Вълшебницата

Глава 35

Пернел вървеше през калния тунел назад към стълбата. В едната си ръка държеше копието; с другата бе стиснала носа си, но въпреки това усещаше гадната рибешка миризма върху езика си и долавяше вкуса й в гърлото си при всяко преглъщане.

Хуан Мануел де Аяла се плъзгаше редом с нея, обърнат назад, към другия край на тунела. Нямаше и следа от Богинята-врана.

— От какво те е страх? — попита Пернел. — Ти си призрак; нищо не може да ти навреди. — После се усмихна и гласът й омекна. — Съжалявам. Не исках да ти се сопвам. Знам какво невероятно усилие е трябвало да положиш, за да стигнеш до входа на пещерата и да ме предупредиш.

— След като ти разруши Оковната магия, беше по-лесно — рече призракът. Голяма част от изграждащата го субстанция се бе разсеяла и във въздуха висяха само смътните очертания на лицето и главата му. Тъмните му блестящи очи изглеждаха ярки в полумрака. — Нерей е кошмарът на всеки моряк — призна той. — А аз не се страхувам за себе си, а за теб, Вълшебнице.

— Какво е най-лошото, което може да се случи? — попита безгрижно Пернел. — Най-много да ме убие. Или да се опита.

Очите на призрака станаха сияйни.

— О, той няма да те убие. Поне не веднага. Ще те завлече в някое царство в морските дълбини и ще те държи жива там в продължение на векове. А когато приключи с теб, ще те превърне в някое водно създание — например морска крава или ду-гонг38.

— Това са само приказки… — започна Пернел, но после млъкна, осъзнавайки колко абсурдни са думите ѝ: тя бягаше по подземен тунел в компанията на призрак, гонеше една древна келтска богиня и бе следвана от Морския старец. Когато стигна до края на тунела, Вълшебницата протегна шия и погледна нагоре. Далеч над себе си видя късче синьо небе.

Тя отпра тясна ивица от оръфания край на роклята си и я върза около кръста си. Затъкна копието отзад в този импровизиран колан и протегна ръка да се хване за хлъзгавите метални стъпала на ръждясалата стълба.

— Пернел! — извика Де Аяла, докато се носеше нагоре.

— Толкова рано ли си тръгваш, Вълшебнице? — Гласът отекна в коридора, влажен, бълбукащ, гъргорещ и клокочещ.

Пернел се обърна и хвърли малка искрица светлина в тунела. Тя отскочи като гумено топче от тавана, удари се в стената и в земята и отскочи пак нагоре.

Нерей изпълваше мрака.

В мига преди той да се протегне и да смачка светлината в ципестите си пръсти, Пернел зърна набит, изненадващо обикновен на вид човек. Главата му бе обрасла с гъста къдрава коса, която падаше по раменете му и се смесваше с късата брада, засукана в два плътни кичура. Той носеше елек от кафяви и зелени морски водорасли, а в лявата си ръка държеше зловещо заострен каменен тризъбец. Чак когато светлината угасна и тунелът отново потъна в мрак, Пернел осъзна, че Морския старец няма долни крайници. Под кръста му тялото преминаваше в осем октоподски пипала, които се гърчеха и виеха по коридора.

Миризмата на гнила риба се усили. Пернел мярна някакво светкавично движение и едно от пипалата се уви около глезена й и я стисна здраво. Второ, лепкаво и слизесто, обхвана пищяла й.

— Остани за малко — изгъргори Нерей. Още едно пипало се стрелна и се уви около коляното на Пернел и смукалата се впиха в кожата й. Смехът му приличаше на звука от изстискване на мокра гъба. — Настоявам.