Вълшебницата

Глава 24

— Алхимико — извика отчаяно Паламед, — ти погуби всички ни!

Фламел седеше прегърбен пред унищожените екрани. Кожата му бе с цвят на пожълтял пергамент, около очите му имаше нови бръчки, а тези по челото му бяха станали по-дълбоки. Когато се обърна да погледне Сарацинския рицар, очите му бяха изцъклени и нефокусирани, а бялото им имаше зеленикав оттенък.

— Казах ти да не използваш аурата си — изръмжа Паламед. — Предупредих те. — Той се завъртя към Шекспир. — Приготви се за битка. Вдигни накрак пазачите. — Барда кимна и излезе забързано. Червенооките кучета, които се бяха смълчали, го заобиколиха в защитна формация. Ризницата на рицаря се появи около едрата му фигура — отначало като призрачни очертания, после се уплътни. — Какво ти казах, Алхимико? Смъртта и разрушението те следват по петите. Колцина ще умрат тази нощ заради теб? — изкрещя той, преди да изхвръкне през вратата.

Джош премигна, за да прогони плуващите пред очите му черни петна. Видя, че сестра му се олюлява и я хвана за ръката.

— Изтощен съм — каза той.

Софи кимна в знак на съгласие.

— Аз също.

— Направо усещах как енергията минава през тялото ми и се стича по ръката ми — рече той удивено. Погледна към върховете на пръстите си. Кожата там бе почервеняла и се издуваше в пришки. Той отведе близначката си до един стол и я сложи да седне, после коленичи пред нея. — Как се чувстваш?

— Изцедена — измънка Софи и Джош забеляза, че очите й все още представляват плоски огледални сребърни дискове. Бе смутен да види в тях собственото си разкривено отражение. Промяната бе почти незначителна, но придаваше на лицето й зловещ и почти нечовешки вид. Докато я гледаше, сребърното постепенно избледня и нормалният син цвят на очите й се върна. — Пернел? — попита Софи, но устата й бе пресъхнала и думите излизаха завалено. — Какво стана с нея? — прошепна тя дрезгаво, а после добави: — Имам нужда от малко вода.

Джош тъкмо се изправяше, когато Шекспир изникна до него с две чаши, пълни с течност с цвят на кал.

— Изпийте това.

Джош взе чашите, но преди да подаде едната на сестра си, отпи предпазливо от нея. Направи физиономия.

— Сладко е на вкус. Какво има вътре?

— Само вода. Позволих си да добавя и по лъжичка натурален мед — каза безсмъртният. — Вие току-що използвахте много калории и изгорихте голяма част от естествените запаси на захари и соли в телата си. Ще трябва да ги възстановите възможно най-бързо. — Той се усмихна криво, показвайки развалените си зъби. — Смятайте, че това е цената на магията. — Шекспир постави на масата пред Алхимика трета чаша, в която плуваше кафяв мед. — Ти също, Никола — каза той нежно. — Пий бързо. Имаме много работа за вършене. — После се обърна и излезе забързано в нощта.

Софи и Джош наблюдаваха как Никола вдигна чашата към устните си и отпи от лепкавата течност. Дясната му ръка трепереше и той я хвана с лявата. Видя, че го гледат и опита да се усмихне, но се получи по-скоро гримаса на болка.

— Благодаря ви — прошепна той с дрезгав глас. — Вие я спасихте.

— Пернел — повтори Софи. — Какво стана?

Никола поклати глава.

— Не знам — призна той.

— Онези същества… — започна Джош.

— Байтали — рече Никола.

— И нещо, което приличаше на призрак — добави Софи.

Никола допи водата и остави чашата, като потрепери.

— Всъщност това ми дава основание да се надявам — каза той и този път усмивката му бе искрена. — Пернел е седма дъщеря на седма дъщеря. Може да общува със сенките на мъртвите; те не я плашат. Алкатраз е остров на призраците, а те най-често са безобидни.

— Най-често? — обади се Джош.

— Най-често — съгласи се Никола. — Но никой не може да нарани моята Пернел — добави той уверено.

— Мислиш ли, че нещо й се е случило? — попита Софи точно когато Джош отваряше уста да зададе същия въпрос.

