Вълшебницата

Глава 44

Мръсен и разчорлен, със съдрани и оцапани дрехи, доктор Джон Дий се прокрадваше по пустите улици, криейки се в сенките, докато полицията, пожарните коли и линейките профучаваха покрай него с виещи сирени. Поредица от ехтящи експлозии озариха нощното небе зад него, когато тубите с бензин се възпламениха. Хладният юнски нощен въздух вонеше на изгоряла гума и горещо масло, обгорен метал и стопено стъкло.

По-рано, когато Фламел и другите избягаха с колата, Дий се втурна към рова, падна по корем и напъха лявата си ръка в мазната каша, където бе потънал Екскалибур. Ровът се оказа по-дълбок, отколкото очакваше, и ръката му влезе почти до рамото. Течността бе гъста и още топла там, където бе горяла, а под носа му се пукаха зловонни мехури, от които му се замайваше главата. Очите му пареха ужасно. Той заопипва, търсейки трескаво меча, но не намери нищо. Чуваше сирените в далечината; сигурно цял Северен Лондон бе видял горящия ров и без съмнение спешните служби бяха получили десетки обаждания. Той заби пръстите на дясната си ръка в калната земя, закрепи се здраво и се наведе още повече през ръба, така че лицето му почти докосна водата. Къде беше? Нямаше да си тръгне без меча. Най-сетне пръстите му се свиха около гладък студен камък. Нужни му бяха огромни усилия да измъкне Екскалибур от гъстата течност. Той излезе с пльокане. Дий се претърколи по гръб и го притисна към гърдите си. Макар че бе изтощен, зареди дланта си със своята аура и изтърка камъка с жълта енергия, премахвайки мръсната гадост от него.

Надигна се с мъка на крака и се огледа, но от Рогатия бог нямаше и следа. Последните остатъци от менажерията, създадена от Шекспир — змии, таралежи и гущери, — изчезваха като пукащи се мехури, оставяйки във въздуха тъмни очертания. В автомобилното гробище цареше разруха, навсякъде горяха десетки мънички огньове, а изпод металната барака бълваше черен дим. Вътре гореше. Някъде вдясно една стена от коли заскърца зловещо, после се олюля и се стовари на земята с оглушителен грохот. Из въздуха се разлетяха парчета стъкло и метал.

Дий се обърна и изтича на улицата. Не беше изненадан да открие, че Бастет и колата, с която бяха пристигнали, ги нямаше.

Бяха го изоставили. Нещо повече, сега наистина беше сам.

Дий осъзнаваше с горчивина, че е провалил своите Тъмни господари. А те много ясно му бяха дали да разбере какво ще му се случи. Той не се и съмняваше, че Бастет е съобщила за провала му. Устните му се изкривиха в грозна усмивка. В близките дни трябваше да направи нещо с това коткоглаво създание. Но не сега, не още. Беше се провалил, но не всичко беше загубено, освен ако господарят му не си вземеше обратно дара на безсмъртието — а за да го направи отново човек, той трябваше да го докосне, да сложи и двете си ръце върху него. Това означаваше или лично да излезе от Сенкоцарството си, или да прати някого — или нещо — да залови Дий и да го замъкне обратно при него, за да бъде съден.

Но това нямаше да стане веднага. Древните гледаха на времето по различен начин от човеците; щеше да отнеме ден, може би два, да се организира залавянето му. А през това време можеха да се случат много неща.

Никога, даже и в най-тежките ситуации, доктор Джон Дий не се бе признавал за победен и винаги успяваше да триумфира накрая. Ако съумееше да залови близнаците и да открие липсващите страници, бе сигурен, че ще успее да се реабилитира.

Лондон все още беше неговият град. Компанията му, „Енох Ентърпрайзис“, имаше офиси в бизнес комплекса „Кенъри Уорф“. Той разполагаше с дом тук — всъщност с повече от един и с ресурси, които би могъл да използва: слуги, роби, съюзници и наемници.

