Вълшебницата

Глава 12

Застанал в рамката на вратата на своята внушителна градска къща, Николо Макиавели гледаше как доктор Джон Дий се качва в лъскавата черна лимузина. Елегантно облеченият шофьор затвори вратата, кимна на Макиавели и седна на шофьорското място. Миг по-късно колата се отдели от тротоара и както бе предполагал италианецът, Дий нито погледна назад, нито му махна с ръка. Сивите като камък очи на Макиавели проследиха лимузината, докато тя се вливаше във вечерния трафик. Тъкмо щеше да излезе от „Плас дю Канада“, когато едно невзрачно рено зае позиция на три коли зад нея. Макиавели знаеше, че реното ще следи Дий в продължение на три пресечки, а после ще бъде заменено от втора, а след това и от трета кола. Камери, монтирани върху таблото на всяка от тях, щяха да предават картина към компютъра на Макиавели. Той щеше да следи Дий през всеки един миг, докато докторът останеше в Париж. Инстинктите му, изострени от векове борба за оцеляване, го предупреждаваха, че Дий е замислил нещо. Английският магьосник бе прекалено нетърпелив да си тръгне и отхвърли предложеното му от Макиавели легло за нощувка, като заяви, че трябвало незабавно да се върне в Англия и да поднови издирването на Фламел.

Беше му нужно усилие да затвори тежката входна врата с нейното дебело бронирано стъкло и той внезапно осъзна, че именно заради такива дреболии му липсваше Дагон.

Дагон бе прекарал с него почти четиристотин години, още откакто Макиавели го бе намерил, ранен и полуумрял в Лазурната пещера на остров Капри. Италианецът го бе излекувал и в замяна съществото бе станало негов прислужник и секретар, телохранител и накрая дори приятел. Заедно бяха пътували по света и даже бяха влизали в някои от по-безопасните Сенкоцарства. Дагон му бе показал различни чудеса, а той на свой ред бе запознал съществото с изкуството и музиката. Въпреки страховития си вид, Дагон имаше необикновено красив и чист глас. Едва през втората половина на двадесети век, когато Макиавели за първи път чу завладяващите звуци на китовите песни, той разпозна в тях тоновете, които съществото умееше да издава.

Почти от половин хилядолетие Макиавели не бе допускал някой да му стане близък. Беше малко над тридесетте, когато се ожени за Мариета Корсини през 1502-а, и през следващите двадесет и пет години им се родиха шест деца. Но когато стана безсмъртен, бе принуден да „умре“, за да скрие истината, че никога няма да остарее. Тъмният древен, който го бе дарил с безсмъртие, му каза, че тази хитрост е необходима. Да остави Мариета и децата, беше едно от най-трудните неща, които бе правил някога, но той продължи да ги наглежда през остатъка от живота им. Беше ги гледал как остаряват, поболяват се и умират: това беше тъмната страна на дара на безсмъртието. Когато Мариета най-сетне умря, той се появи на погребението й дегизиран, а по-късно посети гроба й посред нощ, за да й отдаде последна почит и да положи клетва, че вечно ще зачита брачните им обети и никога няма да се ожени повторно. Беше спазил това обещание.

Макиавели закрачи по облицования с дървена ламперия коридор и притисна длан върху бронзовия бюст на Чезаре Борджия, който стоеше на една кръгла масичка.

— Dell’arte della guerra16 — произнесе той и гласът му отекна в празния коридор.

Чу се изщракване и част от стената се плъзна назад, разкривайки личния кабинет на Николо. Когато той влезе вътре, вратата се затвори със съскане и в ниши по стените засияха лампи. Във всяка къща, където бе живял, Макиавели бе имал такава стая — лично, тайно кътче. Това беше неговото владение. По време на съвместния му живот с Мариета, тя нямаше достъп до личните му стаи в никоя от къщите, а през последвалите векове дори Дагон никога не бе пристъпвал там. Някога до тези стаи се стигаше по таен проход, защитен с капани с шипове и остриета, а по-късно — от множество ключалки със сложни ръчно изработени ключове. Сега, през двадесет и първи век, помещението имаше бомбоустойчива обшивка и в него се влизаше с отпечатък от дланта и гласов модел.

Стаята представляваше идеален звукоизолиран куб. Нямаше прозорци, а две от стените бяха покрити с книги, събрани от Макиавели през вековете. Томчета, подвързани с кожа, стояха редом с такива, подвързани с прашен плат. Пожълтели пергаменти бяха наредени един до друг. Свитъци и подшити кожени листове лежаха до яркооцветени съвременни издания с меки корици. И всички тези книги, по един или друг начин, бяха свързани с Древните. Макиавели разсеяно намести една акадска плочка17 на четири хиляди години, избутвайки я назад върху разпечатка на интернет сайт за митологии.

Докато Фламел бе обсебен от идеята да попречи на Тъмните древни да се върнат на този свят, а Дий бе също толкова решен да върне света на неговите господари, Макиавели се бе съсредоточил върху откриването на истината зад загадъчните владетели на древната земя. Един от уроците, които бе усвоил в двора на Медичите, гласеше, че знанието е сила, затова той твърдо бе решил да разкрие тайните на Древните.

