Човешката история — както древната, така и съвременната — бе пълна с хора, които просто бяха изчезнали. Малкото, които някак си бяха успели да се върнат, често откриваха, че на земята са минали стотици години, макар че в Сенкоцарствата са изтекли само няколко дни. Много от върналите се бяха луди или бяха започнали да вярват, че Сенкоцарството е истинският свят, а тази земя е само сън. Прекарваха целия си живот в опити да се върнат в онова, което смятаха за реален свят.

— Пак мислиш. — Джош я сръчка с лакът, за да я разсее.

Софи се усмихна.

— Аз винаги мисля.

— Имах предвид, че мислиш за неща, за които не бива. За Вещицата.

— Откъде знаеш?

Усмивката на Джош стана мрачна.

— За миг, само за миг, зениците на очите ти стават сребърни. Страшно е.

Софи обгърна тялото си с ръце и потрепери. Огледа се към стените от коли, заобикалящи ръждивата барака.

— Малко е зловещо тук, нали? Мислех си, че всички Древни и безсмъртни живеят в дворци.

Джош се завъртя в пълен кръг, но когато се обърна пак към нея, на лицето му имаше широка усмивка.

— Всъщност аз мисля, че е яко. Прилича на метален замък. А и ми изглежда невероятно сигурен. Няма начин дори да се приближиш до това място, без стражите да те усетят.

— Зърнах нещо да се движи, докато карахме през лабиринта — каза Софи.

Джош кимна.

— Одеве Паламед ми каза, че къщите по улиците около това място са празни. Той ги притежава всичките. Каза, че в тях имало някакви създания, наречени ларви и лемури.

— Пазители.

— Видях едно огромно куче… — Той кимна към глутницата, която лежеше съвсем неподвижно под бараката. — Беше като тези, само че по-голямо и по-чисто. Изглежда патрулираше по улиците. А ти видя укрепленията — добави той въодушевено. — Има само един вход, който се охранява силно, и от него се влиза в тесен проход. Така че колкото и голяма армия да имаш, не повече от двама-трима войници могат да нападат едновременно. Освен това са уязвими отгоре заради бойниците.

Софи посегна и стисна здраво ръката на брат си.

— Джош — каза тя остро, с разширени от загриженост сини очи. Никога по-рано не бе чувала брат си да говори така. — Престани. Откъде знаеш толкова за укрепленията на замъците…? — Гласът й заглъхна, когато сянката на една обезпокоителна идея затрептя в дълбините на ума й.

— Нямам представа — призна Джош. — Просто… някак си… го знам. Също както в Париж — знаех, че Дий и Макиавели трябва да са на някоя висока позиция, за да насочват гаргойлите. А по-рано днес, когато онези три същества се готвеха да нападнат…

— Закачулени зли духове — промърмори разсеяно Софи и се обърна да изгледа Никола, който се измъкваше сковано от колата. Когато той посегна вътре да извади раницата на Джош, тя видя, че кокалчетата на ръцете му изглеждат леко подути. Леля Агнес, която живееше в Пасифик Хайтс в Сан Франциско, имаше артрит и нейните кокалчета също бяха подути. Алхимика се състаряваше бързо.

— Да, те. По движенията им разбрах, че се строяват за атака. Разбрах, че средният ще нападне пръв, право напред, докато другите двама ще се опитат да минат отстрани. Знаех, че ако го спра, може би ще разсея другите и ще получим шанс да избягаме. — Джош внезапно млъкна, осъзнавайки какво говори. — Откъде знаех това? — зачуди се той.

— Марс — прошепна Софи. После кимна. — Трябва да е дошло от Бога на войната. — Момичето потрепери; двамата с брат й се променяха. После поклати леко глава: не, вече се бяха променили.

— Марс. Да… спомням си — прошепна Джош. — Когато ме пробуждаше, в самия край той каза нещо — че ми давал дар, който можел да ми бъде полезен в идните дни. А после постави ръка върху главата ми и усетих как през мен потича невероятна горещина. — Той погледна към близначката си. — Какво ми даде той? Аз нямам никакви странни спомени като тези, които Вещицата даде на теб.

— Мисля, че вероятно трябва да се радваш, че не притежаваш спомените му — рече бързо Софи. — Вещицата е познавала Марс и го е презирала. Предполагам, че много от спомените му са отвратителни. Джош, мисля, че той ти е дал своите военни познания.

— Направил ме е воин? — Макар че мисълта бе страшничка, Джош не успя да скрие нотката на радост в гласа си.

— Може би дори нещо повече — каза Софи с тих и отнесен глас и очите й проблеснаха в сребърно. — Мисля, че те е направил стратег.

— А това хубаво ли е? — Той звучеше разочаровано.

Софи бързо кимна.

— Битките се печелят от мъже. Войните се печелят от стратези.

— Кой го е казал? — попита изненадано Джош.

— Марс — рече Софи и тръсна глава, за да прогони внезапния приток на спомени. — Не разбираш ли? Марс беше върховният стратег; той никога не е губил битка. Това е изумителен дар.

— Но защо ми го е дал? — зададе Джош въпроса, който беше и в ума на Софи.

Преди тя да успее да отговори, вратата на дългата метална барака изведнъж се отвори със скърцане и една фигура в оцапан работен комбинезон се спусна бързешком по стълбите. Дребен и слаб, с прегърбени рамене и удължено овално лице, мъжът примигваше късогледо към таксито. Имаше мъхнати мустачки и макар че темето му бе плешиво, косата около ушите и на тила му се спускаше чак до раменете.

— Паламед! — сопна се той, очевидно раздразнен. — Какво означава това? — Английският му беше чист и правилен, с ясно произнасяне на всяка дума. Той видя близнаците и млъкна. Измъкна от горния си джоб чифт огромни очила с черни рамки и ги сложи на носа си. — Кои са тези хора? — После се обърна и забеляза Никола Фламел в същия момент, когато и Алхимика го видя.

Двамата реагираха едновременно.

— Фламел! — изпищя дребният човечец. Завъртя се, втурна се назад към бараката и се закатери с препъване по металните стъпала.

Никола измърмори нещо на старофренски, отвори рязко раницата на Джош и измъкна Кларент от картонения тубус. Стисна здраво меча с две ръце и го размаха над главата си. Острието засвистя и засвири във въздуха.

— Бягайте! — изкрещя той на близнаците. — Бягайте, спасявайте се! Това е капан!