Глупостта винаги ядосваше Дий; особено неговата собствена. Беше толкова зашеметен от присъствието на Бастет и от появата на архонта и Дивия лов, че не беше взел нужните предпазни мерки. В предишните случаи семейство Фламел му се бе измъквало благодарение на комбинация от късмет, случайност и собствените си умения и сили. Но Дий никога не бе смятал, че той самият има вина. Този път беше различно. Този път вината бе изцяло негова. Беше подценил близнаците.

Сини и бели светлини обляха закованите с дъски къщи и Магьосника се шмугна зад една стена, докато три полицейски коли прелетяха с вой покрай него.

Знаеше, че момичето е обучено в поне две магии — Въздуш-на и Огнена, — и бе проявило необикновено умение и кураж, изправяйки се срещу архонта. Но ако момичето бе опасно, то момчето… е, за момчето имаше съмнения. То беше загадка. Току-що пробудено, необучено в никоя стихийна магия, то боравеше с Кларент така, сякаш е родено за него, и се биеше с неподобаващо умение. А това би трябвало да е невъзможно.

Магьосника поклати глава. Той знаеше най-голямата тайна на четирите Меча на силата; знаеше какво правят те с нормалните човеци. Мечовете бяха коварни и смъртоносни, почти вампирски по природа. Те шепнеха за идни победи, намекваха за невъобразими тайни и обещаваха върховна власт. Човеците трябваше само да продължат да използват оръжието… и през цялото време мечът изпиваше спомените им, поглъщаше всяка тяхна емоция, преди накрая да погълне аурата им. На този етап човеците забравяха да ядат и да пият. Най-силните оцеляваха до месец; повечето не изкарваха и десет дни. Магьосниците като него се подготвяха в продължение на десетилетия, преди дори да докоснат студените каменни оръжия; бяха нужни месеци на пости и упражнения, преди да усвоят изкуството да оформят от аурите си предпазни ръкавици. И даже тогава мечовете бяха толкова могъщи, че много магьосници и чародеи се бяха поддали на влиянието им.

Тогава как момчето съумяваше да борави с Кларент?

И как бе разбрало за намерението на Дий да убие архонта?

Магьосника се промъкна през тесен, затрупан с боклуци проход и пое крадешком по една пуста улица. Притискаше ръка отстрани на мръсното си палто, където усещаше топлината на Екскалибур. Всичките четири меча много си приличаха, макар че всеки бе неповторим по начини, които Дий не можеше ни най-малко да проумее. Екскалибур беше най-известният от тях и макар че не бе най-могъщият, притежаваше свойства, които липсваха на останалите. Джон Дий се шмугна в друга пуста уличка, извади меча изпод палтото си и го постави на земята. Нокътят на кутрето му засия в жълто и миризмата на сяра се изгуби сред смърдящите отпадъци, когато той докосна острието и прошепна:

— Кларент.

Каменният меч затрептя и завибрира, а после бавно се извъртя с върха на юг. Екскалибур винаги сочеше към близнака си. Дий вдигна оръжието и продължи бързо нататък.

Магьосника от векове събираше Мечовете на силата. Притежаваше три от четирите и току-що бе стигнал потресаващо близо до възможността да добави и Кларент към колекцията си. Нито Древните, нито Потомците можеха да устоят на съблазънта на Мечовете. Говореше се, че Марс Ултор носил Екскалибур и Кларент в две еднакви ножници на гърба си. Той бе защитавал човеците, преди да започне да носи мечовете-близнаци; след това се бе превърнал в чудовище. А щом двата меча бяха покварили един Древен, какъв шанс имаше едно необучено човешко момче? Всеки път, когато то държеше меча, всеки път, щом докоснеше дръжката, Кларент придобиваше все по-голяма власт над него. А докато момчето го носеше, Дий щеше да е в състояние да го открие.