Вълшебницата

Глава 31

Пернел Фламел слезе от последното стъпало на ръждясалата стълба и вдигна глава към мъничкото кръгче синьо небе високо над себе си. После се намръщи. Към нея се спускаше нещо, което приличаше на облак — носеше се право надолу по дългата шахта, водеща от повърхността на Алкатраз към стария контрабандистки тунел в недрата на острова. Облакът стана на кълба, а после се уплътни в Хуан Мануел де Аяла.

— Мадам Пернел, какво правите тук долу? — попита морякът на изискан испански.

— Не съм съвсем сигурна — призна Пернел. — Мислех си дали да не посетя Богинята-врана. — Предния ден — нима бе толкова скоро — Пернел и Ареоп-Енап бяха сразили Мориган, Богинята-врана, и нейната армия от птици. Древният искаше да даде Мориган за храна на някои от своите птицеядни паяци, но Пернел отказа и вместо това го помоли да отнесе овързаното създание в тъмната килия дълбоко в недрата на острова.

Когато Пернел бе освободила Ареоп-Енап от затвора, трябваше да развали сложна фигура от копия, забити в калния под пред вратата. На върха на всяко копие бе изрисувана стара Дума на силата и това създаваше преграда, която нито един представител на Древната раса не можеше да разруши. Щом Ареоп-Енап внесе здраво овързаната Мориган в килията, Пернел използва необикновената си памет, за да възстанови защитната фигура около входа на пещерата. После с помощта на кал и мидени черупки нарисува отново сложните шарки върху плоските върхове на копията, затваряйки Мориган зад Думи на силата и символи, по-стари от самите Древни. Само човек можеше да я освободи; Древните и Потомците не биха могли дори да се доближат до невидимата и смъртоносна магия, създадена от прастаро чародейство.

— Мадам — каза припряно Де Аяла. — Трябва да ви измъкнем от острова.

— Знам — отвърна Пернел и устните й се сгърчиха от отвращение, когато кракът й затъна до глезена във воняща блудкава кал. — Работя по въпроса. Видя ли някакви нереиди?

— Дузина от тях се препичаха на крайморските скали и зърнах още две около пристана. Не видях и следа от баща им Нерей, но знам, че трябва да е наблизо. — Тънки струйки се отделиха от призрака, когато той обхвана тялото си с ръце. — Те не могат да излязат на брега… но той може. И ще го направи.

Пернел направи няколко стъпки по коридора. Хвърли поглед назад към призрака, изненадана.

— Това не го знаех.

— Нереидите имат тела на жени, но са с рибешки опашки. Нерей има нещо като крака. Понякога излиза на брега в уединени рибарски селца, за да… за да яде или пък се промъква на някоя лодка посред нощ, за да грабне непредпазлив моряк.

Пернел спря и се вторачи в коридора. Далечният край на тунела се спускаше към морето и тя внезапно си представи как Морския старец пълзи оттам към нея. Тръсна глава, за да прогони образа, а после щракна с пръсти и създаде дълъг два-три сантиметра бял пламък като на свещ, който се рееше точно над средата на челото й. Подобно на лампата на миньорска каска, той хвърляше напред жълто-бял лъч. Пернел се обърна пак към Де Аяла.

— Ще стоиш ли на пост, за да ме предупредиш, ако някой или нещо се зададе?

— Разбира се. — Призракът се сгъна през средата, в опит да се поклони, без да има крака. — Но защо сте тук, мадам? В този тунел няма нищо, освен Богинята-врана.

Усмивката на Пернел озари полумрака.

— Именно нея дойдох да видя.

— Дошла си да злорадстваш ли? — Гласът на Мориган звучеше дрезгаво, почти като мъжки.

— Не — отвърна честно Пернел. Застанала на вратата, тя скръсти ръце на гърдите си и се взря в килията. — Дойдох да говоря с теб.

Ареоп-Енап бе изплел прекрасна кръгла паяжина по средата на подземната килия. Нишките бяха дебели горе-долу колкото кутрето на Вълшебницата и блестяха като течно сребро на светлината на пламъка, играещ над главата й. Точно по средата на паяжината лежеше с разперени ръце Богинята-врана, а пернатото й наметало бе разстлано около нея. Изглеждаше сякаш просто е увиснала във въздуха и всеки момент може да се спусне надолу.

