Вълшебницата

Епилог

Доктор Джон Дий лежеше в меката трева и гледаше нагоре към нощното небе. Видя как златно-сребърното сияние угасна и дори от това разстояние усети слаб дъх на ванилия и портокал. Полицейските хеликоптери бръмчаха във въздуха и от всички страни виеха сирени.

Значи близнаците и Фламел се бяха измъкнали.

И бяха отнесли със себе си живота и бъдещето му. Той живееше назаем, откакто снощната му атака се провали; а сега вече си беше жив мъртвец.

Магьосника се надигна бавно и седна, хванал дясната си ръка. Беше изтръпнала от пръстите чак до рамото, където бе поела пълната сила на удара на Кларент. Струваше му се, че може да е счупена.

Кларент.

Беше видял как момчето хвърли меча… но не го бе видял да го вдига. Дий се претърколи в калта и откри, че оръжието лежи на земята до него. Нежно, почти с благоговение, той го вдигна от мръсотията и легна отново по гръб, сложил меча върху гърдите си и отпуснал две ръце върху дръжката му.

От петстотин години търсеше това оръжие. Това бе дирене, което го бе отвело през целия свят и даже в Сенкоцарствата. Той се засмя пискливо, почти истерично. А ето че накрая го бе открил кажи-речи там, откъдето започна. Едно от първите места, където бе потърсил меча, бе под Олтарния камък на Стоунхендж; по онова време беше петнадесетгодишен, а на трона седеше Хенри VIII.

Като продължаваше да лежи на земята, Дий бръкна с дясната си ръка под палтото си и извади Екскалибур. После вдигна високо двете оръжия. Мечовете се размърдаха в дланите му, дърпаха се един към друг, кръглите им дръжки се въртяха, остриетата димяха леко. Леден мраз плъзна по едната страна на тялото му; изгаряща жега потече по другата. Аурата му лумна, заиздига се от тялото му на дълги жълти струи и той усети как болежките му изчезват, порязванията и натъртванията му се изцеряват. Магьосника поднесе двата меча един към друг, кръстосвайки остриетата.

А после те внезапно се прилепиха един за друг като намагнетизирани. Той се опита да ги раздели, но те се бяха притиснали плътно, а после изщракаха и се сляха — острие с острие, дръжка с дръжка, — образувайки един съвсем обикновен наглед меч, от който се издигаше сив дим.

Някаква фигура се размърда в мрака — старец, навлечен с десетки палта. Жълта светлина играеше по рошавата му коса и брада, а ясносините му очи бяха отнесени и далечни. Той погледна меча, съсредоточи се, концентрира се, припомняше си. Посегна с един треперещ пръст да докосне студения камък и очите му се изпълниха със сълзи.

— Двата, които са един — промърмори той, — единият, който е всички.

После Стария по дни се обърна и се затътри в нощта.