Настъпи пауза, после Фламел отговори.

— Едва ли. Видяхме аурата й да пламти. Подсилена от нашите аури — особено от вашите, — за кратко време тя ще е особено могъща.

— Но какво имаше предвид тя, като каза, че си я убил? — попита Софи, вече с по-укрепнал глас.

— Не знам — промълви той тихо. — Но в едно съм сигурен: ако нещо се бе случило с нея, щях да разбера. Щях да го почувствам. — Изправи се бавно и сковано на крака, опрял ръце отзад на кръста си. Огледа празната барака и кимна към раниците на близнаците. — Взимайте си нещата; трябва да се махаме оттук.

— И къде ще отидем? — попита Джош.

— Където и да е, само да сме далеч от това място — рече Никола. — Обединените ни аури сигурно са подействали като маяк. Бас държа, че всеки Древен, Потомък и безсмъртен в Лондон в момента се е запътил насам. Ето защо Паламед се разстрои толкова.

Софи се изправи. Джош протегна ръка да задържи сестра си, но тя поклати глава.

— Мислех, че ще останеш и ще се биеш — каза тя на Никола. — Това е, което искаше от теб Пернел, а нали Шекспир и Паламед също казаха, че трябва да постъпим така?

Фламел се спусна по стълбите и изчака близнаците да се присъединят към него в хладния нощен въздух отвън, преди да отговори. Той погледна към Джош.

— А ти как мислиш? Да останем и да се бием, или да бягаме?

Джош го погледна смаяно.

— Питаш мен? Защо?

— Ти си нашият тактик, вдъхновен от самия Марс. Ако някой знае какво да прави в битка, това си ти. И както ми напомни Пернел, вие сте легендарните близнаци и сте наистина могъщи. Така че, кажи ми, Джош, какво да правим?

Джош тъкмо щеше да възрази, че няма никаква представа… но още докато клатеше глава, изведнъж разбра отговора.

— След като не съм наясно какво идва срещу нас, не мога да кажа. — Той се огледа. — От една страна, се намираме на сигурно място, в умно проектирана и защитена с капани крепост. Знаем, че около замъка има предпазна зона и че къщите там се обитават от същества, верни на рицаря. Сигурен съм, че Шекспир и Паламед разполагат и с други средства за отбрана. Но ако останем да се бием, ще се окажем заседнали тук и тъй като това е страната на Дий, той ще има време да докара подкрепления и да ни приклещи напълно. — Погледна към сестра си. — Аз казвам да бягаме. Когато се бием, трябва да е при наши условия.

— Добре казано. — Алхимика кимна. — Съгласен съм. Сега ще избягаме, за да можем да се бием друг ден.

Паламед се появи от мрака, носейки със себе си аромат на карамфил. Вече бе напълно преобразен в Сарацинския рицар, който някога се бе сражавал редом с крал Артур. От главата до петите го покриваше гладка черна метална броня, облечена върху черна ризница. Качулка от метални брънки предпазваше главата и врата му и се спускаше по раменете. Над нея имаше гладък метален шлем с дълъг предпазител за носа. На кръста му висеше закривен шамшир29, а на гърба му бе привързан широк двуостър меч.

Мъжът и без това си беше едър, а в бронята изглеждаше направо чудовищен. Преди да успее да заговори, се появи забързан Шекспир, следван от пет от червенооките кучета.

— Колко зле са нещата? — попита Паламед.

— Доста зле — промърмори Шекспир. — Преди малко няколко души — предимно безсмъртни и няколко човеци — ловци на глави — навлязоха в улиците, охранявани от ларвите и лемурите. Не стигнаха далеч. — Аурата на Шекспир пропукваше в мътно жълто и във въздуха се усещаше миризмата на лимон. Върху оцапания работен комбинезон на безсмъртния се образува комплект съвременна полицейска броня. Той държеше хлабаво в лявата си ръка боздуган с верига, а покритата с шипове глава на боздугана се влачеше в калта. Едно от кучетата я облиза с раздвоения си език. — Ларвите и лемурите са първата ни отбранителна линия — продължи той, местейки поглед от Алхимика към близнаците. — Верни са, но не са твърде умни. А и щом се нахранят, ще заспят. Нападателите ще стигнат до стените преди полунощ.

