Вълшебницата

Глава 29

— Още един удар — прошепна Дий.

Двамата с Бастет бяха стояли мълчаливо, гледайки как Дивия лов се хвърля срещу металните стени. За разлика от нормалните вълци, тези създания се движеха, без да лаят и да ръмжат; единственият звук, който издаваха, бе тракането на ноктите им по паважа. Повечето тичаха на четири крака, но някои и на два — приведени и изгърбени, — и Дий се зачуди дали това не е първоизточникът на легендата за върколаците. Кучетата, Хрътките на Гавраил, винаги бяха защитавали човеците; а вълците от Дивия лов винаги ги бяха преследвали.

Около стотина от по-пъргавите вълци бяха прехвърлили оградата и започнаха да се катерят по натрупаните коли. Тогава бранителите се появиха на бойниците. Засвистяха стрели, които се забиха в първата редица на нападателите, и в мига щом докоснеха вълците с човешки лица, създанията се променяха. Дий зърна първобитни хора, римски центуриони, монголски воини, неандерталци, пруски офицери и английски кръглоглави35… а после те се разпадаха на прах във въздуха.

— Кернунос си прахосва войската — рече кратко Бастет. Беше отстъпила в сенките и сега, увита в дългото си черно кожено палто, бе почти напълно невидима.

— Това е отвличане на вниманието — каза високо Магьосника, без да поглежда към Древната. Тя проговаряше за първи път, откакто архонтът я бе засрамил, и Дий почти усещаше яростта, лееща се от нея на бавни вълни. Магьосника се съмняваше, че някой — или нещо — някога е говорил по този начин на Древната и е останал жив. Освен това съзнаваше, че е станал свидетел на унижението ѝ; Бастет никога нямаше да забрави това. С ъгълчето на окото си видя как голямата котка се обърна и го погледна отвисоко.

— Тези, които се хвърлят срещу стената, са само за отвличане на вниманието — поясни той бързо. — Главната атака ще се състои при портата. — Замълча за малко, а после попита: — Предполагам, че нищо не може да нарани архонта?

Очите на Бастет се присвиха до цепки.

— Той е жив — изсъска тя. — Следователно може да умре.

— Мислех, че архонтите са само легенда — рече бързо Дий. Зачуди се какво точно знае коткоглавата богиня за създанието.

Древната помълча за момент, преди да отговори.

— На младини ме учеха, че в сърцевината на всяка легенда има зрънце истина — каза тя.

Дий откри, че му е трудно да си представи коткоглавата богиня като малка; внезапно го връхлетя абсурдният образ на пухкаво бяло котенце. Дали Бастет някога изобщо е била млада — или пък се е родила, или излюпила съвсем възрастна? Имаше толкова много неща, които би искал да знае. Очите му се присвиха, когато погледна през улицата към Кернунос. А сега се бе сблъскал с нова загадка: архонта. В продължение на няколко човешки живота Дий бе изучавал легендите на Древните. От време на време попадаше на фрагменти от истории за загадъчна раса, която управлявала земята в много далечното минало, дълго преди Великите древни да издигнат Дану Талис от морското дъно. Говореше се, че Древните са построили империите си върху останки от архонтската технология, дори завладели и се настанили в някои от градовете, изоставени от старата раса. Но как един от тях е задлъжнял към Древен? Със сигурност архонтите са били по-могъщи от дошлите след тях, нали? Древните и дори Потомците от Следващото поколение бяха безкрайно по-могъщи от човеците, появили се на този свят след тях.

Магьосника гледаше как архонтът надигна огромната си тояга и я стовари с ужасна сила върху здравата наглед метална порта. Оглушителен трясък отекна в нощта и нажежени до бяло искри се разлетяха във въздуха. Портата затрепери и заскърца, а когато Кернунос издърпа тоягата, тя отпра дълги ивици метал, които останаха да висят. Гигантското рогато създание пусна тоягата, сграбчи двата края на разкъсаната порта и я изтръгна, огъвайки метала, сякаш бе хартия.

Кернунос се дръпна назад и позволи на Дивия лов да се втурне през назъбения отвор. После се обърна да погледне към Дий и Бастет, и красивото му лице грейна в лъчезарна усмивка.

— Време е за вечеря — каза той.