Вълшебницата

Глава 30

Джош се втурна напред и зае позиция, от която можеше да наблюдава портата. Видя как дебелият метал се изду навътре и се разцепи, и зърна за миг едно огромно рогато създание, което бе разкъсало укрепленията с голи ръце. Кларент отново подскочи в ръката му, опитвайки се да го издърпа напред, по-близо до действието; Джош трябваше да положи усилия, за да остане намясто.

А после се появи Дивия лов.

Бяха по-малки, отколкото си ги представяше, но въпреки това по-големи и по-широки от всички вълци, които бе виждал преди. А зад козината и мръсотията лицата им бяха несъмнено човешки. Свирепите създания нахлуха през пролуката, катерейки се едно върху друго, втурнаха се напред със святкащи зъби и нокти, но тесните метални стени ги държаха скупчени нагъсто. Не се чуваше лаене или вой; единствените звуци бяха потракването на ноктите и щракането на зъбите им.

— Стрели — прошепна Джош.

— Пускай! — извика Паламед от бойниците отляво, сякаш го бе чул.

Втори залп от стрели се посипа върху Дивия лов. За миг създанията си възвръщаха облика, който бяха имали като хора: спартански воини, боядисани в синьо келти, едри викинги и високи масайски36 ловци. Козината, плътта и костите им се разсипваха във вековен прах. Идещите отзад запремигваха, за да го махнат от жълтите си очи, и закихаха, когато той покри муцуните им.

— Огън! — извика Шекспир отдясно.

Трети залп от стрели покоси вълците. Самураи в пълна броня, свирепи гурки37 в горска маскировка и примитивни хуманоиди за миг се превръщаха от вълци в хора и после в прах. Рицари-кръстоносци, облечени в метал, и немски офицери от Втората световна война в сиви униформи, френски легионери в синьо и свирепи вандали в животински кожи за кратко приемаха човешките си форми, преди да изчезнат. Джош забеляза, че всички те се усмихваха, сякаш изпитваха облекчение, че най-после са свободни.

— Три залпа: Хрътките на Гавраил са свършили стрелите — промърмори той.

— Трябва да тръгваме вече — тросна се Фламел, като заобиколи Джош и застана пред него.

— Не — отвърна тихо момчето. — Няма да си вървим.

— Ти се съгласи, че е по-добре да се махнем — започна Фламел. — Ще се бием с тях, но не днес.

— Промених си мнението — каза кратко Джош. От една страна — разсъждавайки хладно, практично, логично, — знаеше, че най-умното е да избягат, да се скрият и да се прегрупират. Огледа се за Шекспир и го видя на бойниците, заобиколен от Хрътките на Гавраил. Барда беше готов да се жертва, за да спечели за другите време да избягат. Това нямаше нищо общо с логиката; беше емоционално решение. А понякога емоциите печелеха повече битки от логиката. Кларент трепереше в ръката му и за първи път Джош зърна беглите образи на върволица от воини, които бяха държали древния меч, бяха влизали в невъзможни битки, бяха се сражавали с демони и чудовища, дори с цели армии. Някои — много от тях — бяха загинали. Но никой не бе побягнал. Каменното острие шепнеше в ума му и се съгласяваше с него. Воините не бягаха.

— Джош… — В гласа на Алхимика започна да се прокрадва гняв.

— Оставаме! — сопна се момчето. Обърна се да изгледа Фламел и нещо в лицето и очите му накара Алхимика да отстъпи.

— Поставяш себе си и сестра си в ужасна опасност — рече ледено Фламел.

— Мисля, че сме в ужасна опасност от мига, в който те срещнахме — каза Джош. Несъзнателно вдигна димящото острие и го прокара във въздуха между тях, оставяйки диря от две лъкатушни линии. — През последните няколко дни бягаме с теб от опасност към опасност. — Устните му се дръпнаха и оголиха зъбите в страховита усмивка. — Мисля, че би трябвало да бягаме от теб.

Алхимика скръсти ръце, но не преди Джош да усети отново горчивия ментов мирис.

— Ще се престоря, че не си казал това.

— Но го казах. И говорех сериозно.

