Вълшебницата

Глава 48

Доктор Джон Дий стоеше пред големия прозорец на един от най-горните етажи на кулата „Кенъри Уорф“, лондонското седалище на „Енох Ентърпрайзис“. Посръбвайки билков чай от една димяща чаша, той гледаше как първите проблясъци на зората се появяват на източния хоризонт.

Изкъпан, с прибрана коса, облечен в шит по поръчка сив костюм, той изобщо не приличаше на мръсния скитник, появил се на охранителната будка на паркинга преди по-малко от час. Магьосника бе положил големи усилия да избегне камерите, а една простичка хипнотична магия бе приковала вниманието на пазача към черно-белите квадратчета на кръстословицата във вестника му. Дори и да искаше, мъжът не би могъл да откъсне поглед от нея. Като се криеше в сенките на празния паркинг, Дий стигна до частния асансьор и използва личния си код — 13071527, — за да се качи право горе в мансардните апартаменти.

Компанията на Дий „Енох Ентърпрайзис“ заемаше цял етаж от кулата „Кенъри Уорф“, най-високата сграда в Британия, разположена в самото сърце на лондонския финансов квартал. Магьосника имаше подобни офиси, разпръснати по целия свят, и макар че ги посещаваше рядко, поддържаше във всеки от тях луксозен частен апартамент. Във всеки офис имаше вграден висок сейф, който можеше да бъде отворен само с отпечатъка на дланта и сканиране на ретината на Дий. Сейфът съдържаше дрехи, пари в брой в подбрани валути, кредитни карти и множество паспорти с дузина различни имена. В миналото му се бе случвало да закъса без пари и дрехи и се бе заклел, че това никога няма да се повтори.

Едва когато вече стоеше под горещия душ и мръсната черна вода се стичаше от тялото му, той отдели време да обмисли възможностите пред себе си. Трябваше да признае, че са крайно ограничени.

Можеше да намери Алхимика, да го убие, да вземе липсващите страници и да плени близнаците.

Или можеше да бяга.

Би могъл да се измъкне от Британия с фалшив паспорт, да се скрие в някое спокойно затънтено кътче и да прекара остатъка от живота си в страх, без да може да използва аурата си, за да не разкрие своето местоположение, постоянно да се озърта през рамо и да чака кога ще се появи някой от господарите му и ще го пипне. В мига щом докоснеха голата му плът, магията щеше да се развали и той щеше да се състари и да умре. А може би щяха да изпълнят обещанието си: да го направят смъртен и да позволят на неговите почти петстотин години да разядат физическото му тяло… а после, в последния миг, на невероятно стара възраст, да му върнат пак безсмъртието. Дий потрепери. Това щеше да си е същинска смърт.

Излезе изпод душа, избърса с длан запотеното огледало и се втренчи в отражението си. Въобразяваше ли си, или наистина по челото и край очите му се бяха появили нови бръчици? Той бе прекарал цели векове в бягство — бягаше от опасности или преследваше Алхимика и други като него. Беше се спотайвал и крил, треперейки от страх пред своите Древни господари, и изпълняваше повелите им безпрекословно. Кондензирани капки потекоха по огледалото, създавайки впечатлението, че Дий плаче. Но Магьосника вече не плачеше; за последен път бе проливал сълзи при смъртта на невръстния си син Никола през 1597 година.

Нямаше повече да бяга.

Изучаването на магията и чародейството бе разкрило на Магьосника, че светът е пълен с неограничени възможности, а годините, прекарани в алхимични изследвания с Фламел, му бяха показали, че нищо — дори материята — не е постоянно и неизменно. Всичко можеше да бъде манипулирано. Той бе посветил дългия си живот на това да промени света, да го подобри, като върне в него Тъмните древни. На пръв поглед тази задача бе невъзможна, всички шансове бяха против него, но през вековете той почти бе стигнал до успеха, и ето че сега Древните бяха готови да се върнат на земята.

Положението му беше отчайващо и опасно, но той можеше да оправи нещата. Ключът към собственото му оцеляване бе прост: трябваше да намери Фламел.

Дий се облече бързо, наслаждавайки се на аромата на чистите си дрехи, и си приготви чай, а после отиде да погледне града, който управляваше. Докато стоеше пред прозореца и се взираше в просналите се пред него улици, той осъзна чудовищния мащаб на задачата, която му предстоеше; нямаше никаква представа къде Алхимика е отвел децата.