Цялата отсрещна стена бе покрита с компютърни екрани. Макиавели натисна един бутон и всички те светнаха. Всеки показваше различен образ. Това бяха избрани гледки от Париж и от дузина други световни столици, а четири екрана предаваха на живо национални и международни новини от целия свят. Един екран, по-голям от останалите, показваше движещ се зърнист сив образ. Макиавели седна в кожено кресло с висока облегалка и се втренчи в екрана, като се мъчеше да разбере какво вижда.

Това беше картина, предавана на живо от колата, която следеше Дий.

Макиавели пренебрегна черната лимузина в центъра на екрана и се съсредоточи върху улиците. Къде отиваше Дий?

Магьосника му беше казал, че се насочва към летището, където частният му самолет се презареждаше с гориво. Щял да отлети до Англия и да поднови издирването на Алхимика.

Крайчетата на устните на Макиавели се извиха в усмивка. Дий явно не отиваше към летището; насочваше се обратно към града. Инстинктите на италианеца не го бяха подвели: Магьосника бе замислил нещо.

Като държеше екрана под око, Макиавели отвори лаптопа си, включи го и прокара показалец по вградения четец на пръстови отпечатъци. Системата се зареди. Ако италианецът бе използвал някой друг пръст, хард дискът щеше да бъде изтрит от унищожителен вирус.

Той набързо прегледа зашифрованите имейли, пристигащи от лондонските му агенти и шпиони. Тънките му устни отново се извиха в иронична усмивка; новините не бяха добри. Въпреки всичко, което бе сторил Дий, Фламел и близнаците бяха изчезнали, а тримата Закачулени, които Магьосника бе пратил подире им, бяха открити в някаква странична уличка близо до гарата. Всички се намираха в дълбока кома и италианецът подозираше, че ще изминат 366 дни, преди те да се събудят. Изглежда, английският доктор за пореден път беше подценил Алхимика.

Макиавели се облегна в креслото и сплете ръце почти като за молитва. Връхчетата на показалците се притиснаха към устните му. Винаги бе знаел, че образът, в който се представя Фламел — на бъбрив, вятърничав и леко ексцентричен стар глупак, — е само димна завеса. Никола и Пернел бяха оцелели от всичко, което Тъмните древни и Дий бяха пращали срещу тях през вековете, проявявайки смесица от хитрост, умения, мистични познания и здравословна доза късмет. Макиавели смяташе, че Фламел е интелигентен, опасен и абсолютно безмилостен.

Но макар Никола да беше хитрец, дори самият той признаваше, че Пернел е далеч по-умна от него. Усмивката на Макиавели повехна: точно тази жена го бяха пратили да убие, жената, която неговият собствен Тъмен господар бе описал като безкрайно по-опасна от Алхимика. Той въздъхна. Нямаше да е лесно да бъде убит някой толкова могъщ като Вълшебницата. Но Макиавели не изпитваше никакви съмнения, че може да го стори. Веднъж вече се бе провалил, но само защото допусна същата съдбоносна грешка, която направи току-що и Дий: подцени врага си.

Този път обаче щеше да е готов за Вълшебницата. Този път щеше да я убие.

Но първо трябваше да стигне до Америка. Пръстите на Макиавели полетяха по клавиатурата, докато се логваше в един пътнически интернет сайт. За разлика от Дий, който предпочиташе да използва частния си самолет, Макиавели бе решил да хване пътнически полет до Америка. Можеше да използва някой от самолетите на френското правителство, но това щеше да привлече внимание, а Макиавели винаги бе предпочитал да действа в сянка.

Трябваше му директен полет до Сан Франциско. Възможностите бяха ограничени, но имаше един директен, който излиташе от Париж в 10:15 на следващата сутрин. Полетът продължаваше малко над единадесет часа, но поради деветчасовата времева разлика щеше да пристигне на Западния бряг около 12:30 часа местно време.

За този полет на „Еър Франс“ нямаше места в първа класа, така че той си резервира билет в бизнес класа. Това определено бе подходящо. В края на краищата пътуването му беше по бизнес. Макиавели мина през процедурата за закупуването и си избра място 4-А. То се намираше в задната част на салона за бизнес класа, но когато самолетът кацнеше и вратата се отвореше, той щеше да излезе пръв. Когато имейл потвърждението се появи във входящата му пощенска кутия, той прати копие от информацията за полета на главния агент на Тъмните древни на Западния бряг на Америка: безсмъртния Хенри Маккарти.

Макиавели бе проучил щателно този човек. През краткия си живот Маккарти бе по-известен като Уилям Х. Бони или Били Хлапето. Роден през 1859-а, станал безсмъртен на двадесет и две години — или умрял, според учебниците по история. Макиавели поклати учудено глава. Беше много необичайно човек да стане безсмъртен на толкова ранна възраст; повечето безсмъртни, които бе срещал през вековете, бяха по-стари. Въпреки годините на проучвания, Макиавели още нямаше представа защо някои хора бяха избирани от Древните да получат този дар. Би трябвало да има някакъв модел или логика, но той бе попадал на крале, принцове, негодници и крадци, които нямаха нищо общо помежду си, освен че им бе дарено безсмъртие — и следователно се намираха на служба при някой Древен. По-малко от шепа хора бяха успели да станат безсмъртни, преди да навършат четиридесет. Така че, за да бъде дарен с безсмъртие на двадесет и две, Били Хлапето трябваше да е наистина много специален.