— Преуморен си — рече тихо Никола. — Съвсем наскоро беше пробуден и не си имал време да се справиш с това. Може би част от знанията на Марс са се просмукали в теб и са те объркали, а освен това — добави Алхимика, като кимна към Кларент — ти носиш Меча на страхливеца. Знам какво може да направи той, какви мечти носи, какви обещания дава. Може дори да накара едно момче да се мисли за мъж. — Той млъкна, пое си бързо дъх и промени тона си, прогонвайки горчивината от гласа си. — Джош, ти не разсъждаваш трезво.

— Не съм съгласен — отвърна Джош. — За първи път мисля съвсем ясно. Това — всичко това — е заради нас. — Той погледна над рамото на Алхимика, съсредоточавайки се върху Дивия лов.

Фламел се обърна да проследи погледа му.

— Да — съгласи се той. — Но не заради вас самите, заради Софи и Джош Нюман. А заради това, което сте и което можете да станете. Това е просто още една битка във война, която бушува от хилядолетия.

— Като печелиш битки, печелиш и войната — рече Джош. — Баща ми веднъж каза, че е най-добре битките да се водят една по една. Тази ще я водим.

— Може би трябва да попиташ сестра си — отвърна Фламел.

— Няма нужда — каза тихо Софи. Привлечена от спора, тя бе дошла и стоеше зад брат си.

— Значи сте единодушни за това? — попита Фламел.

— Двамата, които са един — рече Софи, наблюдавайки лицето на Алхимика. — Нали това сме ние?

Джош се обърна, за да се съсредоточи върху атаката. Хрътките на Гавраил бяха метнали копията си и бяха изстреляли последните арбалетни стрели. Металният проход сега бе изпълнен с гъсти облаци виещ се прах. В тях се движеха неясни фигури, но все още никой от враговете не бе успял да се измъкне навън. Паламед и Шекспир бяха слезли от стените и събираха Хрътките около входа на прохода. Джош изведнъж вдигна поглед, осъзнавайки, че стените са останали уязвими, и не бе изненадан, когато първата вълча глава се появи над бойниците.

— Ако сега с някой от вас се случи нещо — рече отчаяно Фламел, като се извърна от Джош и насочи вниманието си към Софи, — тогава всичко, което направихме, всичко, което постигнахме, ще се окаже напразно. Софи, ти притежаваш спомените на Вещицата. Знаеш какво са правили Тъмните древни с човечеството в миналото. Ако пленят теб и брат ти и вземат последните две страници от Сборника, ще направят с този свят същото, а и някои още по-лоши неща — много по-лоши неща.

Думите на безсмъртния пробудиха у Софи ужасни спомени и тя премигна, за да прогони кошмарните образи на опустошена и наводнена земя. Пое си дълбоко дъх и кимна.

— Но преди да направят каквото и да било, Тъмните древни трябва да ни хванат. — Тя протегна лявата си ръка, която се превърна в плътна сребърна ръкавица. — А ние вече не сме обикновени, нито пък сме съвсем хора — добави момичето с горчивина.

— Изтеглете всички назад! — извика Джош и когато се обърна да погледне сестра си, тя шокирана видя, че зениците му са станали златни, нашарени с черни и червени точици, също като цветовете на каменния меч, който държеше. Очите на Марс бяха червени, спомни си Софи. Преди да успее да каже нещо, Джош посегна и я хвана за ръката. — Ще ги изтеглим зад рова — каза той. — После ще го запалим.

Софи премигна. Гледаше как Джош стои гордо изправен, хванал в лявата си ръка пламтящия Кларент, а после очите й станаха сребърни, щом спомените на Вещицата нахлуха в нея и тя видя наложен върху брат й призрачния образ на Марс, в броня в червено и златно. Той също държеше меча в лявата си ръка.

Джош съзря Барда и си пое дълбоко дъх.

— Шекспир! — Мощен и заповеден, гласът му отекна в тишината и Барда и Паламед се обърнаха към него. Джош им махна и посочи към стените, които бяха посивели от вълци, преливащи над бойниците. — Отстъпвайте! Върнете се зад рова!

Барда понечи да поклати глава, но едрият рицар просто го хвана през кръста и метна дребния човек на раменете си. После, без да обръща внимание на ритането и протестите му, се обърна и се втурна към Фламел и близнаците, а Хрътките на Гавраил, в човешка и кучешка форма, го последваха по петите.

