Вълшебницата

Глава 34

Кашляйки, с насълзени очи, Софи, Джош и тримата безсмъртни побързаха да се отдръпнат от изгарящата жега, като се хлъзгаха и падаха на калната земя. Зад огнената преграда се намираха в безопасност, но бяха също така и в капан.

Джош помогна на сестра си да се изправи. Бретонът й бе опърлен до ронливи кичури, скулите й бяха почервенели, а от веждите й бяха останали само петна.

Софи протегна ръка и прокара с пръст линия над очите на Джош.

— Веждите ти ги няма.

— Твоите също. — Той се ухили. Докосна скулите си. Усещаше лицето си стегнато, а устните — сухи и напукани, и изведнъж осъзна какъв късмет е извадил. Ако бе стоял няколко сантиметра по-близо до рова, сега щеше да е тежко обгорен. Софи протегна ръка и притисна кутре към бузата му. Той усети мирис на ванилия и приятна хладина плъзна по опърлената му кожа. Джош хвана ръката на сестра си и я дръпна от лицето си; върхът на кутрето й бе покрит със сребро. — Не бива да използваш силите си — каза той загрижено.

— Това е обикновено изцеряване — Жана го наричаше „ръкополагане“. Използва съвсем малка част от аурата, или даже никаква. Вече никога няма да имаме порязвания или синини. — Тя се усмихна.

— Имам чувството, че ще трябва да се тревожим за по-сериозни неща от порязвания — каза Джош. Обърна се да погледне през огнената завеса. Рогатия бог стоеше търпеливо от другата страна на пламъците. Бе скръстил ръце върху огромните си гърди, а в краката му лежаха димящите останки на тоягата. Макар че стотици вълци от Дивия лов се бяха превърнали в прах, оставаха поне още два пъти по толкова. Повечето се бяха събрали в полукръг зад Кернунос, седяха или лежаха, а поразяващо човешките им лица се взираха неотклонно в господаря им. Джош се извъртя в пълен кръг. Останалите вълци се бяха разположили из двора. Групичката беше напълно обкръжена. — Какво правят? — зачуди се той.

— Чакат — отвърна Паламед зад него.

Джош се обърна.

— Чакат ли?

— Знаят, че огънят няма да гори дълго.

— Колко ще гори?

— Час. Може би два. — Той обърна лице към небето, преценявайки времето. — Може би до полунощ, но това не е достатъчно. — Рицарят сви рамене. Черната му броня бе оцапана с кал и прах и миришеше на петрол. Скърцаше при всяко движение. — Ние построихме тази крепост по-скоро за уединение, отколкото за защита, макар че тя ни пазеше от някои по-неприятни създания, обитаващи тези земи. Но никога не е била предназначена да спре някого като Кернунос. — Той изведнъж хвърли кос поглед към Софи, сякаш му бе хрумнало нещо. Огънят се отразяваше в очите му и ги караше да блестят. — Ти си овладяла Огнената магия. Би могла да поддържаш пламъците.

— Не — каза веднага Джош и застана инстинктивно пред сестра си. — Ако тя дори се опита да направи нещо такова, това ще я убие, ще я овъгли.

Алхимикът кимна.

— Софи ще трябва да поддържа пламъците до заранта; не е достатъчно силна за това. Поне засега. Налага се да намерим друг начин.

— Аз знам някои магии… — започна Шекспир. — А също и ти, Паламед. Ами ти, Никола? Ако тримата действаме заедно, сигурно ще можем… — А после главата на Барда се завъртя рязко с разширени ноздри и очите му се присвиха.

— Какво има? — попита Паламед, като се обърна и примижа към огнената стена.

— Дий — казаха едновременно Шекспир и Фламел.

Още докато го изричаха, една дребна човешка фигурка, застанала до архонта, се очерта в сернисто жълто. Мъжът държеше пламтящ син меч.

— С Екскалибур — допълни Фламел.

Докато групичката го гледаше, Магьосника пъхна Екскалибур в огнената стена и го завъртя. Със съскане и цвърчене каменният меч прониза огъня, а после внезапен повей на леден вятър образува в бушуващите пламъци идеално кръгла дупка като прозорец. Дий погледна през отвора и се усмихна. Огънят се отрази кървавочервен в зъбите му.

— Виж ти, какво имаме тук? Господин Шекспир — чирак едновременно на Алхимика и на Магьосника. Ами че това си е направо семейна среща. И Паламед — Черния рицар, отново събран — почти — с мечовете, които управляваха и погубиха живота на господаря ти. И близнаците, разбира се. Толкова мило от твоя страна, Никола, да ми ги доведеш у дома, макар че щеше да е много по-удобно, ако бяхме приключили с тази работа още на Западния бряг. Сега ще трябва да ги връщам в Щатите. Но все едно, дай ми ги доброволно и ще си спестиш много неприятности.

Алхимика се изсмя, макар че в този звук нямаше никакво веселие.

— Не забравяш ли нещо, Джон?

Магьосника наклони глава на една страна.