— Замъкът ще издържи — рече уверено Паламед.

— Никой замък не е напълно непревземаем — рече простичко Джош, а после млъкна, щом от мрака изникна една огромна червеноока фигура. Всички се обърнаха да проследят погледа му. Това беше най-едрото куче. Козината му бе сплъстена от кал, а на гърба му, опасно близо до гръбнака, имаше дълбока порезна рана.

— Гавраил! — извика Шекспир.

Само за миг, между две крачки, кучето се преобрази. Мускулите му заиграха, кокалите запукаха и затрещяха и то се изправи на задните си крака, шията му се скъси, а чертите на лицето и линията на челюстта му се разместиха. Кучето се превърна в млад мъж със сиво-кафеникава коса, който имаше почти човешки вид. Лилаво-сини татуировки се виеха по бузите му, спускаха се по врата му и се разстилаха по голата му гръд. Беше бос и носеше само грубо изтъкани вълнени панталони в червено-черно каре. Кървавочервените му очи надничаха изпод криво подрязан бретон.

— Гавраил, ти си ранен — рече Барда.

— Драскотина — отвърна човекът-куче. — Нищо повече. А създанието, което ми направи това, никога вече няма да прави нищо. — Той говореше с напевен акцент, който Софи разпозна като уелски.

Едно по едно кучетата около Шекспир придобиха човешка форма.

— Вие Торк Алта ли сте? — попита Джош, като си спомни създанията, пазили Царството на сенките на Хеката.

— Те са ни роднини — рече Гавраил. — Ние сме Торк Мадра.

— Хрътките на Гавраил30 — рече Софи, чиито очи проблясваха в сребърно.

Гавраил се обърна и погледна момичето, а раздвоеният му език се стрелна да опита въздуха, подобно на змийски.

— Отдавна не са ни наричали с това име. — Езикът се показа отново. — Но ти не си изцяло човек, нали, Софи Нюман? Ти си Лунната близначка и си твърде, твърде млада, за да носиш мъдростта на вековете в себе си. Вониш ми на онази противна Вещица от Ендор — рече той презрително и се извърна, а носът му потрепна с отвращение.

— Хей, не можеш да говориш така на… — започна Джош, но Софи го сграбчи за ръката и го издърпа назад.

Гавраил пренебрегна това избухване и се обърна към Паламед.

— Ларвите и лемурите са сразени.

— Толкова бързо! — извика Сарацинския рицар. Двамата с Шекспир бяха видимо потресени. — Но не всичките, нали?

— Всичките. Вече ги няма.

— Бяха почти пет хиляди… — започна Шекспир.

— Дий е тук — каза Гавраил, а гласът му звучеше като тихо ръмжене. — А също и Бастет. — Той размърда рамене и направи гримаса, когато раната на гърба му се отвори.

— Обаче има и още нещо, нали? — обади се уморено Фламел. — Последователите на Тъмните древни и агентите на Дий в града са долнопробно сборище от враждуващи фракции, които по-скоро биха се счепкали помежду си, отколкото да тръгнат заедно на бой. За да бъдат избити ларвите и лемурите, е нужна добре обучена и организирана армия, подчинена на един водач.

Гавраил наведе леко глава.

— Ловът е излязъл.

— О, не. — Паламед си пое дълбок, накъсан дъх и смъкна големия меч от гърба си.

— А също и господарят им — добави мрачно Гавраил.

Джош погледна към сестра си, чудейки се дали тя знае за какво говори Торк Мадра. Очите й се бяха превърнали в плоски сребърни дискове и върху лицето й имаше изражение не на страх, а почти на страхопочитание.

— Кернунос31 се е появил отново — каза Гавраил с нотка на върховен ужас в гласа. А после, една по една, всички хрътки отметнаха глави и завиха жално.

— Рогатият бог — прошепна Софи и се разтрепери. — Господарят на Дивия лов32.

— Той Древен ли е? — попита Джош.

— Архонт.