Вълшебницата

Глава 36

Джош седеше замаян, докато огнената стена започна да гасне сред издигащи се облаци от бяла пара. Дъждът превръщаше земята в гъста, лепкава кал, а неспирни гръмотевици раздираха небето. Проблясваха мълнии, които оцветяваха всичко в пепеляво бяло и абаносовочерно.

— Време е да тръгваме — каза решително Паламед. По шлема му се стичаше дъждовна вода. Той се обърна да погледне към Софи и Джош, Никола и Шекспир. Всичките бяха прогизнали, а косата на близнаците бе полепнала по главите им. — Понякога трябва да се биеш, друг път — да бягаш. Един добър войник винаги знае кое кога да предприеме. Можем да останем тук и да се бием с Дий и Кернунос, но никой от нас няма да оцелее. Освен вас, може би — каза той на близнаците. Светлината на огъня обагряше тъмната му коса и броня в кехлибарено. — Макар че не знам, що за живот ще е вашето на служба на Тъмните древни. Нито пък колко дълго ще оцелеете, след като вече не сте им нужни.

Лютив дим се виеше около тях — гъст, лепкав и задушлив — и ги изтласкваше към металната барака.

— Уил, вземи Хрътките на Гавраил…

— Аз няма да бягам — каза моментално Барда.

— Не те карам да бягаш — сопна се Паламед. — Искам да се прегрупирате и да не жертвате напразно нашите сили.

— „Нашите“ сили ли? — попита Никола. — Не ми казвай, че Сарацинския рицар най-после е взел страна?

— Само временно, уверявам те — рече Паламед. Обърна се пак към Барда. — Уил, вземи Хрътките на Гавраил и ги прекарай през тунела под бараката. Гавраиле — извика той. Най-едрият човек-куче се приближи бързо. Сините татуировки по бузите му бяха покрити с кал и капчици кръв, а сиво-кафявата му козина стърчеше във всички посоки. — Пази господаря си. Измъкни го от Лондон и го заведи при Големия хендж. Чакайте ме там.

Шекспир отвори уста да протестира, но я затвори, когато Сарацинския рицар го изгледа втренчено.

Гавраил кимна.

— Ще бъде сторено. Колко дълго да чакаме при Хенджа?

— Ако не се върна до утре по залез-слънце, отведи Уил в някое от близките царства — Авалон или Лионес, може би. Там би трябвало да сте в безопасност.

Пренебрегвайки Алхимика, Гавраил обърна зачервените си очи към близнаците.

— Ами двамата, които са един?

Джош и Софи чакаха мълчаливо, докато Паламед си поемаше дълбоко дъх.

— Ще ги откарам обратно в Лондон. — Той погледна към Алхимика. — Ще ги заведем при царя.

Свирепите зъби на човека-куче проблеснаха в усмивка.

— Може би ще е по-безопасно да ги оставите с Кернунос.

Софи и Джош седяха отзад в черното лондонско такси и гледаха как Алхимика, Шекспир и Паламед са се скупчили около пламтящ варел, в който горяха парчета дърво и ленти димяща черна гума. Дъждът се сипеше със съскане върху огъня, вдигайки пара, и гъстите облаци бял дим от гаснещите пламъци в рова се смесваха с мазния черен пушек, излизащ от варела.

— Мога да видя аурите им — промърмори уморено Джош. Неочакваната поява на неговата собствена аура го бе изтощила. Гадно главоболие туптеше току над очите му, мускулите на ръцете и краката го боляха, а в стомаха си усещаше гадене, сякаш всеки момент щеше да повърне. Ръцете му бяха изтръпнали на местата, където бяха стискали дръжката на Кларент.

Софи се обърна да погледне през запотеното стъкло. Джош бе прав: тримата безсмъртни бяха обвити в съвсем слаби аури — изумруденозелената на Фламел и по-тъмната маслиненозелена на Паламед затваряха между себе си бледата лимоненожълта на Шекспир.

— Какво правят? — попита Джош.

Софи натисна бутона за сваляне на прозореца, но колата не бе запалена и електрическата система не работеше. Тя избърса с длан стъклото и затаи дъх. Аурите на безсмъртните станаха по-ярки и момичето усети гъдела на магическа енергия, която закапа от ръцете им във варела като лепкава течност.

— Изглежда, Никола и Паламед дават от силата си на Шекспир. Устните на Барда се движат, той говори нещо… — Тя открехна вратата, за да чуе, и премигна, когато пръски дъжд влязоха в тъмното купе на колата.

— … въображението е ключът, братя безсмъртни — каза Шекспир. — Искам от вас само да се съсредоточите и ще успея да направя адска смес с огромна сила39.

