Вълшебницата

Глава 37

Като се държеше здраво с една ръка за стъпалото, Пернел измъкна копието и мушна силно в едно от октоподските пипала, които я държаха. Металът едва докосна слузестата кожа и пипалото се дръпна рязко, оставяйки редица белези от смукала върху плътта на жената. Преди тя да успее да мушне пак, другите две пипала изчезнаха обратно в тъмния тунел.

— Вълшебнице, това положително беше грубо. Можеше да ме нараниш. Малко по-дълбоко и щеше да ми отсечеш пипалото.

— Такава беше идеята — промърмори Пернел, като затъкна отново копието в импровизирания колан и започна да се катери.

— Не съм губил пипало от векове. А отнема толкова дълго време да израсте ново — добави кисело съществото на гръцки с ужасен акцент.

Без да му обръща внимание, Пернел изкачи още едно стъпало, приближавайки се към светлината. Зачуди се дали Нерей изобщо ще може да се побере в тясната шахта. Противната смрад на съществото я облъхна и очите й се насълзиха. Тя преглътна тежко, усещайки как стомахът й се бунтува. Отмести се настрани в тясното пространство и погледна надолу. Нерей стоеше на дъното на шахтата. Тя едва успя да различи главата и раменете му в смътната светлина, идеща отгоре; за щастие всичко под тях бе скрито в сенки. Той вдигна тризъбеца си и го размаха.

— Изглежда си в капан, Вълшебнице. Не можеш едновременно да се катериш и да ме мушкаш със своята клечка за зъби. Но аз мога да те достигна…

Пернел зърна гърчещи се октоподски пипала в дъното на шахтата. Едно, после две, а после и четири запълзяха към нея, като се гънеха и извиваха, опипвайки влажните камъни като пръсти.

— Имаш ли някаква представа коя съм аз? — попита тя на английски. Повтори въпроса си на старогръцки.

Нерей сви рамене и от това движение по всичките му пипала пробягаха вълни.

— Признавам, че не знам.

— Тогава защо си тук? — попита Пернел, като се издърпа едно стъпало по-нагоре по ръждясалата стълба. Стори й се, че той звучи като отегчен академик.

— Изплащам вековен дълг — избълбука Нерей. — Един от Великите древни ми каза, че дългът ми към тях ще бъде заличен, ако се върна на този свят и дойда на този остров заедно с дъщерите си. Каза ми, че мога да те взема и макар че от теб щяла да излезе само посредствена слугиня, може би след век-два ще станеш добра съпруга. Знам само, че те наричат вълшебница.

— Но знаеш ли коя вълшебница? — попита Пернел.

Създанието се изсмя.

— О, човешка жено, не знам и не ме интересува. По мое време тази дума имаше смисъл. Вълшебница бе жена със сила, жена, от която да се боиш и която да уважаваш. Но тук, в това време и на този свят, старите думи, старите звания не означават нищо. Както разбрах, сега магьосник е просто някой, който забавлява децата, като вади зайци от шапката си41.

Смехът на Пернел накара Древния да млъкне поразен.

— Тогава трябва да знаеш нещо, Старче: аз не се занимавам със забавления. Изненадана съм, че твоят Древен не ти е казал срещу кого си изправен на този остров. Или може би не чак толкова изненадана. Може би, ако знаеше, нямаше да се заловиш с това глупаво начинание. — Гласът на Пернел ехтеше в шахтата. — Аз съм седма дъщеря на седма дъщеря. Живяла съм на този свят почти седемстотин години и нося в себе си мъдростта на вековете. Обучавала съм се при някои от най-добрите магьосници, вещери, заклинатели и чародеи, живели някога. Някои, за които дори ти ще си чувал. Бях чирачка на Вещицата от Ендор и ученичка на две от най-великите чародейки в историята: Цирцея42 и Медея43.

— Цирцея ли? — Нерей се размърда неловко и пипалата му потрепнаха. — И Медея? — добави той с жален глас.

— Ти най-добре от всички би трябвало да познаваш репутацията на учителките ми.

— А добра ученичка ли беше? — подпита предпазливо Нерей.

