Вълшебницата

Глава 53

— Пътят свърши. — Паламед натисна спирачките, таксито се плъзна и спря пред плевнята. От твърдата спечена земя се вдигна облак прах и се закълби около прозорците. Гилгамеш веднага отвори вратата и излезе навън в тихото утро, обърна лице към слънцето и протегна ръце встрани. Близнаците го последваха, вадейки от джобовете си евтините слънчеви очила, които им бе купил Алхимика.

Фламел се измъкна от таксито последен и се обърна да погледне рицаря, който изобщо не бе понечил да спре двигателя или да слезе.

— Ти няма ли да останеш?

— Отивам до най-близкото село — каза Паламед. — Ще взема храна и вода и ще видя дали мога да разбера какво става. — Очите на Сарацинския рицар се плъзнаха към царя и той понижи глас. — Внимавай. Знаеш го колко бързо се променя.

Алхимика мръдна леко страничното огледало, така че да може да види в него Гилгамеш и близнаците, които разглеждаха плевнята. Постройката се намираше насред тревисто поле. Беше стара и обрасла в плевели. Стените й бяха направени от дебели черни греди и кал. Вратите бяха по-скорошни — той предположи, че са поставени някъде през деветнадесети век. Сега и двете висяха накриво, като дясната се държеше само на една кожена връзка. В долния си край бяха изгнили от времето и нагризани от животни.

— Момчето ще влезе първо — каза Паламед, надничайки над рамото на Алхимика.

Фламел кимна мълчаливо в знак на съгласие.

— За него също трябва да внимаваш — посъветва го Паламед. — Налага се да го отделиш от меча.

Никола помръдна леко огледалото. Видя как Джош извади Кларент от тубуса и се шмугна в плевнята, последван след миг от сестра си и от царя.

— Той се нуждаеше от оръжие — каза Алхимика, — нещо, с което да се защитава.

— Жалко, че е било това оръжие. Има и други мечове. Те не са толкова опасни, толкова… жадни като този.

— Ще му го взема, когато научи една от стихийните магии — каза Фламел.

Паламед изсумтя.

— Ще се опиташ, но се съмнявам, че ще успееш. — Той включи колата на скорост. — По-добре да тръгвам. Ще се върна колкото мога по-бързо.

— Тук в безопасност ли сме? — попита Фламел, като се оглеждаше. Полето бе оградено от стари изкривени дъбове; не можеше да види никакви следи от близки сгради или електропроводи.

— Има ли някаква вероятност да се появи собственикът?

— Никаква — рече ухилено Паламед. — Собственик на всичко на километри оттук е Шекспир. Той притежава имоти из цяла Англия. — Рицарят почука по сателитната навигационна система, залепена на напуканото предно стъкло. — Всички са въведени тук; ето как успях да ви доведа на безопасно място.

Никола поклати глава.

— Никога не съм си представял, че Уил ще инвестира в недвижими имоти, но пък от друга страна никога не съм си го представял и като автомеханик.

Рицарят кимна.

— Той беше — и все още е — актьор. Играе много роли. Знам, че е започнал да купува имоти още през шестнадесети век, докато е пишел. Винаги е казвал, че от имоти вади повече пари, отколкото от пиесите си. Но по-добре не вярвай и на половината от това, което разправя; понякога е ужасен лъжец. — Паламед натисна леко газта и завъртя волана. Голямото черно такси зави в полукръг, а Фламел вървеше редом с него, така че постоянно да се намира до отворения прозорец. — Плевнята не се вижда от пътя, а аз ще залостя портата след себе си. — Рицарят хвърли кос поглед към Фламел, после посочи с брадичка към занемарената постройка. — Наистина ли си се опитал да убиеш царя при последната ви среща?

Никола поклати глава.

— Каквото и да си мислиш за мен, рицарю, аз не съм убиец. През 1945-а двамата с Пернел работехме в Аламогордо, Ню Мексико. Това без съмнение беше идеалната работа за един алхимик. Макар че бе класифицирана като най-строго секретна, Гилгамеш някак си разбра какво планираме.

— А какво планирахте? — попита объркан Паламед.

— Да взривим първата атомна бомба. Гилгамеш искаше да стои под нея, когато избухне. Беше решил, че това е единственият начин да умре наистина.

Широкото лице на Сарацинския рицар се сбръчка съчувствено.

— И какво стана с него? — попита той меко.

— Пернел накара да го затворят в лудница за негово собствено добро. Той остана там десет години, преди да решим, че е достатъчно безопасно да му позволим да избяга.

Паламед изсумтя.

— Нищо чудно, че те мрази — каза той. И преди Алхимика да успее да отговори, рицарят форсира двигателя и потегли сред облак прах.

— Нищо чудно, наистина — промърмори Никола. Изчака прашният облак да се слегне, а после се обърна и забърза към плевнята. Надяваше се, че Гилгамеш няма да си спомни всичко — особено частта със затварянето му, — преди да е обучил близнаците на третата стихийна магия. Докато се промушваше през вратата на плевнята, му хрумна една мисъл: като се има предвид откъслечната памет на царя, дали той изобщо щеше да си спомни древната Водна магия?