Вълшебницата

Глава 52

Таксито мина през една дупка на пътя и друсането събуди близнаците.

— Съжалявам — извика весело Паламед през рамо.

Джош и Софи се протегнаха сковано, тъй като ръцете и вратовете ги боляха. Джош механично прокара длан през рошавата си коса, прозя се широко и погледна през прозореца, примигвайки на слънчевата светлина.

— Това ли е Стоунхендж? — попита той, взирайки се в полето от висока трева, изпъстрена с диви цветя. После реалността го връхлетя и той отговори на собствения си въпрос, повишавайки тревожно глас. — Това не е Стоунхендж. — Завъртя се в седалката, за да погледне към Алхимика, и попита: — Къде ни водиш?

— Всичко е под контрол — обади се Паламед от шофьорското място. — На главния път има полицейски постове. Просто направихме малка отбивка.

Софи натисна един бутон и стъклото се спусна с жужене. Колата се изпълни с мирис на трева. Тя кихна и когато синусите й се прочистиха, осъзна, че може да различи ароматите на отделните цветя. Подаде глава през прозореца и обърна лице към слънцето и безоблачното синьо небе. Когато отвори очи, една червена пеперуда адмирал изпърха пред лицето й.

— Къде сме? — попита тя Никола.

— Нямам представа — призна той тихо. — Паламед познава това място. Някъде близо до Стоунхендж.

Колата пак се разтресе и Гилгамеш се събуди бавно и шумно. Лежейки на пода, той се прозя широко и се протегна, после се изправи рязко и надзърна през прозореца, примижавайки срещу ярката светлина.

— От доста време не съм излизал сред природата — рече той щастливо. Погледна към близнаците и се намръщи. — Здравейте.

— Здрасти — казаха едновременно Джош и Софи.

— Някой казвал ли ви е, че си приличате като близнаци? — продължи той, седнал с кръстосани крака на пода. Премигна и се намръщи пак. — Вие наистина сте близнаци — изрече бавно.

— Вие сте близнаците от легендата. Защо не ви наричат легендарните близнаци? — попита той изведнъж.

Те се спогледаха и поклатиха объркано глави.

Гилгамеш надигна глава да погледне към Алхимика и изражението му помръкна.

— Теб те познавам. Никога няма да те забравя. — Обърна се пак към близнаците. — Той се опита да ме убие, знаете ли? — После се намръщи. — Разбира се, че го знаете, вие бяхте там.

Те поклатиха глави.

— Не сме били там — каза меко Софи.

— Не сте ли? — Дрипавият цар седна пак на пода и стисна силно главата си с ръце. — Трябва да простите на един старец. Аз съм живял… дълго, твърде, твърде дълго и помня толкова много неща, а още повече забравям. Имам спомени и сънища и те се объркват и се преплитат. Толкова много мисли гъмжат в главата ми. — Той трепна, като че ли го болеше, а когато заговори, в гласа му имаше само тъга от загубата. — Понякога е трудно да ги различавам, да разбера кое се е случило наистина и кое само съм си го въобразил. — Гилгамеш бръкна под широкото си палто и извади пачка хартии, привързани с връв.

— Записвам си някои неща — каза той бързо. — Така помня. — Запрелиства ги. Сред тях имаше страници от тефтери, откъснати корици от книги, парчета вестници, ресторантски менюта и салфетки, дебели пергаменти и дори парчета кожа и тънички листове мед и дървесна кора. Всички бяха изрязани или окъсани до горе-долу еднакъв размер и бяха покрити с миниатюрен неравен почерк. Той изгледа внимателно близнаците един след друг. — Някой ден ще напиша за вас, за да ви помня.

— Втренчи се във Фламел. — И за теб също ще напиша, Алхимико, за да не те забравям никога.

Софи внезапно примигна и картината пред нея се размъти, когато очите й се насълзиха. Две идеални сребърни капки се плъзнаха по бузите й.

Царят бавно коленичи пред нея, а после нежно, внимателно посегна да докосне сребърната течност с показалеца си. Сълзите се плъзнаха като живак по нокътя му. Той се съсредоточи напрегнато и разтърка капките между палеца и показалеца си. Когато вдигна глава, в очите му нямаше и помен от объркване, а върху лицето му — никакво съмнение.

— Знаеш ли от колко отдавна никой не е проливал сълза за цар Гилгамеш? — Гласът му бе силен и властен, а когато изрече името и титлата си, в него се долови съвсем лек акцент. — О, това беше преди цял живот, в онова време преди времето, във времето преди историята. — Сребърната капка се събра в дланта му и той сви ръката си в юмрук, стиснал сълзата. — Тогава имаше едно момиче, което лееше сребърни сълзи, плачеше за принца на страната, плачеше за мен и за света, който щеше да унищожи. — Той погледна към Софи, а сините му очи бяха големи и немигащи. — Момиче, защо плачеш за мен?

Неспособна да проговори, Софи поклати глава. Джош прегърна с една ръка сестра си.

— Кажи ми — настоя Гилгамеш.

Тя преглътна тежко и отново поклати глава.

— Моля те. Искам да знам.

Софи си пое дълбок треперлив дъх, а когато заговори, гласът й бе малко по-силен от шепот.

— Нося в себе си спомените на Вещицата от Ендор. През цялото време се мъча да ги държа настрани и да не им обръщам внимание… а ето, че ти се опитваш да си спомниш собствения си живот, записваш мислите си, за да не забравяш. Изведнъж осъзнах какво би било да не знам нищо, да не помня нищо.

— Така е — съгласи се Гилгамеш. — Ние хората сме просто набор от спомени. — Царят се облегна на вратата и протегна крака пред себе си. Погледна към струпаните в скута му листове, после извади едно мъничко парченце молив и започна да пише.

Алхимика се приведе напред и за миг изглеждаше, че ще сложи ръка на рамото на царя. После я отдръпна и попита нежно:

— Какво запомняш сега, Гилгамеш?

Царят притисна показалеца си към листа, втривайки в него сребърните сълзи.

— Деня, в който някой прояви достатъчно съчувствие, за да пролее сълза за мен.