— Добра работа — рече Сарацинския рицар, като стигна до Джош. — Тъкмо щяха да ни залеят. Ти ни спаси. — Той свали Шекспир от раменете си и го остави прав на земята. После вдигна шлема си и се ухили, на безсмъртния. — Ах, само ако пишеше още, Уил; помисли си каква история би излязла от това. — Той погледна към Джош. — Тези са всички. И последните Хрътки на Гавраил са при нас. Да запалим рова.

— Не още. Нека изчакаме да се приближат — каза уверено Джош. — Това ще ги задържи. — После млъкна и изгледа Паламед, когато в ума му изплуваха съмнения. — Искам да кажа… нали ще ги задържи? Сражавал ли си се по-рано с Дивия лов?

Едрият рицар кимна.

— Да, бил съм се с тях. И още не съм виждал живо създание, което охотно би минало през огън. А въпреки външността си, Кернунос е отчасти животно.

— Няма да го прекосят. — Зачервеният Шекспир се обърна да погледне към тях. Очилата стояха накриво на лицето му. — Добавих едно-две нещица към петрола. Малко минерали, билки и екзотични подправки, които Древните и Потомците по някаква причина смятат за отблъскващи. Ровът е ограден с живак, а аз размесих в течността също така желязна руда и различни оксиди. Дори Кернунос няма да успее да мине през пламъците.

— Архонтът идва — прошепна Софи, но никой не я чу. Тя обгърна здраво тялото си с ръце, за да не се разтрепери. Вещицата от Ендор познаваше Кернунос; познаваше го, боеше се от него и го мразеше. В продължение на векове бе търсила останки от архонтската технология и систематично ги бе унищожавала — изгаряше книгите, стопяваше артефактите, убиваше разказвачите, които повтаряха историите. Опитваше се да заличи спомените си за онези, които бяха управлявали преди Древните. Сега тези спомени заплашваха да обсебят Софи.

Един чудовищен силует се раздвижи сред прахта, останал от Дивия лов, и Кернунос излезе от металния проход. Създанието вървеше бавно, без да бърза, крепейки с лекота тежката тояга върху лявото си рамо. Езици бял огън играеха по рогата му, прескачаха от едно разклонение на друго и окъпваха красивото му изваяно лице в мека светлина. Той наклони глава на една страна, изви устните си в усмивка и разпери широко ръце. Устата му се раздвижи, но думите, които се оформиха в умовете на слушателите, не бяха в синхрон с устните му, а звукът се състоеше от дузина гласове, говорещи едновременно. Близнаците го чуха да говори на английски с идеален бостънски акцент; в главата на Фламел езикът бе френският от неговата младост; Паламед чу думите на напевния пустинен език на Вавилон; докато за ушите на Шекспир говорът бе английски от епохата на Елизабет.

— Дойдох да пирувам. Дойдох за близнаците. Дойдох даже и за малко развлечение. Но не съм подозирал, че идвам да прибера стар приятел. — Кернунос протегна дясната си ръка и каменният меч в ръката на Джош запламтя в червено-черен огън и късчета тъмна пепел се извиха в нощния въздух. — Ти имаш нещо, което е мое, момче. Върни ми меча.

Джош стисна по-здраво оръжието.

— Той вече е мой.

Смехът на Рогатия бог бе лек, почти като кикот.

— Твой! Ти нямаш представа какво държиш.

Кернунос закрачи напред, огромните му кози копита газеха в калта. Той спря накрая на рова и ноздрите му се сбърчиха — това бе първият намек за изражение върху съвършеното му лице.

— Знам какво е — каза Джош. Направи крачка към Рогатия бог. Сега ги делеше само двуметровият ров, пълен с гъста черна течност. Джош бе хванал меча с две ръце и се опитваше да го задържи неподвижен. Оръжието трепереше, играеше в хватката му. А после той осъзна, че вибрациите, предаващи се по ръцете към раменете му, представляват равномерен пулс… като биенето на сърцето. Докато приятната топлина се разливаше по тялото му и се събираше в гърдите и стомаха му, той се почувства силен и уверен, не се боеше от никого и от нищо. Ако Кернунос го нападнеше, Джош знаеше, че ще съумее да го победи. — Това е Кларент, Огнения меч — рече той и гласът му бе еклив и звънтящ. — Видях какво направи с Нидхьог. Знам какво може да направи с теб.

— Заплашва ме едно човешко момче — каза учудено Рогатия бог.

Джош пристъпи на самия ръб на рова и се втренчи в създанието отвъд виещата се течност. Откъслечни мисли танцуваха в ума му, образи от времето, когато Кернунос бе носил меча.

