Вълшебницата

Глава 8

Всички косъмчета по огромното тяло на Ареоп-Енап изведнъж настръхнаха и затрептяха.

— Мадам Пернел — каза той. — Ще предложа нещо, което може да ти се стори шокиращо.

Пернел се обърна към Древния. Зад него неизброимо множество паяци пъплеха по огромната паяжина, изплетена от съществото.

— Аз трудно се шокирам.

— Имаш ли ми доверие? — попита Ареоп-Енап.

— Да — отвърна Пернел без колебание. Някога би сметнала Стария паяк за несъмнен враг, но сега знаеше чий привърженик е той — на хората. Беше го доказал в битката с Мориган и нейното ято. — Какво искаш да направиш?

— Стой мирно и не се паникьосвай — каза Ареоп-Енап със зъбата усмивка. — Това е за твое собствено добро. — Изведнъж дебела завивка от паяжини падна върху Вълшебницата, покривайки я от главата до петите. Вълна от паяци запълзя по нея, като бързо я омотаваше в коприна и пристягаше тази мантия около тялото й с лепкави нишки. — Имай ми доверие — повтори Ареоп-Енап.

Пернел остана напълно неподвижна, макар че всичките й инстинкти я подтикваха да се бори с паяжината, да я разкъса, да позволи на аурата си да разцъфне и да я обгори до черен прах. Държеше устата си плътно затворена. Беше водила битки с чудовища и беше виждала същества от най-тъмните кътчета на човешките легенди, но все още смяташе мисълта за пролазил в устата й паяк за крайно отблъскваща.

Стария паяк завъртя глава и вдигна единия си дълъг крак да изпробва въздуха, от което косъмчетата му се разрошиха леко.

— Приготви се — каза Ареоп-Енап. — Те идват. Докато паяжината остава цяла, ти си защитена.

Пернел вече бе напълно омотана в дебел пашкул от бели копринени нишки. През живота си тя бе носила от най-фините коприни, но това сега беше различно. Имаше чувството, че е здраво увита в меко одеяло, което е невероятно удобно, но малко пречи на движенията й. Паяжината около устата и очите й бе по-рехава, така че тя можеше да диша и да вижда, но сякаш гледаше през ефирна завеса. Усети рязко дръпване и изведнъж бе вдигната във въздуха и набутана в един ъгъл. Моментално я покри вълна от черни паяци, които прикрепиха здраво пашкула към стените и подсилващите метални греди на къщата. От новото си място тя можеше да гледа надолу към стаята, където Ареоп-Енап бе приклекнал по средата на пода.

Пернел осъзна, че тъмният килим под Древния представлява гъмжило от хиляди, а може би дори милиони паяци. Подът се гънеше и вълнуваше под Ареоп-Енап, който се бе обърнал на север, към Ангелския остров, сега скрит в утринната мъгла. Пернел се размърда в пашкула си и се опита да погледне в същата посока. От мястото си можеше да вижда далеч над водата. На хоризонта се трупаха буреносни облаци, плътни и синьо-черни; тя очакваше да види как ги прорязват блясъците на мълнии. Но през забулващата лицето й коприна видя, че този облак се върти, подвива се навътре в себе си… и устремно се приближава. След по-малко от дузина удара на сърцето вече бе покрил северния край на Алкатраз.

А после заваля.

Разрушената къща на надзирателя нямаше покрив. Дебели черни капки се посипаха от облака върху пашкула от паяжини на Пернел… и залепнаха.

Тогава Вълшебницата изведнъж осъзна, че това не са капки, а мухи.

Огромни мухи-месарки и домашни мухи, дебели плодови мушици, тънки конски мухи и хищни мухи валяха над острова и полепваха върху нейния пашкул от паяжини.

Още преди Пернел да успее да извика от отвращение, отделни паяци се втурнаха по паяжината и се заеха да омотават борещите се мухи в коприна.

Вълшебницата вдигна поглед. Огромният облак почти се бе спуснал върху тях. Но сега тя можеше да види, че това изобщо не е облак. Дъждът от насекоми бе само началото на онова, което се задаваше. Гъмжащата маса се състоеше от милиони мухи — дългоножки и зли мухи, москити и дребни мушици, дебели щръклици и червенооки дрозофили.