— Най-добрата. Знай това, Морски старецо: никога няма да бъда твоя жена. Венчана съм за алхимика Никола Фламел.

— О — каза Древният много тихо.

— Аз съм безсмъртната Пернел Фламел.

— А, тази вълшебница — измънка Нерей.

— Да, тази вълшебница. — Пернел изтръгна от стената един метален шип, съсредоточи аурата в дланта си и загледа как ръждивият метал се усуква и извива, а после се разтопява в мръсно кафява течност. — Нека ти покажа един номер, на който ме научи самата Цирцея. — Тя разтвори шепа и остави стопения метал да закапе от нея. Десетки мънички златно-кафяви топчета полетяха към сенките долу. Нажеженият дъжд засъска и зацвърча, щом попадна върху плътта на Нерей, и въздухът внезапно се изпълни с миризмата на пържена риба. Октоподските пипала се замятаха и заудряха по камъните, а Морския старец нададе вой на двадесетина човешки и нечовешки езика. Пернел тръсна последната капка от пръстите си. Проследи с поглед златната сълза, която полетя право надолу… и падна точно по средата на челото на Нерей, току над носа му. Този път той изкрещя толкова силно, че Пернел чу внезапния бурен плясък на криле, щом хиляди от морските птици, събрани на острова, се издигнаха високо във въздуха с крякане и пищене.

Нерей изчезна в сенките, оставяйки подир себе си миризма на изгоряла риба.

— Пак ще се срещнем, вълшебнице Пернел — изхленчи той. — Няма да се измъкнеш жива оттук!

Надмогвайки вълната от умора, която я заля, Пернел се обърна отново към стълбата и се закатери нагоре.

— Всички така казват — промърмори тя. — Но аз съм още жива.

— Можехте да ми помогнете. — Пернел седеше на едно от каменните стъпала в двора за разходки. Обърна лице към следобедното слънце и остави топлината да навлезе в тялото й и да презареди аурата й.

— Защо? — Кацнала едно стъпало по-ниско от Пернел и вдясно от нея, Богинята-врана бе разтворила черното си наметало и също бе обърнала лице към слънцето. Очите й не се виждаха зад огледалните слънчеви очила. Кожата й бе възстановила предишния си алабастров цвят — по нея оставаше само съвсем блед зеленикав оттенък и леки пъпчици около устните.

Пернел се замисли за момент и кимна. Не можеше да отговори. Нерей не беше техен враг.

— Можехме и да отлетим — подхвърли Богинята-врана, без да помръдва глава.

Пернел започваше да различава гласовете; този на Бав беше малко по-мек от грубия и мъжествен глас на Маша.

— А защо не отлетяхте? — попита Пернел. Когато най-после бе излязла от шахтата, мръсна и почти капнала от изтощение, знаеше, че не е в състояние да се бие срещу Богинята-врана. Изобщо не очакваше да намери създанието още на острова, но то бе приклекнало край изхода на шахтата под ръждясалата водна кула и грижливо пришиваше дълги черни пера обратно към наметалото си. — Защо останахте?

Богинята-врана се размърда.

— Бяхме затворени в Мориган твърде дълго. Тя се забавляваше в продължение на цели човешки животи; сега е наш ред. А решихме, че в близките часове няма да има по-интересно място от Алкатраз.

Пернел се надигна на лакти, за да погледне надолу към създанието.

— Интересно ли? Струва ми се, че определенията ни за тази дума се различават.

Богинята-врана помръдна глава и бутна надолу тъмните си очила с върха на дългия си чернонокътест пръст. Едно червено и едно жълто око премигнаха срещу Вълшебницата.

— Помни, човешка жено, ние сме Бав и Маша. Ние сме Яростта и Кръвопролитието. Нашата сестра е Смъртта. От хилядолетия бойните полета по целия свят ни притеглят, за да пируваме с болката и спомените на мъртвите и умиращите. — Черните устни се разтеглиха в ужасяваща усмивка, показвайки дългите бели зъби. — А в момента този остров е мястото, където трябва да бъдем. — Тя облиза устни. — Мисля, че скоро тук за нас ще има банкет!