— Никола, както ми се струва, ти си затворен зад пламъци и си обкръжен от Дивия лов. — Той посочи с палец към едрата фигура до себе си. — И разбира се, Кернунос. Този път няма как да се измъкнеш. Дори ти.

— Ние, тримата безсмъртни, не сме лишени от сила — рече тихо Фламел. — Можеш ли да се опреш на всички ни?

— О, не се налага да го правя — каза Дий. — Достатъчно е само да угася огъня. Дори вие не можете да надвиете един архонт и Дивия лов.

Джош пристъпи напред. Кларент в лявата му ръка представляваше пламък от черна светлина и танцуващите сенки караха лицето му да изглежда по-старо от неговите петнадесет години.

— Ами ние — ще сбъркаш, ако забравиш за нас — заяви той. — Ти беше в Париж. Видя какво направихме с гаргойлите.

— И с Нидхьог — добави Софи, която стоеше до него.

Кларент изстена и тогава Джош замахна с него към Екскалибур. Мечовете, се срещнаха в кръглия отвор посред огъня и остриетата се кръстосаха с взрив от черни и сини искри.

И мислите на Дий заляха Джош.

Страх. Ужасен всепоглъщащ страх от звероподобни създания и сенчести хора.

Загуба. Безброй лица — мъже, жени и деца, роднини, приятели и съседи. Всичките мъртви.

Гняв. Над всичко друго надделяваше чувството на гняв — клокочеща, всепоглъщаща ярост.

Глад. Неутолим глад за знания, за сила.

Кернунос. Рогатия бог. Архонтът. Лежащ мъртъв в калта, докато Дий стои над него, хванал в двете си ръце Кларент и Екскалибур, които пламтят с червено-черен и синьо-бял огън.

Мислите и чувствата връхлитаха Джош като удари. Усещаше как главата му се разтърсва при всеки стряскащ образ. Но най-поразителна от всичко бе гледката на лежащия в калта архонт. Дий смяташе да убие Кернунос. Само че за да го стори, се нуждаеше от Кларент. А Джош нямаше да се откаже от Огнения меч. Той сграбчи дръжката по-здраво и натисна силно срещу Екскалибур, но все едно натискаше срещу каменна стена. Хвана меча с две ръце и натисна пак срещу меча на Дий, камъкът застърга и изскочиха искри, само че оръжието не помръдна. Отразената светлина превърна лицето на Магьосника в ухилен череп.

Джош беше виждал Софи да фокусира аурата си, да я оформя около тялото си; беше усетил целебните й способности върху собствената си кожа, но нямаше представа как го прави. Жана я беше обучила на това. А него нямаше кой да го обучи.

— Сестричке…?

— Тук съм — Софи моментално се озова до него.

— Ти как… — Момчето потърси точната дума. — … как караш аурата си да се фокусира?

— Не знам. Просто… ами, предполагам, просто се съсредоточавам много силно.

Джош си пое дълбоко дъх и опита да се съсредоточи колкото може повече — намръщи се, челото му се сбръчка, веждите му се свъсиха.

Не се случи нищо.

— Затвори очи — каза Софи. — Представи си ясно какво искаш да се случи. Започни с нещо малко, дребничко…

Джош кимна. Още веднъж си пое дълбоко дъх и стисна здраво очи. Софи можеше да фокусира аурата в кутрето си, тогава защо той да не…

За миг усети нещо да клокочи в стомаха му; после то се устреми нагоре през гърдите и по двете му ръце към дланите, свити около дръжката на меча. Аурата му избухна в ярка, ослепителна светлина, която потече по оръжието.

Кларент изстена в истинска агония, когато каменното острие се превърна в чисто злато. В мига щом докосна меча на Дий, той погълна студения синьо-бял пламък на Екскалибур и го превърна отново в прост сив камък.

Джош премигна изненадано.

И аурата му угасна.

Моментално златният огън на Кларент помръкна и бе сменен от червено-черен. Екскалибур лумна отново сред рой от искри. Зашеметен и треперещ, Джош съумя да удържи Кларент, но страховитата сила бе отхвърлила Дий назад, вдигайки гейзер от кал. Той се хлъзна по гръб по мръсната земя, а Екскалибур се преметна във въздуха, за да се забие с върха надолу в калта близо до главата му.

На Джош му бе необходимо огромно усилие да изтегли Кларент от огъня. Кръглият прозорец в пламъците моментално се затвори. Лицето на момчето бе мъртвешки бледо, с дълбоки синьо-черни сенки под очите, но то все пак успя да отправи една колеблива усмивка към близначката си.

— Видя ли: не беше никакъв проблем.

Софи посегна към брат си и сложи ръка на рамото му. Той усети как тънка струйка енергия от аурата й се вля в тялото му и укрепи треперещите му крака.

— Чудя се какво ли ще направи Дий сега? — каза тя.

Миг по-късно изтрещя гръмотевица и една мълния блесна точно над главите им. Дъждът, който последва, бе истински порой.