Вярно, имаше слуги в Лондон — човеци и нечовеци. По улиците обикаляха Потомци и безсмъртни наемници. Всички те разполагаха с последните описания на Алхимика и децата, а той щеше да добави към списъка също така Паламед и Барда. Щеше да удвои — не, да утрои — наградата. Беше само въпрос на време някой да забележи групичката.

Само че той нямаше време.

Мобилният телефон на Дий забръмча във вътрешния му джоб, а после засвири началото на мелодията от „Досиетата X“. Той направи физиономия; това изведнъж вече не му се струваше толкова забавно. Остави чашата с чай, извади телефона и го задържа стиснат в юмрука си, преди да погледне екрана. Беше невъзможно дългият и постоянно менящ се номер, който очакваше. Магьосника бе изненадан, че се бавиха толкова, преди да се свържат с него; може би искаха да им докладва. Пръстът му се задържа над зеления бутон за отговор, но той знаеше, че в мига щом го натисне, Древните ще узнаят местоположението му. Съмняваше се, че ще живее достатъчно дълго, за да допие чая си.

Доктор Джон Дий върна телефона в джоба си, без да отговори, и вдигна отново чашата.

Миг по-късно извади пак телефона и набра един номер по памет. Вдигнаха му още при първото позвъняване.

— Имам нужда от една услуга.

— Николо Макиавели скочи от креслото.

— Услуга ли? — възкликна той, минавайки неволно на италиански.

— Услуга — повтори Дий на същия език. — Без съмнение си чул за малкото ми затруднение.

— В момента гледам новините за пожар в Лондон — каза предпазливо Макиавели, знаейки, че всичко, което казва, може да се записва. — Предположих, че ти имаш нещо общо.

— Фламел и останалите избягаха с една кола — продължи Дий.

— Трябва да ги хвана.

— Значи още ги преследваш? — каза Макиавели.

— До смърт — отвърна Магьосника. — Което може да е по-рано, отколкото ми се иска — добави той. — Но съм се заклел да изпълнявам своя дълг към господарите си. Ти знаеш какво е дълг, нали, Макиавели?

Италианецът кимна.

— Знам. — Отпусна се пак в креслото. — Какво искаш от мен?

— Погледна към часовника. В Париж беше 5:45 сутринта. — Имай предвид, че след няколко часа излитам за Сан Франциско.

— Искам само да направиш едно телефонно обаждане.

Макиавели си замълча. Нямаше желание да се забърква. Знаеше, че този разговор може да се окаже много опасен. Неговият господар и този на Дий бяха донякъде противници, но и двамата искаха едно и също: Тъмните древни да се върнат на земята. И Макиавели знаеше, че трябва поне привидно да подкрепя това с всички сили. След връщането на Тъмните древни щеше да започне истинската борба за власт над планетата. Естествено, той се надяваше, че ще спечелят неговият господар и поддръжниците му, но ако господарят на Дий надделееше, можеше да се окаже полезно да има Магьосника за съюзник. Макиавели се ухили и потри ръце; това интригантстване му напомняше за добрите стари времена на Борджиите.

— Като глава на френските тайни служби — продължи Дий — сигурно имаш връзка с британските си колеги.

— Разбира се. — Италианецът закима. Изведнъж бе разбрал какво ще поиска Магьосника. — Нека се свържа с тях — каза бързо. — Ще им съобщя, че терористите, които са нападнали Париж, сега са в Лондон. Сигурен съм, че британските власти ще побързат да затворят летищата и гарите.

— Трябват ни също така блокади на пътищата и пропускателни пунктове.

— Сигурно може да стане. — Макиавели се изкикоти. — Ей сега ще се обадя.

Дий се покашля леко.

— Задължен съм ти.

— Знам — ухили се италианецът.

— Нека тогава ти поискам още една последна услуга — рече Дий. — Може ли да се забавиш малко, преди да съобщиш на нашите Древни къде се намирам? Дай ми само още един ден да намеря Алхимика.

Макиавели се поколеба, после каза:

— Няма да кажа на твоя Древен, а ти знаеш, че държа на думата си.

— Знам.

— Имаш още един последен ден — започна италианецът, но Дий вече бе затворил. Макиавели се облегна и допря телефона до устните си. После се зае да набира един номер. Беше обещал на Магьосника, че няма да съобщи на неговия Древен; но собственият му господар със сигурност би искал да знае.

— В Лондон на хоризонта се появиха оранжеви и розови ивици, набраздени с пурпурно и черно. Магьосника се взираше съсредоточено в небето, сивите му очи попиваха цветовете, поглъщаха ги жадно, докато чаят изстиваше в ръцете му. Знаеше, че ако не намери Алхимика и близнаците, това може да е последният изгрев, който ще види някога.