— Наближава битка — каза високо Джош. — И мисля, че ще имам нужда от този меч.

Кернунос се усмихна.

— Помни, че го наричат също така Меча на страхливеца — рече той, като опря голямата си тояга в земята и се облегна на нея. Огромната му рогата глава се издаде напред, а кехлибарените му очи се впиха в Джош. — Това е прокълнато оръжие. Всички, които го носят, са прокълнати.

— Ти си го носил.

— Точно така — каза Кернунос. — И виж ме сега. Някога аз властвах над този свят; а сега изпълнявам чужди повели. Този меч ще те отрови, а накрая дори ще те погуби.

— Може и да ме лъжеш — рече простичко Джош, но някъде дълбоко в ума си знаеше, че архонтът казва истината.

— Че защо ми е да те лъжа? — Кернунос изглеждаше искрено изненадан. — Аз не съм нито Древен, нито Потомък. Няма причина да лъжа човеците.

Софи пристъпи напред и застана точно зад брат си. Скрита зад гърба му, тя опря леко палец в татуировката на китката си. Трябваше само да докосне червената точка в златното кръгче и Огнената й магия щеше да запламти. Рогатия бог я погледна със сияещите си очи, а зениците му се свиха до черни хоризонтални линии.

— Виждали сме се и преди — каза той с нотка на почуда в гласа, като местеше поглед от едното лице на другото.

Смаяни, близнаците поклатиха глави.

— Така е — настоя Рогатия бог.

— Мисля, че щяхме да си спомняме — рече Софи.

— Не си от онези, дето се забравят — добави Джош.

— Познавам ви — каза твърдо Кернунос. — Но тази загадка ще я разрешим по-късно — добави той, когато Никола, последван от Паламед и Шекспир, се приближиха забързано да застанат до близнаците. Рогатия бог ги изгледа всички поред, като започна и свърши с Алхимика. После се изправи, вдигна динозавърската си тояга и я насочи към Фламел. — Вечеря — каза той. След това тоягата се премести към Паламед. — Обяд. — Тоягата се плъзна обратно през гърдите на Алхимика, за да посочи Шекспир. — Закусчица.

— Имам чувството, че би трябвало да се обидя — промърмори Барда.

Рогатия бог го изгледа.

— А твоите Хрътки на Гавраил ще се присъединят към Дивия лов; двата древни клана отново ще се обединят. — Той надигна тоягата. В полумрака зад него настъпи раздвижване и скупчените вълци изведнъж се хвърлиха напред с раззинати челюсти.

Софи затвори очи, съсредоточи се, притисна палеца си към кръглата татуировка и създаде малка огнена топка в дланта си. Впи пръсти в рамото на Джош и го издърпа от края на рова, докато пускаше пламтящото златно кълбо в гъстата черна течност.

То цопна в петрола и заплува за миг, а после изчезна сред съскане и бяла пара.

— О — прошепна Софи. Имаше чувството, че всичкият въздух е изсмукан от дробовете ѝ, оставяйки я без дъх. Макар че едва вчера бе усвоила Огнената магия, тя вече бе станала част от нея. Беше я използвала в битка срещу дисите и гаргойлите, но сега осъзна, че знае твърде малко за свойствата й. Имаше още толкова много неща, които трябваше да научи.

Мълчаливият Див лов се втурна към рова. Джош падна рязко на едно коляно и потопи Кларент в гъстата течност. Мечът моментално избухна, лумна с глух тътен, който изпрати към небето лепкави черни пламъци. Силата на експлозията отхвърли Джош и Софи назад в калта — а от другата страна на рова вълците от Дивия лов се заблъскаха един в друг, докато се мъчеха да се дръпнат от огъня. Някои продължиха да се плъзгат напред по мократа земя, а други бяха избутани в пламъците от натиска на телата зад тях. Те моментално изчезнаха, превръщайки се в ронлива черна пепел.

— Ще си платите за това! — Кернунос посочи с тоягата си към Джош. — А що се отнася до теб, момче… ще си получа меча!

— Нека опитам пак. — Софи протегна пръсти и прати дебела струя жълт огън по огромната тояга на Рогатия бог. Тоягата пламна и се разнесе отвратителната воня на горяща кост. — Майка ти не ти ли е казвала, че е неприлично да сочиш?