Вълшебницата

Глава 23

Сфинксът се появи в края на коридора сред вихрушка от пляскащи криле, носейки със себе си смрад. Огромните му лъвски лапи дращеха по пода. Създанието се сниши, прилепи корем към земята, разпери орловите си криле и изпищя победоносно на език, по-стар от първия египетски фараон.

— Ти си моя, Вълшебнице. Ще пирувам със спомените ти, а после ще изям костите ти. — Сфинксът имаше глава на красива жена, но очите му бяха с котешки зеници, а езикът, който се размахваше във въздуха, бе дълъг, черен и раздвоен. Създанието затвори очи, отметна глава назад и си пое дълбок треперлив дъх. — Но какво е това… какво е това? — Езикът му се стрелна напред, вкусвайки въздуха. Сфинксът направи няколко крачки по коридора, тракайки с нокти по камъните. — Как е възможно? Ти си могъща… наистина могъща… прекалено могъща. — А после той спря и съвършеното му лице се сгърчи в грозна гримаса. — И силна. — Гласът му заглъхна. — По-силна, отколкото би трябвало.

Пернел наполовина се бе обърнала, за да побегне към стълбите, но внезапно спря и се завъртя пак с лице към сфинкса. Ъгълчетата на очите й се набръчкаха и устните й се извиха в съвсем лека усмивка, от което лицето й придоби жесток вид. Тя вдигна ръка, за да я разгледа по-добре, и се втренчи удивено в нея, когато около пръстите й се образува нещо като стъклена ръкавица, която после се разпростря и върху дланта й. Стъклото от прозрачно стана мътно, а после непроницаемо.

— Ама разбира се — прошепна тя. После се изсмя високо и гръмкият звук отекна в стените. — Благодаря ти, Никола; благодаря ви, Софи и Джош! — извика тя.

Усмивката на жената уплаши сфинкса, но смехът й го ужаси. Създанието направи колеблива крачка напред, после се дръпна обратно. Въпреки страховитата си външност и ужасната си репутация, сфинксът беше страхливец. Бе израсъл във времена на чудовища и именно страхът и малодушието го бяха опазили жив през хилядолетията.

Вълшебницата се обърна срещу него и събра длани, допирайки пръстите си един в друг. Изведнъж аурата й пламна в бяло и погълна всички цветове в коридора, а после запращя около нея в предпазен овал от силно отразяващи огледални кристали. Всяка ронеща се тухла, всяка ръждясала тръба, нашареният с плесен таван, разкъсаните паяжини и разпадащите се метални пръти на вратите на килиите се очертаха в най-ясни детайли. Дълги ъгловати сенки се протегнаха по коридора към сфинкса, макар че самата Пернел не хвърляше сянка.

Жената протегна дясната си ръка. Кълбо от бяла светлина, което изглеждаше почти като снежна топка, излетя от дланта й и подскочи по пода веднъж, втори път, а после подскочи пак и се търкулна, за да спре между мръсните лапи на сфинкса.

— И какво трябва да правя с това? — изръмжа създанието. — Да го взема с уста и да ти го донеса ли?

Усмивката на Пернел бе ужасяваща, а косата й се надигна в тъмен облак зад нея.

Кълбото започна да расте. Въртеше се и върху него се трупаха слоеве от блестящи ледени кристали. Температурата на въздуха рязко спадна и дъхът на сфинкса започна да образува бели облачета.

Сфинксът бе създание на пустинята. Целия си дълъг живот бе прекарал в суха жега, под палещото слънце. Разбира се, през седмиците, откакто получи задачата да пази Алкатраз, бе привикнал към студа на острова затвор, към хапещата влага на кълбящата се в залива мъгла, към жилещия дъжд и пронизителния вятър. Но никога не бе усещал такъв мраз като сега. Беше толкова силен, че направо пареше. Безброй ситни кристалчета изригнаха от сияещото кълбо и заблещукаха върху тялото на сфинкса като огнени искрици. Снежинка, не по-голяма от прашинка, кацна върху езика му: той се почувства, все едно е лапнал горещ въглен. А кълбото продължаваше да расте.

Пернел направи крачка към него.

— Би трябвало да ти благодаря.

Сфинксът отстъпи.

— Ако бях побягнала, ти щеше да ме настигнеш. Но когато ми напомни, че съм по-могъща отпреди, осъзнах какъв дар са ми направили моят съпруг и близнаците.

Сфинксът нададе пронизителен писък като дива котка, когато леденият въздух зажили човешкото му лице.