— Не изглеждаш добре — каза Пернел след няколко секунди. В меката светлина се виждаше, че алабастровата кожа на богинята е придобила зеленикав оттенък. Черният й кожен костюм бе изсъхнал и се бе покрил с дълги цепки, които оголваха бледата й кожа. Сребърните капси по жакета й бяха зацапани и потъмнели. Тежкият кожен колан около кръста й бе прогизнал от влага, а по кръглите щитове върху него имаше петна със същия зелен цвят като този на лицето й.

Мориган се усмихна и облиза черните си устни с върха на езика си.

— А ти си остаряла през часовете от последната ни среща. Изглежда, ще умрем заедно.

Пернел помръдна ръка и пламъкът се плъзна към Мориган. Богинята-врана се опита да извърне глава настрани, но лепкавата сребърна паяжина я държеше здраво. Пламъкът се отрази в катраненочерните й очи, създавайки впечатлението, че те имат зеници. Костите личаха под плътта на лицето.

— Изглеждаш болна — рече Пернел. — Може да си отидеш преди мен.

— Оковаващите символи ме тровят — сопна се Мориган, — но ти без съмнение знаеш това.

Пернел се обърна да погледне засукания квадратен глиф, който бе начертала на върха на най-близкото копие.

— Не знаех. Знам, че те държаха Ареоп-Енап затворен тук, но иначе той изглеждаше невредим.

— Ареоп-Енап е Древен. Аз съм Потомка от Следващото поколение. Как откри Символите? — попита Мориган и се изкашля сухо. — Много Древни и повечето Потомци вярват, че Оковаващите символи и Думите на силата са просто легенда.

— Не съм ги открила аз. Твоят приятел Дий ги бе използвал, за да затвори Ареоп-Енап в същата тази килия — рече Вълшебницата.

Тъмните устни на Мориган се сгърчиха от отвращение.

— Дий ли? Дий е знаел тези древни Думи? — Тя млъкна и поклати бавно глава.

— Не ми ли вярваш? — попита Пернел.

— О, напротив. Вярвам ти. Мисля, че познавам английския магьосник по-добре от всяко друго живо същество, но колкото повече научавам, толкова по-малко осъзнавам, че знам. Той никога с нищо не ми е показвал, че притежава това древно знание — завърши тя.

— А сега се чудиш кой му го е предал — рече проницателно Пернел. — Ареоп-Енап ми каза, че с Дий имало някой друг — мислеше, че е Древен, но бил толкова могъщ, че дори Стария паяк не можел да ги види. Сигурно ги е предпазвала някаква сложна скриваща магия. Без съмнение е била направена от господаря на Дий.

— Никой не знае кой е древният господар на Дий.

Пернел премигна изненадано.

— Дори и ти ли?

Дългите бели зъби на Мориган прехапаха черните й устни.

— Дори аз. Никой не знае, а онези, които са проявявали любопитство — Древни, Потомци или хора, — са изчезвали. Това е една от големите тайни… макар че най-голямата тайна е защо господарят му продължава да го закриля и да го пази жив въпреки многото му провали. Той цели векове не успяваше да залови теб и съпруга ти. — От нея се изтръгна кратък клокочещ смях. — Древните не са нито добри, нито щедри и със сигурност не прощават лесно. Познавам хора, които са били превърнати в прах само защото не са им се поклонили достатъчно ниско.

— Знаеш ли какво смята да прави Дий с всички същества на този остров?

Мориган я изгледа мълчаливо.

Пернел се усмихна.

— Има ли значение дали ще знам… след като и двете скоро ще умрем?

Богинята-врана се опита да кимне, но главата й бе залепнала здраво.

— Дий получи нареждане да събере създанията, но съм сигурна, че не знае какво възнамеряват да правят с тях Древните.

— Ти обаче знаеш — предположи Пернел.

— Виждала съм и по-рано да става нещо подобно — много отдавна дори по вашето човешко измерване на времето. Това е своеобразна армия — рече уморено Богинята-врана. — Когато му дойде времето, тя ще бъде пусната срещу града.

Пернел ахна. Изведнъж си представи небето над Сан Франциско пълно с прегладнели вампири, канализацията гъмжаща от таласъми и тролове, пейсти в залива, вендиго и клурикони по улиците.

— Ще настъпи касапница.

— Това е идеята — прошепна Мориган. — Как мислиш, че ще реагират човеците, като видят чудовища от митовете и легендите по улиците и в небето?