Насекомите връхлетяха Алкатраз като тъмна жужаща завеса. Първата вълна бе уловена от белите копринени нишки, които бързо потъмняха и натежаха от борещите се насекоми. Пернел видя как паяжините около нея бързо се късат, докато все повече мухи се блъскаха в тях. Орди от паяци покриха пленените мухи и бързо се вкопчиха в извечната битка. Покритите с коприна стени се издуваха от шаващи паяци и отчаяно борещи се мухи, докато не започна да й се струва, че стените на сградата са живи, пулсират и туптят.

Мухите кръжаха около Ареоп-Енап, а малкото, които откриха Пернел, бяха пленени от предпазната паяжина около нея. Тя чуваше смътно жуженето им, докато се опитваха да се измъкнат.

Все повече вълни от мухи заливаха острова, а паяците — Пернел не бе осъзнала, че са толкова много, — се нахвърляха върху тях. Безброй мухи се бяха вкопчили в Ареоп-Енап, покривайки го изцяло, докато той не заприлича на огромна жужаща топка. Големият крак на Древния се стрелна от мърдащата маса, разхвърляйки вълна от мъртви телца, но безброй нови насекоми заеха местата им. Стария паяк подскочи нагоре и се стовари на земята, смазвайки още хиляди под огромното си тяло.

Но те продължаваха да прииждат като безкраен тъмен прилив.

После изведнъж Пернел забеляза, че стените и подът са престанали да мърдат и да се къдрят. Тя се напрегна да види през ефирното було пред очите си и съзря нещо, което я потресе: паяците умираха. Един черно-бял скачащ паяк заби двата си блестящи сини зъба в огромна дългоножка, залепнала в паяжината му. Мухата се мяташе в отчаяни опити да се измъкне, но после изведнъж паякът потрепери и се вкочани. Двете създания умряха едновременно. И това се случваше отново и отново: в мига щом паяците захапваха мухите, умираха. Вълшебницата не се плашеше лесно, но внезапно усети първите тръпки на безпокойство.

Който или каквото да бе пратило тези мухи, ги бе отровило.

И след като една-единствена муха можеше да убие паяк, тогава какво би могло да причини цялото това множество на Ареоп-Енап?

Пернел трябваше да направи нещо. Навсякъде около нея милиони паяци умираха, отровени от мухите. Ареоп-Енап бе изчезнал под тъмното гъмжило. То още мърдаше от борбата и мятането на Стария паяк, но докато гледаше, Вълшебницата осъзна, че борбата отслабва. Ареоп-Енап беше много стар, но не и неуязвим. Нищо — нито Древен, нито Потомък, нито безсмъртен, нито човек — не беше абсолютно неунищожимо. Дори и Ареоп-Енап. Самата Пернел някога бе съборила един древен храм върху главата на паяка, а той изобщо не бе обърнал внимание — обаче можеше ли да издържи на нападението на милиарди отровни мухи?

Но Вълшебницата се намираше в затруднено положение. Ареоп-Енап я бе окачил високо на стената, далеч от опасността. Ако тя разкъсаше пашкула от паяжини, щеше да падне на пода долу, а разстоянието бе поне шест метра. Ударът вероятно нямаше да я убие, но можеше да счупи някой глезен или крак.

А и как щеше да се справи с напастта от мухи?

Тя вдигна поглед към хоризонта и видя още един виещ се рояк от насекоми, който се приближаваше с бриза. Стигнеха ли до Алкатраз, всичко щеше да свърши. Вятърът донасяше съвсем слабо жужене като звука от далечен моторен трион.

Вятър.

Вятърът носеше насекомите към острова… дали Пернел не би могла да го използва, за да ги отвее?

Но още докато мисълта минаваше през ума ѝ, тя осъзна, че не знае достатъчно за вятъра, за да контролира добре тази стихия. Може би, ако имаше време да се подготви и аурата й бе напълно заредена, щеше да се опита да вдигне някакъв вятър — тайфун, може би, или пък малко торнадо — по средата на острова и да го разчисти от мухи, а вероятно и от паяци. Но сега не можеше да рискува. Трябваше да направи нещо простичко… и да го направи бързо. Вече всички паяци бяха престанали да се движат. Милиони мухи лежаха мъртви, но оставаха още милиони други, които се трупаха върху Ареоп-Енап.

И така, щом не можеше да прогони мухите от острова, дали не би могла да ги подмами да се махнат? Някой контролираше насекомите — Тъмен древен или безсмъртен, който явно първо ги бе отровил, а после бе пратил дребните безмозъчни насекоми срещу острова. Нещо ги бе привлякло тук. Очите на Пернел се разшириха, щом тя проумя това. Значи нещо друго би трябвало да ги отвлече. Какво би привлякло милиони мухи?