— Силата ти няма да изтрае дълго. Ще я изсмуча.

— Ще се опиташ — каза Пернел тихо, почти нежно. — Но за да го направиш, трябва да се съсредоточиш върху мен. А аз поне винаги съм намирала, че е много трудно да се съсредоточа, когато е студено. — Тя пак се усмихна.

— Аурата ти ще отслабне. — Острите като игли зъби на сфинкса започнаха да тракат. По стената се образуваше тънка ледена кора.

— Вярно е. Разполагам с минута, а може би и по-малко, преди аурата ми да отслабне до нормалното си ниво. Но това време ми е достатъчно.

— Достатъчно? — Създанието потрепери. Вече гърдите и краката му бяха покрити със скреж, бледите му бузи бяха почервенели, а устните му — посинели.

— Достатъчно, за да направя това!

Снежната топка вече беше с размерите на голяма тиква. Сфинксът замахна към нея с огромната си лъвска лапа и разсече замръзналите кристали. Когато дръпна лапата си обратно, кожата и ноктите му бяха изгорени до черно от силния студ.

— На тази магия ме научи един шаман от Алеутските острови28 — рече Пернел, като тръгна към сфинкса.

— Създанието веднага се опита да отстъпи, но подът бе хлъзгав, покрит с пукащ лед, така че краката му загубиха опора и то се сгромоляса на земята. — Алеутите са майстори на снежната и ледената магия. Съществуват различни видове сняг — каза Вълшебницата. — Мек…

Меки като перце снежинки се надигнаха от въртящата се топка и се понесоха около сфинкса, като кацаха със съскане върху кожата му, парваха го и се стопяваха, в мига щом го докоснат.

— Твърд…

Остри и твърди като камък ледени късчета излетяха от топката и зажилиха ловешкото лице на сфинкса.

— Освен това има и виелици.

Топката избухна. Гъст сняг зашиба създанието и покри гърдите и лицето му. То се закашля, когато ледените кристали влязоха в устата му. Опита се да отстъпи, дращейки с лапи, но вече целият коридор бе покрит с лед. Надигна криле, но те бяха натежали от дебелия слой скреж и едва се движеха.

— И, разбира се, градушка…

Късчета лед колкото грахово зърно заудряха древното създание. Снежни топчета и парчета град отскачаха от въртящата се топка и пробиваха мънички дупки в крилете му.

С вой сфинксът се обърна и побягна.

Ледената буря го последва, парчетата град подскачаха и звънтяха по пода, разбиваха се в тавана, дрънчаха по металните врати на килиите. Двусантиметров леден слой покри целия коридор, металните пръти се чупеха от силния студ, тухлите се разпадаха на прах и големи части от тавана рухваха под тежестта на леда.

Сфинксът почти бе стигнал до края на коридора, когато таванът се срути върху него, затрупвайки го под тонове камък и метал. А после пукащият лед покри всичко, запечатвайки отломките под близо половин метър твърда като желязо ледена покривка.

Пернел се олюля и аурата й угасна.

— Браво, мадам — прошепна призракът Хуан Мануел де Аяла, изниквайки от сумрака.

Вълшебницата се подпря на стената, дишайки тежко. Трепереше от изтощение, ставите я боляха, а мускулите й се бяха схванали от положените усилия.

— Уби ли го?

— Едва ли — каза уморено Пернел. — Забавих го, раздразних го, уплаших го. Опасявам се, че е нужно нещо повече от това, за да убиеш сфинкс. — Тя се обърна и бавно се изкачи по стълбите, като се подпираше на стената.

— Снегът и ледът бяха впечатляващи — каза Де Аяла, като се плъзгаше заднишком по стълбите, за да може да се възхищава на плътната преграда от лед в края на коридора.

— Щях да опитам нещо друго, но по някаква причина имах видение на две жени-воини, запечатани в лед; приличаха на валкирии…

— Спомен? — предположи Де Аяла.

— Не и мой, във всеки случай — прошепна Пернел, после въздъхна облекчено, щом излезе под прелестното утринно слънце. Използвайки последните остатъци от аурата си, тя почисти своите рани, като прокара пръсти по тях. После затвори очи и вдигна лице към светлината. — Мисля, че бяха спомените на Софи — каза тя с почуда. После млъкна, щом една внезапна мисъл я смрази. — Валкириите и Нидхьог отново са излезли по света — рече изненадано Вълшебницата. Инстинктивно се обърна на изток и отвори очи. Какво ставаше с Никола и децата? В колко голяма опасност се намираха?