— С ужас, неверие. — Пернел си пое дълбок, треперлив дъх.

— Цивилизацията ще рухне.

— И по-рано е рухвала — рече презрително Мориган.

— И се е въздигала — каза бързо Пернел.

— Този път няма да се въздигне. Чух слухове, че имало подобни сбирки от същества — армии, зоопаркове, менажерии, наричай ги както искаш — на всеки континент. Предполагам, че ще бъдат пуснати по света в един и същи ден. Човешките армии ще изхабят личния състав и оръжията си срещу тези създания… а после, когато са изтощени и отслабени, онези, които наричате Тъмните древни, ще се върнат на земята. — Богинята-врана се засмя, после смехът й премина в мъчителна кашлица.

— Е, поне планът е такъв. Разбира се, това няма как да се случи, ако Дий не вземе последните две страници от Сборника. Без Последното призоваване Сенкоцарствата не могат да бъдат подредени в права линия. — Мориган се закашля пак. — Чудя се какво ли е подготвил господарят на Дий за него, в случай че се провали? Нещо жестоко, без съмнение — добави тя почти радостно.

— Но аз мислех, че той ти е приятел — каза Пернел изненадана. — Работила си с него в продължение на векове.

— Не по свое желание — сопна се Мориган. — Древните, на които служи Дий, ми заповядаха да изпълнявам неговите нареждания. — Тя опита да се обърне в лепкавата паяжина, но нишките се свиха и я хванаха по-здраво. — И виж докъде ме докара това.

— Блестяща черна сълза набъбна в ъгълчето на окото й и се изтърколи по бузата й. — Ще умра тук днес, отровена от Оковаващите символи, и никога вече няма да видя небето.

Пернел гледаше как черната сълза капна от брадичката на Мориган. В мига щом се отдели от нея, тя се превърна в снежнобяло перце, което се спусна леко към земята.

— Може би Дий ще прати някого да те спаси.

— Съмнявам се. — Богинята-врана се закашля. — Ако умра, за него това ще бъде просто едно дребно неудобство. Дий ще получи нов слуга от своя Древен господар, а аз ще бъда забравена.

— Изглежда, и двете сме предадени от Магьосника — прошепна Пернел. Видя как още една черна сълза се търкулна по лицето на богинята и се превърна в бяло перце, в мига щом се отдели от брадичката й. — Мориган… иска ми се… иска ми се да можех да ти помогна — призна Пернел, — но не съм сигурна, че мога да ти вярвам.

— Разбира се, че не можеш да ми вярваш — отвърна Мориган.

— Ако сега ме освободиш, ще те унищожа. Такава ми е природата. — Бледото й лице бе потъмняло до синьо-зелено и по челото и бузите й бяха избили петънца. Тя започна да се мята в паяжината, черни пера се откъсваха от наметалото ѝ, за да се присъединят към малката купчинка бели перца на земята под краката й. — Време е да умра… — Очите й се оцъклиха широко, черни и празни, а после много, много бавно струйки червено и жълто се заизвиваха през чернотата, придавайки й блед оранжев цвят. Богинята-врана си пое дълбоко дъх, затвори очи и замря.

— Мориган? — прошепна Пернел.

Създанието не помръдна.

— Мориган? — повтори Пернел. Макар че създанието бе неин враг от поколения насам, тя бе поразена, ужасена от това, че бе стояла тук и бе оставила една легенда да умре.

Очите на Мориган се разтвориха рязко. Вече не бяха черни, а яркочервени, с цвета на прясна кръв.

— Мориган…? — Пернел отстъпи крачка назад.

Гласът, който излезе от устните на Богинята-врана, бе малко по-различен от обичайния за нея. Ясно се долавяха следи от ирландски или шотландски акцент.

— Мориган сега спи… Аз съм Бав.

Очите на създанието се затвориха бавно, после се отвориха. Сега пък бяха яркожълти.

— А аз съм Маша. — Келтският акцент беше още по-силен, а гласът бе по-дълбок, по-дрезгав.

Очите на създанието се затвориха още веднъж, а когато се отвориха пак, едното бе наситено светлочервено, а другото — яркожълто. Два гласа се разнесоха от устата едновременно, леко извън синхрон.

— Ние сме сестрите на Мориган. — Червеното и жълтото око се завъртяха надолу към Вълшебницата. — Хайде да поговорим.