Какво обичаха мухите?

Зад ефирната паяжина Пернел се усмихна. На петстотния й рожден ден, на 13 октомври 1820 година, Скатах й бе подарила страхотен медальон, едно-единствено парче нефрит, издялано във формата на бръмбар-скарабей. Повече от три хиляди години по-рано Сянката го донесла от Япония за момчето фараон Тутанкамон, но той умрял един ден след като му го подарила. Скатах презирала жената на Тутанкамон, Анхесенамон, и не искала тя да го притежава, затова една нощ, точно преди балсамирането на момчето фараон, се вмъкнала в двореца и си го взела. Когато Скатах й подари нефритения медальон, Пернел се бе по-шегувала:

— Подаряваш ми торен бръмбар.

Скатах кимна сериозно.

— Торът е по-ценен от всеки благороден метал. Не можеш да отглеждаш храна в злато.

А торът привличаше мухите.

Само че на острова нямаше купчини тор, а за да привлече вниманието на мухите, Пернел трябваше да създаде изключително силна миризма. Веднага се сети за прекрасните растения от семейство Змиярникови. Някои от тях воняха ужасно на тор. Съществуваше и едно подобно на кактус растение — Стапелия, което беше прекрасно на вид, но смърдеше на мърша. Освен това ги имаше миризливото зеле и най-голямото цвете на света — гигантската Рафлезия, с нейния отвратителен мирис на гниещо месо. Ако можеше по някакъв начин да наподоби тази миризма, може би щеше да успее да отвлече мухите.

Пернел знаеше, че душата на всяка магия и чародейство е въображението. Именно тази дарба за силно съсредоточаване бе отличителна черта на най-могъщите магьосници; преди да опитат каквато и да било голяма магия, те трябваше ясно да си представят крайния резултат. Затова преди да се съсредоточи върху създаването на миризмата, тя трябваше да измисли място, което може да си представи до най-малките подробности. По края на съзнанието й запрелитаха картини на различни места — места, където бе живяла, места, които познаваше. През дългия си живот Пернел бе имала възможност да обиколи голяма част от света. Но сега й трябваше място, което да е сравнително близо, да го познава добре и там да няма многобройно човешко население.

Сметището на Сан Франциско.

Само веднъж бе ходила дотам. Преди месеци помогна на един от работниците в книжарницата да се премести в нов апартамент. След това поеха с кола на юг, към „Монстър парк“12 и сметището на Рисайкъл Роуд. Когато свиха по Тънъл Авеню, Пернел, която открай време бе чувствителна към миризми, долови отчетливата остра — макар и не съвсем неприятна — миризма на сметището.

Щом се приближиха, вонята стана толкова силна, че очите й се насълзиха, а въздухът се изпълни с крясъците на безброй морски птици.

Сега Пернел се съсредоточи върху този спомен. Представи си ясно сметището, а по средата му — огромна туфа вонящи на мърша цветя. После си представи вятър, който носи противната смрад на север към Алкатраз.

Миризмата на нещо отдавна изгнило повя над острова и през гъмжилото от мухи мина трепет.

Пернел напрегна волята си. Представи си ширналото се сметище, отрупано с цветя: кали и стапелии, подаващи се сред боклука, огромни рафлезии на червени и бели петна, цъфтящи между отпадъците, и въздуха, изпълнен с тяхното зловоние, което се смесва с гадната смрад на сметището. После си представи вятър, който тласка тази миризма на север.

Миризмата, която нахлу над острова, бе толкова противна, че очите на Вълшебницата се насълзиха. Плътната покривка от мухи се развълнува. Някои се издигнаха с жужене във въздуха, закръжиха безцелно, но после се спуснаха пак върху Ареоп-Енап.

Пернел се уморяваше и знаеше, че усилията я състаряват. Пое си дълбоко дъх и направи последен опит. Трябваше да разкара мухите, преди да е пристигнал вторият рояк. Тя се съсредоточи толкова силно, че леденобялата й аура, която обикновено нямаше мирис, затрептя и в нея се прокрадна дъх на гнилоч.

Непоносимата воня, която заля острова, представляваше отвратителна смес от миризми на пресен тор, отдавна развалено месо и вкиснато мляко.