Рязко движение привлече вниманието му и Макиавели погледна към екрана, следящ Дий.

Колите бяха спрели и той видя как Дий излиза от купето на лимузината, без да остави на шофьора си време да изприпка да му отвори вратата. Магьосника се отдалечи от лимузината, после спря и се обърна да погледне към колата отзад. В мига щом Дий се взря право в камерата, Макиавели осъзна, че той е знаел, че го следят. Магьосника се усмихна, а после изчезна от кадъра. Италианецът натисна бутона за бързо набиране, който го свързваше с шофьора на втората кола.

— Статус? — излая той. Нямаше нужда да се идентифицира.

— Спряхме, сър. Обектът току-що излезе от колата.

— Къде?

— На „Понт о’Дубл“ сме. Обектът се насочва към „Нотр Дам“.

— „Нотр Дам“! — каза тихо Макиавели. Едва вчера бе стоял на покрива на голямата катедрала редом с Дий и заедно бяха пробудили живот в гаргойлите и уродчетата, а после ги гледаха как пълзят надолу по стената към мястото, където Фламел, близнаците, Сен Жермен и една загадъчна жена се бяха сгушили на площада пред катедралата. Оживелите каменни създания трябваше да смажат хората, но атаката не се бе развила според плана.

Фламел и спътниците му бяха оказали съпротива. Италианецът потърка разсеяно крака си, където го бе улучила сребърна стрела, състояща се от чиста аурална енергия. Тъмна синина със звездовидна форма покриваше цялото му бедро и той знаеше, че ще куцука в продължение на седмици. Близнаците бяха спасили всички, като унищожиха гаргойлите и уродчетата от „Нотр Дам“.

Макиавели бе стоял мълчаливо, гледайки със собствените си очи доказателството, че Софи и Джош наистина са близнаците от легендата. Това бе изумителна демонстрация на сила. Макар че момичето бе усвоило само най-основните неща в две от стихийните магии — Въздушната и Огнената, — бе очевидно, че вродените й умения са необикновени. А когато близнаците бяха съчетали аурите си, за да усилят мощта на момичето, той бе осъзнал, че Софи и Джош Нюман са наистина изключителни.

Отделът за връзки с обществеността на Макиавели бе разпространил историята, че унищожението на каменните изваяния на катедралата е причинено от киселинен дъжд и от глобалното затопляне. И в настоящия момент групи от археолози и студенти от парижките университети работеха по разчистването на площада, който бе опасан с ленти и метални прегради.

Италианецът се втренчи настойчиво в екрана, но той не показваше нищо. Защо Дий се беше върнал на онова място?

— Да го проследим ли? — Гласът на шофьора пропукваше поради смущения в сигнала.

— Да — каза бързо Макиавели. — Проследете го, но не се приближавайте до него и не се опитвайте да го задържите. Остави тази линия отворена.

— Слушам.

Макиавели зачака нетърпеливо, впил очи в неподвижния образ на колата върху екрана. Шофьорът заговори припряно с хората в другите две коли и им заповяда да заемат позиции край страничните изходи на голямата катедрала. Главният портал от страната на площада бе затворен. Безсмъртният гледаше как шофьорът мина пред камерата на таблото и изчезна наляво, притиснал телефона към ухото си.

— Насочва се към катедралата — каза задъхано шофьорът. — Влезе вътре. Няма изход — добави той бързо.

Фоновият шум се промени, когато мъжът се втурна вътре. Закънтяха стъпки, затръшкаха се врати; после Макиавели дочу екот на развълнувани гласове. Шофьорът говореше все по-високо и по-настоятелно, но думите му не се различаваха. Малко по-късно той пак се обади по телефона.

— Господине, тук има някакви архитекти и плановици, които проучват щетите. Обектът трябва да е минал точно покрай тях, но те твърдят, че никой не е влизал в катедралата през последния час. — Нотка на страх се прокрадна в гласа на мъжа; репутацията на Макиавели като безмилостен човек бе легендарна и на никого не му се искаше да докладва за провал. — Знам, че е невъзможно, но мисля, че… че го загубихме. — Гласът на мъжа заекна. — Аз… нямам представа как е станало, но изглежда… той не е в катедралата. Ще запечатаме сградата и ще повикаме още хора да търсят.

— Не. Оставете го. Върнете се в базата — каза много тихо Макиавели и затвори. Знаеше къде е Дий. Магьосника не беше в катедралата. Беше под нея. Беше се върнал в катакомбите под града. Но единственото нещо в стария Град на мъртвите бе Древният Марс Ултор.

А вчера Дий бе запечатал Древния в кост.