Вълшебницата

Глава 63

Близнаците спяха и сънищата им бяха съвсем еднакви. Сънуваха дъжд и вода, високи водопади, огромни пенещи се вълни и потоп, който някога едва не беше унищожил света.

Сънищата ги караха да потрепват и да бълнуват на множество езици, а веднъж Гилгамеш чу как двамата едновременно повикаха майка си на староегипетски — език, който бе използван преди повече от пет хиляди години.

През този дълъг ден Никола Фламел на няколко пъти се бе изкушавал да събуди близнаците, но Гилгамеш и Паламед бдяха над тях. Царят бе придърпал един варел до Джош; рицарят бе приседнал на един разбит сандък до Софи. Двамата бяха надраскали в прахта мрежа от квадратчета и играеха на шашки, като използваха за пулове камъчета и семена, и рядко продумваха, освен когато отбелязваха резултата с парченца от клечки.

Когато Фламел за първи път се бе приближил към близнаците, двамата мъже вдигнаха поглед с еднакво недоверчиви изражения на лицата.

— Остави ги на мира. Те трябва да спят — каза твърдо Гилгамеш. — Водната магия е уникална. За разлика от другите магии, които са външни — заклинания, които могат да бъдат наизустени, аура, която може да бъде заредена и оформена, — силата на Водната магия идва отвътре. Ние всички сме водни създания. Това е магията, с която сме родени. Аз пробудих това знание дълбоко в клетките им, в тяхното ДНК. Сега телата им трябва да се приспособят, нагодят и възприемат онова, което току-що са научили. Да ги събудим сега, би било твърде опасно.

Фламел скръсти ръце и погледна надолу към спящите близнаци.

— И докога се очаква да седим тук и да ги чакаме?

— Цял ден и цяла нощ, ако се наложи — сопна се Гилгамеш.

— В момента Дий обръща цялата страна с главата надолу да ни търси, а моята Пернел е заседнала на един остров, пълен с чудовища. Не можем просто да… — започна ядосано Фламел.

— Можем, и още как. И ще го направим. — Паламед бавно се изправи в цял ръст, извисявайки се над Алхимика. Върху лицето му бе изписана погнуса, а белезите под очите му изглеждаха ярки на фона на тъмната кожа. — Одеве ти ми каза, че не убиваш хора.

— Така е!

— Аз пък убивам.

— Заплашваш ли ме?

— Да — каза простичко рицарят. — Нетърпението и глупостта са взели повече жертви от което и да било оръжие. Ще слушаш какво ти казва царят. Ако сега събудиш близнаците, ще ги убиеш. — Той замълча, а после добави горчиво. — Точно както уби другите преди тях. — Извъртя глава да погледне към Софи и Джош. — Някога чудил ли си се, дали не може някои от онези, които умряха, да са били легендарните близнаци и именно твоята настойчивост да е причинила смъртта им, или да им е донесла лудост?

— Не е минал и ден, без да мисля за тях — рече искрено Фламел.

Сарацинския рицар седна и се втренчи в игралното поле, начертано на земята. Премести един пул, после вдигна поглед и заговори много тихо.

— Ако се приближиш дори с още една крачка, ще те убия.

Алхимика изобщо не се съмняваше, че говори сериозно.

Фламел прекара по-голямата част от деня в таксито, като слушаше новините по радиото и прескачаше от станция на станция, търсейки нещо, което да му подскаже какво става. Вихреха се всякакви спекулации, а токшоутата и слушателските обаждания бяха пълни с най-безумни теории. Обаче истинските новини бяха малко. Предупредени от френските си колеги за голяма терористична заплаха, британските власти бяха затворили всички летища и пристанища. По главните пътни артерии имаше полицейски постове и полицията съветваше хората да не пътуват, освен ако не е крайно наложително. Никола винаги бе знаел, че Тъмните древни са могъщи и имат свои служители във всички слоеве от човешкото общество, но досега не бе виждал толкова явна демонстрация на властта им.