— Това е овеществяване — рече благоговейно Софи. Моментално осъзна, че само преди дни изобщо не би използвала тази дума, дори не би я разбрала.

Джош се плъзна до сестра си, за да погледне навън в мократа нощ.

— Какво е ове… овеще…?

— Той създава нещо от нищото, оформя и твори нещо, като само си го представя. — Тя отвори още малко вратата, без да обръща внимание на пръскащия в лицето й дъжд. Знаеше — защото Вещицата знаеше, — че това е най-мъчната и изтощителна от всички магии и изисква необикновено умение и концентрация.

— Направи го бързо — процеди Алхимика през стиснатите си зъби. — Огънят почти угасна, а не съм сигурен колко още сила ми остава.

Шекспир кимна. Напъха и двете си ръце дълбоко в горящия варел.

— Ври, бълбукай, ври, бълбукай — прошепна той и акцентът му се усили, връщайки се към познатия Елизабетински, с който бе израснал. — Нека да започнем с египетски змийчета…

Димът се загърчи и заувива около варела, който изведнъж кипна и запрелива от стотици змии. Те се посипаха по земята.

— Змии! Защо винаги има змии? — простена Джош и извърна поглед.

— … змии петнисти с раздвоен език… — продължи Шекспир.

Още змии се изсипаха от варела, като се виеха и плъзгаха около краката на безсмъртните. Хрътките на Гавраил мълчаливо отстъпиха, впили червените си очи във влечугите.

— А сега малко ежове бодливи, гущери и слепи глисти… — продължи Шекспир. Гласът му се издигаше и спадаше напевно, сякаш рецитираше стих. Главата му бе отметната назад, а очите му — затворени. — … и жаби, грозни и отровни… — добави той и гласът му стана дрезгав.

От варела се заизсипваха стотици тлъсти таралежи, уродливи жаби, хлъзгави гущери и гърчещи се червеи.

— … и накрая, кукумявки…

Дузина кукумявки изригнаха от пламъците сред рой от искри.

Шекспир изведнъж се отпусна и щеше да падне, ако Сарацинския рицар не го бе подхванал.

— Стига — каза Паламед.

— Стига ли? — Барда отвори очи и се огледа. Тримата бяха затънали до колене в създанията, излезли от горящия варел. Земята около тях бе покрита с дебел слой виещи се змии, подскачащи жаби, припкащи гущери и гърчещи се червеи. — Да, свършено е. — Над тях проблесна мълния, когато той се протегна да стисне ръката на Алхимика и бързо прегърна Сарацинския рицар. — Благодаря ви, братя мои, приятели мои. Кога ще се видим пак?

— Утре вечер — рече Паламед. — Сега върви, върви. — Той вдигна внимателно левия си крак. Една черна усойница падна от глезена му. — Колко дълго ще издържат тези?

— Достатъчно дълго. — Шекспир се усмихна. Отметна кичурите, провиснали над очите му, и вдигна ръка към близнаците в колата. — Разделяме се само за да се срещнем пак.40

— Това не си го написал ти — каза бързо Паламед.

— Знам, но ми се иска да бях. — После, заобиколен от кучетата, Уилям Шекспир се пъхна под металната барака и изчезна. Гавраил изчака, докато всички други хрътки последват Барда.

— Пазете го — извика Паламед.

— Ще го браня с цената на живота си — отвърна Гавраил с мекия си уелски акцент. — Кажи ми обаче… — Той кимна към гъмжилото от твари в калта. — Тези… създания…? — Остави въпроса си недовършен.

Паламед се усмихна свирепо.

— Малък подарък за Дивия лов.

Гавраил кимна, след това се наведе и се превърна в голямо куче, преди да се промуши под бараката и да изчезне.

А после, с последно шипящо съскане, огънят в рова загасна.

— Време е да тръгваме — каза Фламел, като се промъкваше внимателно сред тварите, създадени от магията на Шекспир. — Не знаех, че той може да прави това.

— Сътвори ги единствено със силата на въображението си — рече Паламед. Задържа вратата на таксито отворена, за да може Алхимика да влезе в купето. — Сложете си коланите — посъветва ги той и черната му броня изчезна. — Ще друса.

Поройният дъжд спря също толкова бързо, колкото бе започнал, а после вълците от Дивия лов се метнаха през сивия дим.

Миг по-късно Кернунос прекрачи рова, а димът се виеше между рогата му. Архонтът отметна глава назад и се изсмя гръмко и победоносно.

— Къде си мислите, че отивате? — попита той, докато вървеше към колата. — Не можете да избягате от Рогатия бог.