Мухите се вдигнаха от Алкатраз като плътно черно одеяло. Жужаха и бръмчаха като електростанция, а после вкупом се понесоха на юг към източника на вонята. Оттеглящите се насекоми срещнаха втория рояк, точно преди той да се спусне върху острова, и двете групи се смесиха в огромно плътно черно кълбо; после цялото гъмжило се обърна и полетя на юг, следвайки силния мирис.

Само след секунди на острова не беше останала нито една муха.

Ареоп-Енап се отръска от мъничките трупове, а после бавно и сковано се покатери по стената, сряза паяжината, държаща Пернел, и нежно спусна Вълшебницата на земята по една тясна спирална нишка. Пернел позволи на аурата си да проблесне за част от секундата и пашкулът ѝ, сега нашарен с точици от пленени мухи, се овъгли и разсипа на прах. Тя отметна глава назад, прибра влажната си коса от челото и врата си и вдиша дълбоко. В паяжината беше задушаващо топло.

— Добре ли си? — попита тя и протегна ръка да погали един от големите крака на Древния.

Ареоп-Енап се олюляваше. Само едно от очите му бе отворено, а когато заговори, обичайното му фъфлене се бе усилило дотолкова, че думите му трудно се различаваха.

— Отрова? — попита той.

Пернел кимна. Огледа се. Развалините бяха покрити с дебел пласт мъртви мухи и паяци. Тя изведнъж осъзна, че е затънала до глезените в мънички трупове. Реши, че когато всичко това свърши, ще трябва да изгори обувките си.

— Мухите бяха смъртоносни. Твоите паяци умираха, щом ги захапят. Някой ги е пратил тук да избият армията ти.

— И успяха — каза тъжно Ареоп-Енап. — Толкова много мъртви, толкова много…

— Мухите, които нападнаха теб, също носеха отрова — продължи Пернел. — Поединично ухапванията им щяха да са незабележими, но ти, Стари паяко, беше ухапан сигурно милиони, а може би и милиарди пъти.

Единственото отворено око на Ареоп-Енап бавно се затвори.

— Мадам Пернел, трябва да се изцеря. Което означава, че трябва да спя.

Пернел пристъпи по-близо до огромния паяк и изтупа телата на мъртвите мухи от пурпурната му козина. Те се разпадаха на прах при докосването й.

— Спи, Стари паяко — каза тя нежно. — Аз ще бдя над теб.

Ареоп-Енап се заклатушка тромаво към ъгъла на стаята. Два от огромните му крака разчистиха част от пода от мъртви паяци и мухи, а после той се опита да изплете паяжина. Но копринените нишки бяха тънки и леко обезцветени.

— Какво направи с мухите? — попита Ареоп-Енап, като се мъчеше да създаде още паяжина.

— Пратих ги на юг да гонят измислена миризма — усмихна се Пернел. Протегна дясната си ръка, аурата й грейна и нишките на Ареоп-Енап изведнъж надебеляха и се уплътниха. Стария паяк се настани в гнездото си в ъгъла на стаята и отново се зае да плете паяжина около себе си.

— Къде? — попита изведнъж той. Единственото му здраво око беше почти затворено и Пернел можеше да види безбройните сълзящи ранички, които се бяха появили по тялото на съществото от отровните ухапвания.

— Сметището на Сан Франциско.

— Малцина ще стигнат дотам — измърмори Ареоп-Енап, — а които стигнат, ще намерят достатъчно неща да им отвлекат вниманието. Ти спаси живота ми, мадам Пернел.

— А ти спаси моя, Стари паяко. — Голямото кълбо от паяжини беше почти завършено. Коприната вече почваше да заприличва на камък и само отгоре бе останала малка дупчица. — Спи сега — нареди Пернел, — спи и събирай сили. В идните дни ще имаме нужда от твоята сила и мъдрост.

С огромно усилие Ареоп-Енап отвори всичките си очи.

— Съжалявам, че те оставям сама и беззащитна.

Пернел запечата паяка Древен в огромния пашкул, после се обърна и закрачи през стаята. Съвсем лек ветрец разчистваше пода пред нея.

— Аз съм Пернел Фламел — Вълшебницата — каза тя високо, без да е сигурна дали Ареоп-Енап може да я чуе. — И никога не съм беззащитна.

Но още докато изричаше тези думи, усети как в гласа й се прокрадва нотка на съмнение.