Когато вечерта наближи, Алхимика обикаляше из полето с висока трева около плевнята и пиеше от минералната вода, която Паламед бе купил от близкия град. Обикновено Никола беше изключително търпелив човек — по самата си същност алхимията бе дълъг и бавен процес, — но това протакане го вбесяваше. Стоунхендж се намираше на по-малко от километър и половина, а сред полуразрушения кръг от изправени камъни имаше лей-портал, водещ към връх Тамалпайс. Фламел бе наясно, че вече не разполага с нужната сила да отвори портала, но близнаците я притежаваха. Беше сигурен, че са не по-малко нетърпеливи от него да се приберат у дома. А после той можеше да се заеме със спасяването на Пернел. Щеше или да я освободи, или да загине. Но дори и да успееше да измъкне жена си от острова, започваше да мисли, че не му остава друго за вършене, освен да умре.

Алхимика спря до един от старите дъбове в края на полето, облегна се на него и впери поглед в небето през гъстия покров от листа, преди да се отпусне на твърдата суха земя. Вдигна ръцете си към светлината: бяха старчески ръце, целите покрити с вени. Фламел прокара пръсти по темето си и видя как малки косъмчета политат в слънчевите лъчи. Кокалчетата му бяха подути и схванати, а при сядане и ставане чувстваше пронизваща болка в хълбока. Старостта го догонваше. От миналия четвъртък, когато Дий влезе в книжарницата му, сигурно се бе състарил с десет години, макар да му се струваше, че са двадесет. Беше използвал толкова много от аурата си, без да я остави да се презареди, че процесът на стареене се бе ускорил. Енергията му бе спаднала до опасно ниско ниво и той съзнаваше, че ако в скоро време използва отново аурата си, съществува реална опасност спонтанно да се възпламени.

Без Сборника двамата с Пернел щяха да умрат. Устните на Алхимика се извиха в крива усмивка. „Книгата на Авраам“ се намираше у Дий и неговите господари, които едва ли щяха да я върнат. Никола протегна крака, затвори очи и обърна лице към слънцето, оставяйки топлината му да го обгърне. Щеше да умре.

Не в някой неясен момент от бъдещето, а съвсем скоро. Какво щеше да стане тогава с близнаците? На Софи й оставаше да усвои още две магии, а на Джош — четири. Кой щеше да продължи обучението им? Ако преживееха сегашното опасно положение, знаеше, че ще трябва да вземе някои решения, преди смъртта да го отнесе. Дали Сен Жермен щеше да поиска да стане наставник на близнаците? — зачуди се той, макар да не бе сигурен, че може да вярва изцяло на графа. Може би в Америка имаше някой, когото би могъл да помоли за това, някой от индианските шамани…

От смазващото изтощение, примесено с топлината и покоя на деня, сънливост обзе Алхимика. Клепачите му трепнаха и се склопиха и той заспа, облегнат на дървото.

Алхимика сънува Пернел.

Беше денят на тяхната венчавка — 18 април 1350 година — и свещеникът тъкмо ги бе обявил за съпруг и съпруга. Алхимика се разтрепери насън; това беше стар кошмар, който някога го бе преследвал всяка нощ в продължение на векове, и той знаеше какво предстои.

Никола и Пернел се извърнаха от олтара към църковната зала и видяха, че малката каменна сграда е претъпкана с хора. Когато тръгнаха по пътеката, откриха, че църквата е пълна с близнаци — момчета и момичета, тийнейджъри, млади мъже и жени — всичките с руси коси и сини очи. До един приличаха на Софи и Джош Нюман. И върху лицата им бе изписан същият израз на ужас и отвращение.

Никола се събуди със сепване. Винаги се будеше на това място.

Остана неподвижен, позволявайки на блъскащото си сърце да се успокои. С изненада видя, че нощта е паднала. Усещаше въздуха хладен и сух върху оросената си от пот кожа. Листата над него шумоляха и шепнеха, а горският аромат бе тежък и наситен…

Това не бе нормално. Нощта трябваше да мирише на дървета и трева, но откъде идваше този мирис на праисторическа гора?

Някъде вляво изпука клонка, някъде вдясно изхрущя суха шума и Алхимика осъзна, че нещо се движи през полето към плевнята.